Никой не знае колко са, защото гробовете на милиони са безименни

Числената равносметка след 17 години международен изследователски труд е категорична. Говореща сама за себе си, за идеологията на комунизма, за практиката на реалния социализъм, за обществено-политическата същност на режимите. За масово избитите, безследно изчезналите, загиналите от репресии, от изкуствено предизвикан глад  и насилието в комунистическите концентрационни лагери – по консенсус числото отнет човешки живот от „най-хуманния обществен строй” е прието - при цялата му относителност, с про и контра неговата числена и хуманна стойност (произнасяни от кого ли не на Изток и на Запад след падането на Стената).

Жертвите на комунизма във всички засегнати държави са 105 милиона,   без първите жертви на Мао от порядъка на няколко милиона - в началните години на възхода на кървавия баща на азиатския комунизъм. Тъй като става дума за нерегистрирани китайски селяни, загинали в националната война, дълги години никой не е въвеждал в статистиките за Мао относителния им брой.

Аналог на липсващите регистри в Китай има четвърт век по-рано също в Азия, но в руската ѝ част. Само броят на руските граждани, изчезнали безследно и нерегистрирани със смъртни актове в първите две десетилетия след преврата на болшевиките - по време на най-интензивното болшевизиране при Ленин и Дзержински, и при Сталин (без годините на Голямата чистка на Бащата на СССР) - са от порядъка на десетки милиони. Актуалните жертви в трудовите лагери в Китай и тези в Северна Корея от последните 15 години не влизат в статистиките. Те тепърва ще бъдат предмет на нови изследвания.

След дълги международни дебати и съпротива на леви политически, научни и обществени сили,

след изтичане годността на дипломатичното мълчание на западните демокрации по въпроса, предвид връзките и обвързаността им с Русия и Китай, най-сетне той е факт - Денят на жертвите на комунизма.

12 юни бе обявен за първия мемориален Ден на жертвите на комунизма. Не от ООН. Не в Европа, където най-много страни са потърпевши. И не от държавите, засегнати от режимите на комунизма. А в САЩ, в столицата Вашингтон, по инициатива на една фондация, започнала  съществуването си твърде скромно. Сред чиито членове и спонсори са журналисти, историци, университетски преподаватели и близки на жертви - емигранти, техни деца и внуци.

Тя започва инициативата си за мемориален Ден на жертвите на комунизма със скромното име „В почит и дълг към жертвите на комунизма”.  За две години и половина с различни акции сред американската общественост са събрани над 650 000 долара, с които да се организира първото възпоменание на жетвите на терора на комунистическите режими и да се положат основите за издигане на мемориален комплекс.

Само 30 месеца след първата среща на инициативния комитет

или 90 години след Октомврийската революция, една година преди честването на 190-я рожден ден на Карл Маркс и 18 месеца след като бе приета  Резолюцията на ПАСЕ за осъждане на комунизма, във Вашингтон на 12 юни 2007 бе честван възпоменателният Ден на жертвите на комунизма. 

Почитта си изразиха няколко десетки хиляди граждани, между които членовете на  Американския конгрес и редица американски и международни правозащитни и хуманитарни организации и фондации,  сред присъстващите са и представители  на съюзи на репресирани и техни близки от бившите комунистически страни. На този ден от днес се връчва и специален Медал на свободата за специални заслуги към човечеството, за изследване терора на комунизма и възпоменание на жертвите.

За жертвите на комунизма се спори от и във всички възможни политически посоки. Аргументира се горещо или се мълчи срамно.

Аналогично на един друг обект, изложен на колкото интензивни, толкова и мъчителни за разбиране от средностатистическия гражданин на Запад дискусии. Обект, изложен на разнообразни академични и публицистични форми на исторически релативизъм - жертвите на Холокост.

Мъчениците на комунистическия терор тепърва ще бъдат още по-голям камък за препъване - и предмет на разнообразни опити за релативиране. Релативирането на геноциди винаги представлява занимание от особено естество за определени групи историци и обществени групи. И ако за етноцидните престъпления или за ксенофобията на крайнодясното се създадоха и доразвиват механизми за овладяване и относителен правен и социален контрол, то за крайнолявото няма намерени дори начални такива.

За жертвите на комунизма тепърва ще се систематизират наличните (и значителни по задълбоченост и мащаб) изследвания и свидетелства. Глобалният демоцид, извършен от комунистическите държави и репресивните им апарати,  с всички специфични за системите форми на масови убийства и репресии –  т.е. със специфичните политициди, геноциди, икономициди, етноциди и религиоциди – ще бъде тепърва обществено артикулиран така, както заслужава. От перспективата на жертвата. Което не означава, че мотивите за търсенето и представянето на тази перспектива  ще бъдат винаги благородни от страна на изследователите и политиците. То не е подобно винаги и към жертвите на Холокост. 

Некатегоризирани със студената прецизност на гестаповеца в Холокоста,жертвите на комунизма са преди всичко квоти - отчетени числа избити „врагове”, които главоломно се отчитат или се крият – в зависимост от партийната и лична диктаторска линия. Безименни са милиони или никога не произнесени по-късно остават имената им. В най-добрите случаи за изследователя идват на помощ водените (ако са налични или са били завеждани) данни от статистики; или документите (ако са неунищожени) за самоличност – вкл. актове за раждане, бракосъчетание, т.н.

За документираните официално родени в предкомунистическите периоди или по време на „тихите фази” на комунизма, когато за известен период няма активни репресии и масови убийства, само в СССР, например, липсват за десетки милиони души смъртни актове и регистри. Гробовете на тези страдалци са анонимни и пръснати по територията на комунистическия конгломерат – обикновено са избивани примитивно и бързо, тъй като квотата задължава. Ямите, погълнали телата на тези мъченици, са из цяла Русия. Из Китай и Камбоджа. Из България.

Усещането да се разхождаш из Родината си със съзнанието, че ходиш върху нечий масов гроб,

е толкова болезнено и силно, колкото усещането, че ходиш между мъртъвци, когато се сблъскваш с хладната пренебрежителност към историческата истина за онази кошмарна действителност, от която не ни делят дори две десетилетия.

Тук може да се постави резонно въпросът:  „А как да говорим за комунизма, за извършителите, за жертвите?” Едва ли има един единствен отговор на въпроса „Как?” Но има един единствен отговор на първоначалния, основоположния за всички други въпрос, предхождащ всички опити за интерпретация,  субективни, задоволителни или фатални. „Трябва ли да говорим?” е алфата при артикулирането на дебата. „Непременно.” е единственият отговор - и едва след него идват всички други резонни, започвайки със съществения: „Как?”. И с него – „А кой да говори?”

Да се даде думата на жертвите и близките им,  не само никога не е късно. А никога няма да бъде достатъчно.

Колкото и цинично да звучи, точно в това виждат смисъл съвременните изследователи. Съвсем калкулирано се разглежда доколко и при какви условия ще има смисъл от един широк научен, публицистичен и обществен дебат. Науката - в този контекст и историческата - отдавна е изгубила своята девственост. От момента на професионализирането си. Една тема, един процес се разглеждат само дотолкова и тогава, когато се открият като изключителни, интересни или забравени, т.е. с добър потенциал за  възбуждане на внимание към предмета на изследване и към изследователския кръг учени и средите, с които тези са обвързани или към които искат да възбудят публично внимание.

И едва след това (или паралелно, в най-добрия случай) – като теми, ценни за обществото в идеален контекст. При това само толкова, колкото налага (или изисква) необходимостта от обществен интерес за целта на историка и академичната му група. За целта на академичната и изследователска прослойка, и научните тенденции и моди, с които е обвързана тази. С цялата субективност на съответните, с вътрешните им конфликти, със зависимостите им от политически сегменти и лобита в науката и околния ѝ свят, с които е свързана последната.

В този контекст – цинизмът в коментарите на изследователите на диктатурите на комунизма е неминуем,

когато четем актуалните академични бюлетини за „възникване на интензивен изследователски интерес към тоталитарния комунизъм и жертвите му”.  Науката е динамична система, а историята е най-динамичната и комплексна от всички дисциплини. След изчерпването на редица теми, идва ред на тази за комунизма. Изследователи и общественици, работили скромно и задълбочено (на езика на идеалиста) десетилетия върху репресиите и демоцидните специфики на комунистическите режими, биват преоткривани или най-сетне оценени (казано отново на езика на идеалиста). Но този цинизъм е в реда на нещата за научния свят– нека сме благодарни, че след като редица други теми са за момента достатъчно  експлоатирани, най-сетне тази е на дневен ред - и ще бъде оставена или поставяна на дневен ред отново и отново. А идеалистите – в науката и обществото – са така или иначе единици и екземпляри на изчезване, които биват преоткривани по необходимост от една или друга изследователска прослойка. Да сме благодарни и за тях.

За близките на жертвите е различно и сложно – те стоят и ще стоят винаги извън всяко научно и обществено статукво или тенденции на интерпретиране на комунизма.

Те имат свой собствен свят, всяко поколение наследници на репресираните се учи и ще се учи да се справя само (и нерядко самотно) с личната си трагедия, със социалната и политическа реалност, в която ще живее колкото свой собствен живот, толкова онзи на миналото - от разказите на оцелели близки и очевидци или още по-тежко, ако е лично съпреживяно. Милионите преки  жертви на комунизма водят след себе си като следствие многократно повече жертви на системата – близките, съпреживелите, недоживели и неизпитали морална и юридическа справедливост. Те не влизат в никоя статистика.

Хладнокръвно, изследователи третират първите години на всеки червен диктатор,

започвайки с Ленин, Сталин, Мао - и неподминавайки България след 1944 г. - като „учебни години”. Каузалността при дефинирането на понятието е ясна - революцията се учи в движение, така се еманципират диктаторите ѝ - чрез кръвта на милиони невинни жертви – това разкриват вътрешните процеси на всеки режим - в идеологията, която се развива и в структурите на репресивен апарат и йерархия.

Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото – това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите.

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им. Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново.

Те, които моделираха историята ни, строителите на комунизма, репресорите, масовите убийци – имат правото да споделят днес от дистанция и пред очите на сега двадесет- и тридесетгодишните кое ги мотивираше на същата възраст да избиват своите тогава двадесет и тридесетгодишни връстници.

Те имат право да дадат своя отговор на на въпроса, кое прави от един млад юрист и космополит убеден марксист и масов убиец, а от един писател - доносник на своя събрат по перо? От един баща на дете - отце- и детеубиец? Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?

Кой е моралът, който дава право в Правец да стои новопостроен паметник на диктатора Тодор Живков, а Димитровград  да носи все още името на първия български комунистически масов убиец Георги Димитров? Или паметниците на армията на СССР, окупирала с близо 300 000 свои войници Родината ни да стоят издигнати, демонстрирайки сакралност и устойчивост, на която не се радва нито един от повече от скромните паметници на Левски, Ботев, Стамболов и малките мемориални плочи на близо 250 000 жертви на комунистическата диктатура? Нека имат възможност отговорят. Затова нека питаме.