Независимостта и войната

Обявяването на българската независимост на 22 септември 1908 г. e сигурно "най-дълго задраскваната дата" в историята ни.

До 1989 г. много хора въобще не бяха и чували за нея, което е диагноза за независимостта ни. За това защо тя липсва и защо ни убягва. Защо другаде в Европа – била тя Източна или Централна, да не говорим за Съединените щати – усещането за нея е съвсем различно. Защо историческият размисъл се изразява в друга политическа култура, а от нея избуява различна политика. Защо едни народи паметуват, а други забравят толкова бързо. И още много такива "защо"…

Нима сме толкова различни от другите? С какво сме по-различни? Има ли някакъв изначален дефицит в историческото ни битие?

В това е и смисълът на завръщането към събитие като "българската независимост", за което е платена също висока цена. Не само икономическа.

И друг път съм писал за това, че обявяването на българската независимост на практика е означавало отказ от редици икономически привилегии в отношенията ни с Османската империя: безмитна търговия, затваряне на огромните източни пазари за износа на зърнени храни, животни и манифактура.

И нещо още по-сложно, съпоставимо с проблемите около днешните ни зависимости от чужди енергийни доставчици – съдбата на източните железници, част от които България откупува за баснословна сума от Империята. Откупувайки свободата си като държава.

Всяка независимост си има цена.

Факт, който намира потвърждение и в онова, което плащаме за руско-турската война. България поема своята част от дълга на Османската империя, като се задължава да плаща на Русия по 4 020 млн. френски франка годишно за период от 75 години (сумата е колосална, а срокът на погасяване, без лихвите, се простира почти до падането на комунизма - до 1983 г.).

Независимостта е могла да бъде обявена и по-рано - още през 1907 г. Но Османската империя тръгва да извършва мобилизация и българското правителство се отказва. Същите съображения изникват и през септември 1908 г., ала тогава вече върви "дипломатическа координация" с Австро-Унгария.

Войната все пак избухва, но четири години по-късно. И с днешна дата се изкушавам да "ускоря оборотите" на събитията чрез едно френско свидетелство, което ми попадна наскоро. Неговият автор Стефан Лозан (1874–1958) е знаменит френски журналист, един от най-прочутите репортери между двете войни, работи дори за "Ню Йорк таймс", впоследствие е главен редактор на меродавния в."Матен". Ето как той влиза в темата за "балканската война" в книгата си "Au chevet de la Turquie" ("Край болничното ложе на Турция. Четиридесет дни война", първо издание 1913 г., преиздадена през 2014 г.).

* * *

В края на месец септември 1912 г. "Ориент Експрес" продължава редовния си курс за Константинопол (или Цариград). Вагон-ресторантът е препълнен с чуждестранни журналисти, дошли да проследят какво предстои на Балканите. Сред тях е и Стефан Лозан, репортер, чиито кореспонденции се четат из цял свят. Вълнува го "края на Империята", макар неговите лични симпатии към Ориента (в стил Пиер Лоти) да клонят по-скоро към турската страна. Измъчва го въпросът за огромния френски заем, даден на Турция, затова се пита: Какво искат българите? И какво смятат да постигнат след независимостта си? Част от османските железници са под френски контрол, френска е и немалка част от оръжията, струпани по пътя от Одрин към Лозенград. В същото време османската армия е обучена по "немски учебници", германци са подготвили нейните отбранителни линии.

Скоро кореспондентите се озовават в София. Искат да видят как оттам изглежда войната. Смаяни са от "българската организираност" (направо не е за вярване!).

Щом репортерите поискат нещо, информация или коне за придвижване, то им се дава. Потърсят ли храна, има кой (и то с радост) да им я предостави. Запитат ли къде могат да спят (по пътя към бойните действия), оказва се, че спални вагони са на тяхно разположение. В тази война София е в центъра на комуникацията. А един адютант дори обикаля чуждите журналисти, за да разбере доволни ли са те и нямат ли нужда от още нещо.

От другата страна (в Турция) изобщо не е така. Журналистите пристигат в Константинопол и виждат една страна в паника, империя на ръба на разрухата. Османските власти, в лицето на външния министър на султана, не крият разочарованието си, че са предадени от всички. Според тях те са "нападнатите". А светът – или Западът – възхвалява българи, черногорци и сърби. Всички смятат, че Империята е на колене.

Стефан Лозан посещава и "Света София", която е джамия. Усещането му е, че ислямът се е настанил там, без истински да обитава огромната Юстинианова базилика. Мозайките са скрити, олтарите са зад прегради, закачени са табла със сури от Корана. Вече изтичат първите октомврийски дни на 1912 г. Той вижда как на това свято място влизат аскери, водени от подофицерите си, които носят обувките си в ръце и ги оставят пред вратата. Сгънати на две, те се молят да оцелеят, и неволно – пише той – всеки се сеща за техните събратя, които гинат в полетата на Тракия от българските куршуми. Носят се слуховете за поражение, за масово бягство от бойното поле.

Междувременно се оказва, че кореспондентите трудно имат достъп до изданията си. Телеграмите им биват сериозно цензурирани и наподобяват дупките на швейцарското сирене.

След поредното възражение единият от цензорите му казва: "Какво искате, не можеш да се харесваш, когато губиш войната!". Друг от цензорите се вълнува дали "убити" не е твърде силна дума, за разлика от "загинали", и забранява използването на термин като "холера".

След време Лозан среща свой френски събрат, отразявал военните действия от българския генерален щаб в Стара Загора, който му разказва със смях как там пък му зачеркнали думата "старец". Дописникът написал следните дитирамби за обсадата на Одрин: "Не може да не буди възхита армия, в която старците вървят редом с младежите…" Българският цензор го изгледал строго, заявявайки му следното: "Господине, не мога да пусна това. В българската армия няма старци…". След което зачеркнал в следващите му дописки и пасажите за сръбската помощ с думите, че край Одрин няма и сърби.

И все пак, разказва Стефан Лозан, самият той поставил личен рекорд в сблъсъка си с турската цензура. Написал телеграма за бойните действия от 720 думи. Цензорът майор Ясиф бей дълго я чел, драскал, драскал по нея и накрая оставил само първата и последната фраза в телеграмата. Така редакцията на "Матен" получила следната военна кореспонденция:

Чорлу, 31 октомври

Битката започна вчера… Битката продължава.

Ала най-разтърсващите страници от книгата са посветени на битката при Люле Бургас, която френският военен кореспондент проследява отблизо. Струва ми се, че и 110 години по-късно неговото свидетелство се чете с неотслабващ интерес:

Най-ужасяващото в едно бойно поле са пътищата, които водят до него, както и обратният път, по който го напускаш.

Поех по един от тези пътища – този, който води към Люле Бургас. Сторих го в същия час, когато турската армия се концентрираше в огромната равнина, готова да изиграе своята решаваща партия. Дълго време ще нося спомена за това.

Стефан Лозан описва как дни наред се е опитвал да се ориентира в театъра на бойните действия, но хаосът бил пълен. Постепенно стига до извода, че дори военното командване на империята не е съвсем наясно със ситуацията. Разказ от първо лице:

Да, повтарям, на война има нещо дори по-ужасно от бойното поле: това са неговите околности. Даже парчетата от трупове в окопите не впечатляват толкова, колкото колоните от полуживи хора, влачещи се по пътищата. Попаднах на подобен кортеж още на двайсетина километра от Константинопол, край Киджели, където колоната се точеше без край. Изпаднали хора, старци, жени, деца, бегълци, чийто поток затулваше хоризонта. Те носеха малки вързопи на рамо или пък бутаха каручките си. Някои от тези каруци имаха античен вид, теглени от волски впряг. Всички изглеждаха вяли и уплашени до смърт.

Кореспондентът разпитва случайно срещнати войници за ситуацията, те отчаяно клатят глави. Разбира, че краят наближава, щом научава подробности за мобилизацията. Един от аскерите му споделя, че е мобилизиран наскоро и зачислен в 24-ти корпус. А османската армия, пише Стефан Лозан, има само 14 армейски корпуса. Следователно, щом е обявена войната, армията е била попълнена с необучени войници, с некомплектовани и необезпечени военни части. Резултатът е очевиден. И той се пита:

Къде е турската армия? Е, добре, тя е тук, разпръсната навсякъде. А в същото време я няма. В направление към Чорлу забелязвам някакво фантастично струпване. Това би трябвало да е гръбнакът на армията на Абдулах паша. Ала дали това е армия?… Не знам. Тази амалгама от хора, коне, мулета, оръдия, палатки, коли по-скоро наподобява пазар или бивак; може би е сборище от хора или среща на кервани. Не знам. По-нататък виждам войници, които копаят окопи и заемат позиции. Но какво целят те, към какво се стремят? Не знам.

Онова, което бързо узнава е, че не може да продължи по-нататък. Това вече е зоната на бойните действия, където смъртта е навсякъде. Разговаря с бегълци и от една жена от Одрин научава, че цари поголовен глад. Пита се защо мобилизираш стотици хиляди във войската, без да ги обезпечиш, на какво разчиташ тогава? Да убиват от глад?

Битката край Люле Бургас трае четири денонощия. Заключението му гласи:

Тази битка предреши хода на войната. Тя беше изгубена от турците, защото войниците нямаха хляб, а главнокомандващият нямаше телеграф.

След което Стефан Лозан дава описание на сраженията през погледа на генерал Абук паша, командващ лявото крило на турската армия:

Моите войници опитаха да си поемат дъх и да подремнат в окопите. Към единайсет часа вечерта обаче българите, огледали добре позициите ни, започнаха атаката; те бързо стигнаха до предните ни постове и изведнъж насочиха към окопите заслепяващата светлина на множество прожектори. Нашите хора не виждаха нищо, не можеха да се защитават. Българите, напротив, виждаха всичко в най-малките му детайли и ни изненадваха, без да можем да им окажем съпротива.

Така "турската стена" се пропуква. И трета българска армия прави своя прорив. Шест хиляди пушки и тридесетина оръдия по думите на военния кореспондент минават през "пролуката". Сражението е предрешено.

В продължение на четири дни командващият турската армия генерал Абдулах паша остава затворен в една къщичка в Сакискьой, където е щабът му. Там го открива Бартлет, кореспондентът на "Дейли Телеграф". Генералът буквално изнемогва от глад, офицерите му копаят по двора с ръце, за да измъкнат с нокти царевични корени, които да стрият на брашно.

Щом такова е положението на командващия армия от 175 000 души, можем да си представим на какъв хал е била войската му. Журналистът от "Дейли Телеграф" в замяна на интервю му подарява няколко консерви, с които Абдулах паша ще може да се задържи на крака в следващите три дни.

В същото време кореспондентът на "Матен" описва картината край Люле Бургас:

Останките от турската армия блуждаеха из огромната равнина, без някой да им прегражда пътя. Ден и половина тези стотина хиляди души представляваха страшна гледка, над която витаеше най-ужасяващият от призраците: този на глада.

– Екмек, екмек! Хляб, хляб!

Вик, който властваше над стоновете на умиращите и виковете на ранените. И се издигаше към небето като агония.

– Защо бягате? – крещеше след тях Джамил бей, командващ кавалерийска дивизия, който напразно се опитваше да спре това море от бягащи хора.

– Бягаме, беше отговорът, защото нямаме хляб.

По-късно френският военен аташе, който е наблюдател на битката, разказва на Стефан Лозан как се е измъкнал от тази "кавалкада на смъртта". Можел да разчита само на краката на коня си. Ако той се спънел и паднел на земята, щели да си останат завинаги някъде там, в калта. След дълга езда конят все пак не издържал и се строполил на земята. Тогава видял как от купчината трупове се измъква ранен войник, който, влачейки се, умолително вдигал ръце към небето. Френският военен аташе със сетни сили му протегнал последното си парче хляб, което паднало в калта. Тогава раненият, хвърляйки се на земята, започнал да рови из локвата, в която калта се смесвала с изтичащата му кръв.

И тази гледка, по свидетелството на кореспондента на "Матен", била най-ясният образ за краха на една империя. В което е единият урок на историята.

На българите, след края на Балканската война, историята обаче поднася друг урок. Над който си струва да се замислим тъкмо днес, в деня на Независимостта.

Текстът е публикуван тук