Независимост на съдебната власт в България: Една история за блясък и нищета*

Mediapool публикува анализа с известни съкращения от сайта на Съюза на съдиите в България (ССБ). Пълният му вариант можете да отворите от прикачения файл вдясно от текста.

Съдебната власт в България е сред най-независимите в посткомунистическия свят. Вероятно това в известна степен е парадокс. Въпреки това нейно значимо достижение, реалните ѝ постижения не успяват да отговорят на очакванията, а всеобщото мнение е, че се намира в състояние на криза. Изходът на делата се счита за крайно непредсказуем. Възприема се, че корупцията се разпростира дори до най-високите ешелони на съдебната власт. Не липсват и доказателства, че малък брой прокурори и съдии са поддържали и продължават да поддържат отношения с лица от подземния свят.

Настоящата статия застъпва тезата, че в България "законът работи", има значение, но само понякога. За изследване на тези проблеми, ще бъде използван сравнителният метод.

Предпочетеният сравнителен стандарт почива на съпоставка с избрани държави, за които се смята, че споделят сходно наследство. От гледна точка на комунистическото наследство това са държави, в които до края на 80-те години на миналия век е установен нереформиран социалистически режим от съветски тип, като Съветския съюз и Чехословакия, а от гледна точка на наследството от предкомунистическия период – Румъния и Сърбия, но също и Русия.

Формулиране на парадокса

Българският съд е постигнал значително по-голяма независимост от тази, с която разполагат съдилищата в повечето посткомунистически държави, с изключение на тези в Централна и Източна Европа и балтийските страни. По отношение на своята власт и увереност българската съдебна система изпреварва своята посестрима в Румъния. При сравнение с Русия или Сърбия, тази разлика е още по-поразителна.

Всеки, който се зачете в разделите на българската конституция, уреждащи статута на съдебната власт, и в приетия през 1994 г. Закон за съдебната власт, ще бъде впечатлен от многобройните институционални гаранции за нейната независимост. Още по-важно е, че за разлика от редица други държави, приели сходни правила, от средата на 90-те години на миналия век, в България тези правила като цяло се зачитат.

Съдебната система се е превърнала в ефективна противотежест и посредством това – във фактор с огромно влияние. За разлика от България, правителството в Румъния към този момент все още разполага с достатъчно лостове за влияние върху Върховния съд, които гарантират максимално притъпяване на последиците от неприемливите за властта съдебни решения. В Русия, както и в Сърбия съдиите понякога са се противопоставяли на изпълнителната власт, но тяхното реалното въздействие е сравнително по-ограничено.

…

Констатацията на правния учен Андраш Шайо (1999 г.), че броят на нормативните актове, които унгарският Конституционен съд обявява за противоконституционни в рамките на едно десетилетие, надвишава този на законите, които Върховният съд на САЩ отменя за два века, може да бъде отнесена и към българския Конституционен съд.

През първите десет години от своето съществуване българският КС отменя 145 закона, а решенията му засягат многобройни клонове на правото. С решенията си по редица дела българският Конституционен съд се е доказвал като ефективен защитник на частната собственост. Освен това, тълкуванието, което той дава на понятието "социални права", е по-ограничително и следователно по-съвместимо с либералните принципи, отколкото в други страни, като например Унгария или Полша. Към момента на създаване на институцията през 1991 г. нито едно от двете не е било лесно да се предвиди. Само двама от назначените по това време конституционни съдии са имали възможност да наблюдават работата на западни институции за ограничен период от време. Повечето, ако не всички, са бивши комунисти.

Въпреки че някои от решенията на Конституционния съд могат да бъдат определени като дискусионни, като цяло той успява да се наложи като ефективен арбитър в споровете между правителството и други страни, като например опозицията, президентът и т.н. Тези успехи не са плод на предопределеност и изискват своето обяснение.

Опит за обяснение

Както ще бъде изложено по-долу, затова е необходимо разбиране за дълбоката икономическа криза, която връхлита България през 1989 г., когато страната с бързи крачки върви към неплатежоспособност. Същото се отнася и за Източна Германия и Съветския съюз, но последствията на неплатежоспособността и последвалото рухване на СССР и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) за България са по-тежки, отколкото за останалите европейски страни от СИВ. Това се дължи на изключително ограничената, намаляваща способност на българската икономика да произвежда стоки, които да се продават лесно извън СИВ и на необичайно голямата зависимост на страната от търговския стокообмен със Съветския съюз.

…

България е сред първите посткомунистически държави, които приемат нов демократичен основен закон още през 1991 г. Социалистите използват припрения порив към конституционализъм за постигането на няколко обслужващи интересите им цели. На първо място, новата конституция се превръща в доказателство за (социал–) демократическото прераждане на комунистическата партия.

Предоставяйки солидни гаранции за независимостта на съдебната власт, новият основен закон е политически привлекателен, тъй като слабостта и зависимостта на съдиите се считат за една от най-отблъскващите черти на комунистическата система. Този възглед се споделя от повечето юристи в България, а преодоляването на този недостатък е уникална възможност да се заяви принадлежност към демократичните принципи. На второ място, както по това време изтъкват критиците на този ход, независимостта на съдебната система издига защитна бариера срещу надвисналата опасност от антикомунистическа разправа. Най-общо, една независима съдебна система е било възможно да наклони везните в полза на статуквото, което представлява благоприятна среда за социалистите.

Към момента на публикуване на изследването в някои юридически факултети все още се преподава по учебници от времето на комунистическия режим, чието съдържание не е претърпяло сериозна редакция. В някои от тях, например Наумова (2000 г.), дори пейоративната употреба на "буржоазен закон" е оцеляла. Подобни наблюдения очевидно са аргумент в полза на тезата за забележително упоритата съпротива срещу промяната от страна на огромна част от юристите.

В свой труд от 1998 г. (с. 222) Албърт П. Мелоун цитира адвокат, според който "За обществото съдиите са част от стария режим". Необходимо е да се спомене, че възможностите за привнасяне на добре образовани емигранти или юристи-дисиденти в системата са много по-ограничени, отколкото например в Чехия. Подражаването на политиката на Вацлав Хавел за назначаване на дисиденти и имигранти с юридическо образование на ключови позиции в съдебната власт би било трудно осъществимо. С изключение на кратко просъществувалото антикомунистическо правителство на Филип Димитров, нито едно от българските правителства след 1989 г. няма нагласата за предприемане на подобна стъпка.

Някои последствия в краткосрочен план

Новата конституция е дело на екип, в който социалистите имат солидно мнозинство. В съответствие със стратегия си на окопаване, те правят необходимото за утежняване на процедурата за изменение. Изменението на значителна част от конституционните разпоредби не е в правомощията на обикновените народни събрания и изисква свикване на Велико народно събрание и одобрение с квалифицирано мнозинство. Изпълнението на това изискване отнема изключително много време, а процедурата е тромава до степен, която предопределя отказ от ползването ѝ и до момента. За разлика от конституциите на съседните държави, българският основен закон е забележително стабилен – до 2003 г. всички опити за иницииране на изменения претърпяват неуспех. Тази стабилност обаче не трябва да бъде бъркана със съвършенство. Истината е, че Конституцията е изготвена прибързано, в ситуация на нестабилност. В редица отношения това е един мъгляв и вътрешнопротиворечив документ.

…

Въпреки ефективното укрепване на независимостта на съдебната власт в институционален план през 90-те години, отделни съдии продължават да са в по-несигурна позиция. Свободата им да правораздават по съвест и съгласно закона все още не е гарантирана в пълна степен. От 1997 г. основната заплаха вече не е външната политическа намеса, независимо от това, че политиците и страните по делата все още често се опитват да упражняват натиск върху съдиите. Съдиите получават телефонни обаждания, страните се опитват да установяват контакти и да водят дискусии ex parte и дори прибягват до отправяне на различни заплахи, включително за физическо насилие. Последното не е трудно осъществимо, поради неефективната охрана на магистратите от службите за сигурност.

Основните заплахи за независимостта на съда обаче идват от самата съдебна система, а именно – от прокурорите, и в частност от главния прокурор. В много по-малка, но не пренебрежима степен, съдиите могат да бъдат заплашвани или манипулирани и от председателите на съдилищата, които разпределят делата по своя преценка, без установена система и принципи за разпределението на делата и понякога злоупотребяват с правомощията си, за да повлияят на изхода на делата.

Главният прокурор разполага с мощен набор от инструменти за тормоз на съдиите, към които няма симпатии. Днес съдиите не изпитват страх от политиците, а от главния прокурор.

Този страх до голяма степен отразява обоснованите съмнения относно справедливостта на процеса, в който би било повдигнато обвинение срещу съдията. Повечето дисциплинарни производства до момента се характеризират с липса на прозрачност и неприлагане на възприети стандарти. Извън тези легитимни опасения притесненията на някои от съдиите могат да произтичат и от липсата на компетентност и свързания с това страх от наказание за неправилното прилагане на закона или, в по-лошия случай, могат да бъдат белег за корупция или в изолирани случаи – на участие на съдии в криминални деяния. Съдиите реагират на заплахите от страна на прокурорите с прекомерна солидарност, която понякога изглежда граничеща с безотговорност.

…

Забавяне на съдебната и законодателната реформа

Конституционните гаранции за утвърждаване на независимостта на съдебната система включват статут на пожизнена несменяемост и имунитет на съдиите, както и самоуправление, което се осъществява от Висш съдебен съвет, притежаващ значителни правомощия. Съдиите се назначават от Висшия съдебен съвет, който е и компетентен орган по дисциплинарните въпроси. В допълнение, в Конституцията е заложена нова структура на системата от съдилища, което дава тласък за разгръщането на съдебната реформа. Една от донякъде необичайните особеностите на тази структура е, че прокурорите и т. нар. следователи са част от съдебната система, в резултат на което статутът им е подобен на този на съдиите, като имат и собствена квота във Висшия съдебен съвет. В България съдиите, прокурорите и следователите, които водят разследванията за извършени престъпления, се обозначават със събирателното понятие "магистрати". Това е терминът, който ще бъде използван по-надолу в изложението.

Бавният темп и нерешителността са характерни белези както на реформата на съдебната власт, така и на правната реформа. Като цяло реформата на процесуалното законодателство изостава на фона на реформата на материалното право – несъответствие, което често намалява въздействието на материалното право. Ползвайки като пример събирането на вземания, Шьонфелдер (2004 г.) показва, че до 1997 г. дисфункционалното влияние на неотменени антипазарни закони от комунистическия период в съчетание с някои особености на институционалната рамка са толкова преобладаващи, че реформите, които реално за предприети, например в гражданското и търговското право, не са в състояние да доведат до значително подобрение.

Би могло да се твърди, че дуалистичността на правната реформа в голяма степен се дължи на скептицизма към икономическата свобода, който преобладава сред социалистите, но и сред други групи, включително такива, които определят себе си като антикомунистически. В следствие на това правната и институционалната рамка са пробити до такава степен от несъответствия, че беззаконието се превръща в предпоставка за оцеляване. При тези обстоятелства една значителна инвестиция в съдебната система е малко вероятно да се отплати, особено в краткосрочен план, тъй като не би могла да превърне една неработеща система в работеща. Затова забавянето на съдебната реформа по това време не поражда особени проблеми. То се превръща в проблем едва през 1996 г., когато много от неправилно функциониращите елементи отпадат от институционалната рамка.

Вездесъщата фигура на прокурора и други чудатости

Според Калайджиева (1999 г.) системата, очертана от Конституцията и детайлизирана в Закона за съдебната власт от 1994 г., е "причудливо съчетание от припряност и институционална инерция. Логичните аргументи са рядкост, като така и не е избистрена ясна концепция".

Породените от това парадокси не следва да се отдават на недобри намерения на съставителите на конституцията. През 1991 г. те навярно не разполагат нито с необходимото време, нито с експертен потенциал за конструиране на по-интелигентна система. Макар за разлика от други страни в Централна и Източна Европа някои институции от съветски тип да продължават да съществуват, в някои отношения осъществените в България реформи са сравнително радикални. Резултатът от тях са многобройни изненади: някои – приятни, а други – не.

Будещата най-голямо недоумение черта, заета от съветския модел, която продължава да определя облика на съвременната система, е изключително влиятелната фигура на прокурора. Докато повечето страни в Централна и Източна Европа бързо обръщат гръб на това наследство и стесняват правомощията на прокуратурата, България възприема обратния подход – явление, което се наблюдава в Русия и в страните от ОНД.

Българските прокурори продължават да имат изключително широки правомощия и обществеността все още ги счита за ключови фигури в процеса на правораздаване, което е валидно в особена степен за главния прокурор. Това ясно се забелязва дори в медиите, които през целия посткомунистически период почти ежедневно отразяват всички негови действия и изявления. На съдиите се отделя много по-малко внимание. Както Татарчев, назначен за главен прокурор през 1992 г., така и приемникът му Филчев, очевидно се радват на прословутото си постоянно присъствие в медиите, което подхранват с пространни интервюта, споделяйки без задръжки последните си идеи и подозрения с журналисти и въвличайки се във всякакви полемики.

В системите от съветски тип прокурорът играе ролята на куче-пазач, което упражнява надзор над всички сфери на обществения живот. В България този модел изглежда по-приемлив, отколкото в останалите страни от Централна Европа, защото корените му могат да бъдат открити още в предкомунистическия период. Когато България реформира своята система на правораздаване през 80-те и 90-те години на XIX век, тя пренася на местна почва приетото от Александър II законодателство в тази област. Прокурорите в Русия от векове разполагат с по-широки правомощия от тези на колегите си в повечето страни в Западна Европа.

По време на перестройката по-силната позиция на прокурорите е подложена на критика в Съветския съюз, без това да се отрази осезаемо на посткомунистическото законодателство, а в България този дебат остава встрани от общественото внимание.

Към момента българските прокурори не само предявяват и поддържат обвинения за извършвани престъпления, но могат да бъдат и често са страна по широк кръг от административни, конституционни и дори граждански дела. Ако български гражданин счита, че правата и интересите му са засегнати от държавна институция, предпочитаният инструмент за защита е подаването на жалба в прокуратурата. В подобни случаи държавното обвинение обикновено издава постановление, с което дава указания на съответната държавна институция да промени взетото решение. Ако това не бъде направено, прокурорът може да заведе дело, а ако пожелае, може да участва във всички видове граждански производства, включително да предявява искове при преценка, че съществуват основания за това и делото е от "обществен интерес". Реформата на гражданския процес от 1997 г. не ги лишава от правото да участват в производства по граждански дела, а налага единствено някои ограничения.

Главният прокурор и неговите заместници участват и в изготвянето на т.нар. "тълкувателни решения". Главният прокурор има право да сезира Конституционния съд относно разпоредби, които счита за противоконституционни. Държавното обвинение многократно се е възползвало от това свое право по начин, който често граничи с евтин популизъм. Властта на главния прокурор, който често бива обвиняван в склонност към авторитаризъм, се крепи и на строго йерархичната структура на прокуратурата. Необходимо е да се отбележи и това, че прокурорите, съответно главният прокурор, упражняват строг контрол над разследванията на полицията и разполагат с власт да преустановят следствените действия със свое разпореждане.

…

Тези слабости са забелязани от политиците още през 1995 г., когато правителството на социалистите на Виденов предлага изменение на Kонституцията – инициатива, която СДС блокира. През 1997 г. правителството на СДС подема подобна инициатива, която на свой ред социалистите блокират. През 2002 г. правителството на Симеон Сакскобургготски прави пореден опит да реформира съдебната система чрез изменение на съответните конституционни разпоредби. При този опит съпротивата идва от страна както на социалистите, така и на СДС.

Очевидно надделяват тактически съображения, което предполага, че голяма част от политиците не разбират важността на тези проблеми. В противен случай те биха си дали сметка, че реформата на съдебната система не е поредната възможност за тактическо маневриране.

Липсата на разбиране става очевидна през 2002 г., когато народен представител от групата на социалистите предлага отмяна на реформата от 1997 г. и премахване на ограниченията върху правомощията на прокурорите да участват в съдебни дела винаги когато преценят, че съществува заплаха за "обществения интерес". Интересното в случая е, че това предложение е подкрепено от значителен брой депутати от всички парламентарно представени партии.

След многократно отлагане и на фона на очевидни заблуди през 2003 г. парламентът най-сетне одобрява блед вариант на съдебната реформа. Без силен натиск от Брюксел това нямаше да се случи. Въпреки някои положителни страни на реформата тя не намира решение на ключовия според автора проблем, а именно – надмощието на прокуратурата. Дори напротив – в определен смисъл допълнително го утежнява. По-горе споменатите конфликти в рамките на съдебната система допълнително се утежняват от други особености на независимостта на съдебната система в български вариант. Вече беше отбелязано, че прокурорите и съдиите се назначават пожизнено и имат имунитет.

Съдийският имунитет може да бъде свален от ВСС и до 2004 г. тази стъпка може да бъде предприета единствено по инициатива на главния прокурор. Поради пропуск на законодателя, който не предвижда специална законова разпоредба, единственият орган, който може да инициира процедура по отнемане на имунитета на главния прокурор, е самият главен прокурор, т.е. заемащият длъжността се ползва от т.нар. "суперимунитет". Освен това той на практика не подлежи на дисциплинарна санкция. През 2002 г. Висшият съдебен съвет отправя остра критика към Филчев заради грубата му злоупотреба с правомощия и го призовава да си подаде оставката. Този призив е подкрепен от две-трети от членовете на Съвета, но остава без каквито и да било последствия, включително правни, тъй като законът не предвижда процедура за отстраняване от длъжност.

Реформите от 2003-2004 г. решават този проблем.

Имунитетът на съдиите може да изглежда странна тема за западните наблюдатели, но в страна като България, в която преднамерената наказателна репресия въз основа на изфабрикувани доказателства е нерядко явление, това далеч не е така. През 1991 г. страхът от подкопаване на независимостта на съдебната система посредством репресия срещу критично настроени съдии е напълно основателен.

Поради същата причина през 1992 г. имунитет получават например съдиите в Русия. В Индекс на съдебната реформа (2002 г., с. 38) е изложен аргументът, че премахването на имунитета е преждевременно, тъй като на прокурорите все още не може да се има доверие. Имунитетът обаче не трябва е равнозначен на безнаказаност. За съжаление в практиката има случаи, които опровергават това. Обществото, не без известни основания, подозира "магистратите" в корупция, а понякога и във връзки с престъпни мрежи. Според публично известната информация това в по-голяма степен се отнася за прокурорите, които поддържат отношения с представители на подземния свят, отколкото за съдиите. В медиите бяха публикувани разкрития, свързани с два примера за подобни отношения от близкото минало. През 2003 г. в престрелка с конкуренти в Плевен е застрелян бос на престъпна групировка. Това се случва само няколко минути, след като става от масата, на която е вечерял с председателя на местния съд.

През 2001 г. гръцката прокуратура изказва сериозни съмнения за това, че известен член на българския Висш съдебен съвет участва в пране на пари, а лицето впоследствие признава, че е нарушило законодателството, регламентиращо сделките в чуждестранна валута. Въпреки това до момента няма нито един случай на отнет имунитет на член на ВСС, а загубилите имунитета си прокурори се броят на пръсти.

Освен това, след като през 1992 г. съдиите получават пожизнени назначения, предприемането на дисциплинарни мерки срещу тях също е рядкост. Тези наблюдения подхранват отрицателния обществен имидж на съдиите, които понякога се описват като арогантни и самодоволни.

Самоуправлението на съдебната власт, което се осъществява от Висшия съдебен съвет, също е подложено на многобройни критики. Принципно Висшият съдебен съвет отговаря за назначаването и кариерното развитие на съдиите. Реалното значение на тази отговорност е най-видно при решенията за назначаване на апелативни и върховни съдии.

Извън това работата на ВСС почти изцяло се състои в парафиране на предложенията на председателите на различните съдилища. От председателите зависят и реалните решения, тъй като ВСС не разполага с необходимия капацитет за проверка за обосноваността на техните предложенията.

Тази е причината, поради която председателите на съдилища притежават значителна реална власт.

Според някои те понякога злоупотребяват, пример за което е затрудняването на работата на съдиите, които ръководителите не харесват. Независимо от това според Индекс на съдебната реформа (2002 г., с. 36) това се случва рядко. Друга последица на тази ситуация е, че системата за подбор и повишаване на съдиите често става по непрозрачни и неясни критерии.

…

Принципно дисциплинарните мерки са в полето на компетентност на Висшия съдебен съвет.

Законът за съдебната власт обаче не урежда ясно и изчерпателно основанията за образуване на дисциплинарни производства. Израстването в кариерата на съдиите до най-високото 14-то стъпало в професията може да се постави в зависимост от качеството на тяхната работа. Въпреки това до момента не е разработена ясна система за оценка на работата. Въпросът е принципно сложен. На практика израстването в кариерата на редовия съдия до голяма степен зависи от председателите на съда, в който работи. Широко разпространено е мнението, че поради липсата на твърдо установени правила и система за контрол средство за израстване в кариерата стават личните контакти, изграждането на мрежи от клиентелистки тип и поддържането на връзки с представители на политическите среди.

…

Тези проблеми са предмет на чести дискусии през годините. Очевидната неспособност на съдебното самоуправление да отговори адекватно на тези критики поражда съмнения в самата система на самоуправление.

Корупцията в българските съдилища

Корупцията се счита за широко разпространена и за много граждани това е основният проблем на съдебната власт.

...

Интересно е да се отбележи, че българските съдилища изглежда са по-корумпирани от руските. Това може би звучи парадоксално, тъй като държавните институции в Русия като цяло са по-корумпирани от тези в България. Сравнително ниското влияние на корупцията върху руските съдилища всъщност е добра новина за българския съд. Тя се дължи на факта, че на тях все още не се гледа като на институция, която притежава реална власт да взема решения – най-малкото, когато предмет на споровете са "големи пари" или политически чувствителни въпроси. Ако реалните решения се вземат на друго място, корумпирането на съдиите е безпредметно. За разлика от Русия, в България изходът на делата е в ръцете на съдиите и от тази гледна точка корупцията изглежда логично оправдана.

Опитите за оценка на корупцията се натъкват на трудности дори на концептуално ниво, където явлението е буквално не се различава от "връзките". Българското общество продължава да бъде оплетено в клиентелистки мрежи, т.нар. "връзки", в които гражданите правят сериозни вложения – много по-големи, отколкото в останалите компоненти от техния човешки капитал. Според Беновска-Събкова (2001 г., с. 226) на изграждането на връзки се гледа като на незаменима и сравнително безобидна дейност. Страната е приела законодателство за предотвратяване на конфликтите на интереси, но в тази среда вероятността от спазването му е малка.

Отговор на изключително ниските заплати на съдиите в парично изражение могат да бъдат непаричните стимули. Това налага много по-категорично смяна на комунистическия модел на принизяване на ролята на съдиите в сравнение с усилията, които са направени до момента. Израз на принизяването на професията е и нейната феминизация – за разлика от прокуратурата, в която мнозинството служители са мъже. Интересно е да се отбележи, че това разделение на труда по признак пол не е преодоляно. Професията на прокурора все още се счита за изключително престижна, въпреки че това мнение не се споделя от гражданите, които са били страна по съдебни дела или имат лични впечатления от работата на съда. Тази група изразява по-високо доверие в съдиите, отколкото в прокурорите, които като цяло имат лоша репутация.

Смяната на този модел изисква подобряване на условията на труд на съдиите и повишаване на престижа на професията. Създаването на възможности за делегиране на рутинна и по-същество "неблагодарна" и безинтересна работа на помощници също може да подпомогне постигането на двете цели. Друг наболял въпрос е липсата на работни помещения. Ако до шест съдии делят една стая, малко вероятно е те да се почустват част от една престижна професия. От скоро, и по-конкретно от началото на 2002 г., се наблюдава подобрение на материалната база. Третият не по-малко важен проблем е професионалната удовлетвореност на съдиите. Все още често срещано явление е неуважителното отношение към съдиите от страна на страните, които многократно отлагат заседанията поради неявяване или отказ да изпълнят призовки. Това се дължи на обстоятелството, че законът не предоставя на съдиите адекватни инструменти за санкциониране на подобно поведение, което е и една от причините за продължителността на делата в съдебната фаза. Преодоляването на този проблем не би следвало да представлява особено предизвикателство, макар направеното до момента да е твърде малко. Първият проблем е значително по-сложен.

Заключение

В рамките на този анализ бяха установени някои от дълбоко вкоренените причини за неспособността на българската съдебна система да наложи правен ред въз основа на абстрактни правила за справедливо поведение, въпреки независимостта си. Напредъкът към постигането на тази цел до момента е бавен, а правната несигурност продължава да бъде значителна, дори преобладаваща. Анализът подсказва, че напредъкът ще е трудно постижим. Може би едно от най-положителните явления е подемът в юридическото образование, тъй като чрез него концепцията за право достига до по-широки обществени слоеве в сравнение с всички останали периоди в българската история. Това би могло да доведе до недостигани до този момент нива на правната култура и съзнание.

Два от трите най-популярни възгледа за пътя към по-нататъшен напредък са частично заблуждаващи, а третият е напълно погрешен.

Първият възглед подчертава недостатъчното финансиране на съдебната система. Неговите застъпници със сигурност са прави в изброяването на редица несъвършенства, които могат да бъдат коригирани чрез по-щедро финансиране на системата. Например програмите за обучение на съдиите и служителите на съдебната администрация са рядкост и това наистина се дължи на липса на финансиране.

Безспорно е, че средствата, които се отделят за съдебната власт, са крайно недостатъчни и преосмислянето на приоритетите би било изключително полезно. Независимо от това финансовите ограничения няма да отпаднат дори след подобно преосмисляне, което още веднъж извежда на преден план необходимостта от оползотворяване на всички възможности за повишаване на ефективността, които могат да се приложат независимо от бюджетните ограничения. Авторът поддържа тезата, че те са значителни, но реализацията им изисква промени, чието осъществяване ще бъде трудно.

Възгледът, че борбата с корупцията е основният път за постигане на напредък, е широкоразпространен. Периодично се изказва тезата, че тази цел оправдава дори подкопаването на независимостта на съдебната система.

Въпреки това не изглежда особено трудно да бъдат очертани постижими мерки за борба с корупцията в големи размери без да бъде накърнявана независимостта на съдебната система.

Ако натовареността на върховните съдилища бъде намалена (това е възможно!), изискването съдебните решения да са постановени от всички членове на съдебния състав може да престане да бъде чиста формалност. В този случай дори малък брой безупречни върховни съдии ще са достатъчни, за да възпират колегите си. Фактът, че този проблем все още не е разрешен, може да се дължи на обстоятелството, че поне от 1993 г. всяко управлявало страната правителство зависи от политици, които имат основание да се страхуват от промяна на статуквото. Струва си да се отбележи, че корупцията уронва авторитета на съдилищата, което е добре дошло за много политици.

Третият възглед има поддръжници дори след българските либерали, включително често цитирани в това изследване журналисти, работещи за авторитетния вестник "Капитал", които предлагат ограничаване на съдебния активизъм и ненамеса на съда във въпроси от компетентност на законодателната или изпълнителната власт.

Поддръжниците на този възглед често твърдят, че съществува необходимост от възстановяване на разделението на властите, очевидно без да съзнават, че разграничителните линии между вземането на решения в рамките на съдебната, законодателната и изпълнителната власт са неизменно размити. Категорично разделение на властите е невъзможно. Единственият реален ефект от подобни предложения е редуциране на обхвата на властта на съда и съответно увеличаване тази на публичната администрация и парламента.

Трябва да се има предвид обаче, че българската държавна администрация има лоша репутация не само поради високото си ниво на политизация – след всяка смяна на властта хиляди служители губят работата си именно поради партийните си обвързаности – но също така, поради склонността към административен произвол. За жертвите на административния произвол механизмите за защита извън актовете, постановени от съдилища, съществуват само на теория, на практика механизмите за обжалване по административен ред са почти винаги безполезни. Бюрократите често не се впечатляват дори от съдебните решения и проявите на неуважение към съда не са рядкост.

Законодателният процес се е изродил от отчайващо ниската дисциплина сред народните представители и нежеланието им да търсят експертен съвет. Парламентарните заседания често се провалят поради липса на кворум и не успяват да заинтересуват и малкото присъстващи в пленарната зала депутати, които вместо това предпочитат да се концентрират върху мобилните си телефони. При тези обстоятелства не е учудващо, че резултатите от работата на законодателната власт са чиста случайност. В този смисъл предложението за разширяване на властта на законодателната и изпълнителната власт като средство за укрепване на ролята на закона и утвърждаването на стабилни правила на играта изглежда крайно неубедително.

* Оригинално заглавие: Bruno Schönfelder (2005) Judicial Independence in Bulgaria: A Tale of Splendour and Misery, Europe-Asia Studies, 57:1, p. 61-92. Статията е преведена и се публикува с изричното и безвъзмездно съгласие както на автора, така и на издателя. Съюзът на съдиите в България изказва дълбоката си благодарност към проф. д-р Бруно Шьонфелдер за разрешението за публикуване, както и за оказаното съдействие по време на изготвяне на материала.

** Д-р Шьонфелдер е роден през 1956 г. в Швандорф (Германия). Учи политическа икономика и славянознание/славистика в Университета Лудвиг Максимилиан в Мюнхен (Германия). Има докторска степен по политическа икономика от Университета в Минесота (САЩ). През 1984 г. в Мюнхен придобива научната степен доктор на политическите науки, а през 1990 г. става професор.

През 1991 г. д-р Шьонфелдер става професор в Университета в Рощок (Германия), а след основаването на Техническия университет „Университет по минно дело и технологии“ във Фрайбург (Германия), е назначен там за професор по политическа икономика. Освен във Фрайбург, преподава също в Техническия университет в Дрезден (Германия), Международния университет в Циату (Германия) и Университета по информационни технологии в Ташкент (Узбекистан).

Д-р Шьонфелдер е съветник на Хърватската национална банка от 1989 г. до 1994 г. Научните му интереси са насочени към икономиките на посткомунистическите страни, както и към теория на икономическите системи.