Новата американска помощ

Президентът Буш предложи рязко увеличение на американската помощ за други страни, която досега постепенно намаляваше. В съвременната история на САЩ има само два аналогични случая - програмата Съюз за прогрес на президента Джон Ф. Кенеди и Планът Маршъл на президента Хари С. Труман. Приликата с тези две предишни инициативи не е съвпадение. И в двата случая Съединените щати поемат дългосрочни ангажименти, защото свързват бедността в чужбина със заплахи за сигурността у дома. Страхът, че бедността ще роди комунизъм - в развиващия се свят през 60-те и в Западна Европа през 40-те години - беше основният мотив в миналото.

Днес имаме нова причина да се страхуваме от бедността в чужбина - тя ще роди терористи, които ще ни нападнат у дома. Привържениците на увеличената чуждестранна помощ, които от години изтъкват морални и практически основания, не са особено доволни от тази логика. Все пак връзката между бедността и терора не е толкова очевидна, ако се вземе предвид факта, че повечето от терористите от 11 септември бяха мъже от средната класа в Саудитска Арабия, една от най-богатите страни в развиващия се свят. Но след като години наред водят кампания за по-голяма чуждестранна помощ, тези хора няма да се взират толкова в подбудите за сегашното решение.

Чуждестранната помощ едва ли е най-подходящото средство, на което да разчитаме за трайни резултати в кратък срок. Президентът Буш се опита да сложи край на тенденцията на провалените помощи като предложи нов подход - САЩ да дават пари само на страни, които сериозно възнамеряват да извършат реформи. Тази позиция отразява новата логика на подпомагането, синтезирана в доклад на Световната банка преди няколко години. Докладът показа, че помощта работи в страни, които извършват реформи, а не в страни, които ги избягват.

Всичко това звучи добре, но както става с повечето инициативи при отпускането на чуждестранна помощ, то няма да сложи край на проблемите. От десетилетия Съединените щати насочват по-голяма помощ към избрани партньори в сферата на сигурността. Във войната срещу тероризма желанието да се възнаградят съюзниците - независимо дали са реформатори или не - ще е още по-голямо. Само седмица преди да заяви, че ще предоставя помощ срещу реформи, президентът Буш се срещна в Белия дом с президента на Узбекистан Ислам Каримов - в никакъв случай виден реформатор - и му обеща нови големи суми. Увеличава се и американската помощ за Пакистан, докато по същото време президентът Первез Мушараф обявява референдум, за да утвърди авторитарното си управление. Ако има някаква ясна нова тенденция в американската политика в областта на помощите, това е склонността да се отделят суми за страни, които помагат във войната срещу тероризма, без значение как те гледат на реформите.

Нещо повече, дори и Съединените щати да подходят сериозно в намерението си да наградят реформаторите, решението относно това кой извършва реформи не е лесно. Да вземем Русия. Президентът Владимир Путин предложи реформа в съдебната система - една от ключовите области. Но същевременно той манипулира закона, за да преследва независимите медии, и изцяло го пренебрегва в Чечения. Трябва ли Путин да бъде смятан за реформатор и деец за правова държава, или за нарушител на правото? Изборът е политически, а не технически. Много други случаи по света са също толкова сложни.

Ако едно правителство недвусмислено се заеме с икономически реформи, то може да загърбва политическите. Съществува риск демокрацията да се загуби в стремежа към икономически реформи. Тунис например е отличник на Световната банка. Страната предприе сериозни и ефективни икономически реформи, но същевременно систематично наложи политическата репресия. Дали тя е реформатор или парий в новата политика за подпомагане?

И накрая, изглежда привлекателно да възнаградим с помощ само добрите реформатори. Но по-голямата част от най-бедните страни в света, които силно зависят от чуждестранна помощ за елементарното си оцеляване - не се справят с реформите. Наистина ли ние и останалите донори сме готови да ги изоставим като така увеличим човешкото страдание и да насочим помощта към отличниците, които много по-малко се нуждаят от помощ?

Новата логика на чуждестранната помощ вероятно е удачна в дългосрочен смисъл. Но идеята, че подпомагането само на реформаторите ще реши повечето проблеми, е илюзия. Този път вече е постлан с прекалено много захвърлен ентусиазъм.

*- Авторът е вицепрезидент на фондация за мир Карнеги.

По БТА