Новата десница трябва да тръгне на чисто

Г-н Попов, какво място в историята на СДС се отрежда на днешния разкол между групите на Михайлова и Костов?

Могат да се отделят три периода в развитието на СДС. От 1989 до 1996 г. СДС се развива като масов граждански бунт. В период СДС застава сякаш на границата на политическата сфера и се опитва да формира и преструктурира възникващото тепърва политическо пространство в България. През 1995-1996 г., съюзът навлиза в следващ етап, стъпвайки на базата на горчивия опит от това, че бидейки масово движение, е неефективна партия, когато се стига до избори. В известен смисъл това е нормализация на живота на организацията. Но същевременно, за да бъде конкурентноспособна партия, СДС се изгражда върху принципа на демократическия централизъм, както го наричаха навремето. СДС стана ефективна организация успя да набави парламентарна подкрепа за една силна изпълнителна власт. Така през 1997-2001 г. СДС успя да осъществи в основни линии реформаторския проект на прехода, който в други източноевропейски държави приключи още в първите години след 1989.

Фактически при нас разделителната линия не е 1989 г., а 1997 г. , когато една толкова примерна в изпълнението на съветските инструкции страна прави сменя радикално параметрите на политическото си развитие. Третият период настъпи след загубата на парламентарните избори през 2001 г. Той трае и до днес, но в известен смисъл е към края си. СДС може да остане да съществува в същия си вид още неопределено време. Но съдържателно, смислово, от гледна точка на възможностите да разгръща нови политики и да мобилизира граждански енергии, СДС е една доста изчерпана организация.

Къде се крият корените на днешната криза - в изчерпването на реформаторския проект, в превръщането на СДС в централизирана партия или в личните кавги между лидерите?

Трябва да се свържат няколко фактора, които изглеждат обективни, но в политиката се носи отговорност и за обективните, и за неизбежните неща. Максимално абстрактният, но и най-мащабният фактор е онова, което през последните две години стана модно да се нарича "край на прехода". Нямам предвид само това, че по измерими показатели България е приключила задачите от преходния период - приватизация, геополитически ориентации, граждански права, конституционна демокрация. Имам предвид, че този ресурс на послания от преходното време е изчерпан.

Намираме се в края на една епоха, след която следва ново разчертаване на политическото поле. СДС през последните три години не успя да разбере този епохален факт. Начинът, по който се пласира в тази ситуация, е доста злополучен. Неразбирайки къде се намира, дори в каква координатна система се е оказал, СДС се подложи на самоизчерпване. Той продължи да се движи хаотично, запазвайки хибридната форма между масово движение и централизирана партия. В резултат на което не можа да смени цялостно, концептуално и стратегически, начина, по който политически послания и общува с възможните си привърженици.

Това го виждаме на нивото на лансираните през последните две години устойчиви съобщения - прозрачност, диалог, отваряне, принципност. Тези изключително тривиални характеристики не те отличават от другите партии. Възможността да се изградиш като различен от другите, да добиеш собствен профил, е прекъсната още на равнището на такива базови послания.

Няма такова чудо като "политика на прозрачност". Може да има дясна социална политика, която се провежда по достатъчно прозрачен начин. Няма политика на "диалог" изобщо. Диалог изобщо означава самоцелно бърборене и влизане в безпредметни коалиции. Няма и специфична "политика на принципност"? Политика с претенцията за сериозност и представителност не би могла да е безпринципна. Партия, която лансира послание за принципна политика, се оплита в тавтологии. "Прозрачност", "диалог", "принципност" се практикуват, те не се съобщават като специални политически визии. Така се оказа, че цялата концептуална база на СДС днес е подкопана.

Самите интелектуални основания на синята партия - основанията, които придават смисъл на организацията - са доста разклатени. На второ място, организационно, въпреки заявеното отваряне и диалог, СДС не можа да осъществи ефективен контакт с гражданския свят в България. И не поради липса на желание, Надежда Михайлова изглежда има желание това да се случи, но сериозно свързване с гражданската сфера не може да се получи, докато централизираната партия не се реформира радикално.

Правилно ли постъпи Надежда Михайлова като привлече Петър Стоянов и Филип Димитров в НИС?

Въпросът е могат ли бивши председатели на партията, президенти и премиери да бъдат членове по право на ръководния орган на СДС. Такава уставна постановка е леко куриозна - това е построяване на вид Сенат (от латинската дума senex, която означава "старец", тук взета като стар, мъдър човек). Нещо като втори концентричен кръг около НИС, който се състои мъдреци и формира своеобразен патерналистичен надзорен съвет на партията. Извън уставното положение завръщането на Петър Стоянов и Филип Димитров е нормално нещо. Те са част от миналото на партията, част от символиката ѝ. Нормалното им място е в съществуващия СДС, а не в някаква нова партия.

Призракът на нереформираната БСП се завърна на 14-та Национална конференция. Може ли каузата на антикомунизма днес да спечели нови привърженици или дори да вдъхнови старите?

Мисля, че това е граждански и електорално изчерпана формула. Освен в смисъл, че има утвърдено ядро от трайни привърженици на СДС, които ще са обвързани с тази кауза докато тя напълно бъде изчерпана или докато не се сменят поколенията. В този смисъл комуникацията с тези твърди привърженици минава през един генерален антикомунистически ангажимент. Но за да бъде електорално ефективна спрямо по-широк граждански кръг, една съвременна партия не може да строи базовото си послание върху такава негативна ориентация като антикомунизма. Дори антикомунизмът да присъства скрито в съществените послания, самите те трябва да бъдат позитивни и да са насочени към бъдещето, а не скрито ретроспективни.

Спирането на БСП от идване на власт изглежда и удобно прикритие за бъдеща широка дясна коалиция.

Получава се така, че под лозунга на антикомунизма може да се нареди всеки, който не е БСП. И всеки, който или няма шанс, или по някакви свои причини не желае да се коалира със социалистите. Ако една сериозна партия с дясна претенция иска да изгради своя профил, тя трябва да отиде отвъд негативното послание за антикомунизма, защото то е обезличаващо. Посланието дава възможност кръга на коалиращите се да се разшили дотолкова, че профилът централната сила в коалицията, в случая за това претенции има СДС, да се размие значително. Мисля, че това е опасно послание, то е много лесно, но всъщност е избягване на отговорност. Популистко е и не съдържа потенциал за построяване на стабилен профил на десницата.

Доколко БСП се е реформирала за 15 години?

БСП е монолитна партия, която не претърпя никаква вътрешна промяна от 1990 г. насам. Мисля си, че действителната реформа на социалистическата партия минава през нейното разцепване и ново конституиране. Но въпросът дали е реформирана или не БСП може да се превърне в схоластичен спор и да се проточи безкрайно. Факт е, че в БСП е протича дебат, партията изглежда като бронзово образование отвън, много рядко издава сигнали за вътрешния си живот. По това се различава много от СДС, тъй като синята партия живееше от криза в криза. БСП няма склонност да изнася навън, публично вътрешните си спорове. Това е симптом за вътрешна конспиративност, при която единството на партия е поставено като върховна ценност.

Антикомунизмът се съчетава с констатацията от политическата резолюция, че СДС че няма врагове в десницата?

Това послание казва, че в условното дясно пространство всички са ни приятели. Подобна позиция е разрушителна за всяка партия. Едно е да поддържаш нормална междупартийна дипломация, съвсем друго е да построиш посланията си така, че да дадеш възможност на всички да застанат зад тях. СДС трябваше се откъсне от това. Антикомунизмът като централна тема прилича на празните, по същество безсмислени апели за национален консенсус от средата на 90-те, които не са база за изграждане на парламентарната демокрация, а за обезличаване на партиите в рамките на демокрацията.

Не се ли крият проблемите на СДС и в противоречивото отношение на различните лидери към царя-премиер преди и след 2001 г.?

Българският монарх, станал премиер, се оказа едно не само на пръв поглед твърде екзотично и магическо явление, което с един замах разклати цялата политическа система. Той се оказа труден за описание и разбиране и за СДС. В последните три години СДС постоянно демонстрира незнание какво да прави с това чудо. За сините и НДСВ остана непонятно - не знаят нито как да го видят като потенциален партньор, нито как да го идентифицират като враг. Тази неспособност да бъде политически дефиниран монарха и неговото движение е знак за отсъствие на концептуална база за политическо действие. За СДС монархът си остана енигма.

Характерно за монарха е следното - на него не бива да се гледа като на персона, направила опит да организира партия, това е феномен от съвсем друг порядък. На него трябва да се гледа малко по-безлично, като на силна провокация към системата на парламентарно представителство в България. Задачата да се справиш с подобно предизвикателство е доста необичайна - трябва хем да останеш вътре в рамката на парламентарното представителство, и същевременно бидейки един от играчите, да работиш така срещу противника си НВДС, че действията ти да бъдат насочени към стабилизация на самия парламентарен живот.

Проблемът с НДСВ не е в конкретната политика, това е погрешен подход за разбиране на царския феномен. Самото превръщане на монарха в премиер показва, че парламентарният строй скрито е миниран. СДС не се справи със задачата си по отношение на НДСВ, но за това е необходима мобилизацията на много голям интелектуален ресурс. Затова СДС се люшка от искане на вот на недоверие заради АЕЦ "Козлодуй" до поддържането на конкретни царски политики, и до подхвърляне на идеи възможна коалиция между НДСВ и СДС. Няма такава формация НДСВ. Това е привидност, отвъд която трябва да се отиде и да се разбере, че това е опит за самовзривяване на българския парламентарен режим. Това не е конспирация на Симеон, не е конспирация на хората от НДСВ. Това е системен проблем на политическото представителство, който ще остане дори и НДСВ да изчезне от сцената.

Привържениците на Симеон изтъкват, че той е внесъл повече толерантност и консенсус в родния политически климат.

През последните три години магическото присъствие на монарха, тази внезапна харизматика, която се намести в българската политическа сфера, се отразява и на председателите на големите партии като Надежда Михайлова и Сергей Станишев. Те по някакъв необясним начин започнаха да приличат на монарха. Оттук идва и впечатлението за известно обезличаване на политическото лидерство. Това е клопката на царя, клопка, в която падаш, когато не можеш да разбереш неговата енигма. На така или иначе монархът-премиер се оказа, че разполага с тази гравитационна сила да накара много хора да започнат полека, тайно, вътрешно да се доближават до неговия пергаментен облик. Размазването на предишни ярки послания, потъването в един мек консенсусен език, склонността вместо да се прави политика, да се занимаваш с вътрешния си живот, било то и партиен - всичко това са заболявания на политическото лидерство у нас, което има пряко отношение към монарха-премиер.

Според вас какви задачи трябва да изпълни консолидиращата се около Костов нова десница?

Пред новосъздаващата се десница стои задачата да бъде консервативна, дясна, реформистка, прагматична. Това не е просто начинание. На първо време трябва да се удържи всякакво изкушение за връщане към минали форми, например масови движения. И дори да има масова подкрепа, в никакъв случай да не я използва за партийно-революционни масовки. Нито да се връща към периода йерархически централизирания СДС от 1997 г. В един следпреходен период е необходимо да се концептуализира както обществената нужда от такава организация, така и условията, при които тя би била ефективна. Тези условия нямат много общо с отминалия период. Една нова десница трябва тръгне на чисто. Включително не бива да се занимава и със съществуващия СДС. Тази уморителна кавга трябва да бъде преустановена.

Изглежда като че ли СДС от 1997 г. се пръсна на малки вождистки партии, които нямат идейни различия. Какво може да ни предложи Костов, освен поредната партия?

Въпросът за различията е важен, доколкото хората ясно и точно обяснение на въпроса какво различава двете формации. Струва ми се, че засега се прави една грешка от политическите говорители. Въпросът за различията се разпилява върху отделни термини, проблематики и някакви предмети, които скриват действителното различие. Има едно различие, и то е фундаментално - групата на Иван Костов оспорва легитимността на настоящото ръководство на СДС. Не уставната му легалност, а неговата способност въобще да се осъществи като партийно лидерство. Това е оспорване на валидност, оспорване, че можеш да бъдеш смислен изобщо, а не е оспорване на едно или друго действие или послание.

На срещите с Костов виждаме наново да се разпалва политическата страст. Смятате ли, че това ще може да съживи целия ни партиен живот?

Да, очевидно на тези граждански събрания има много емоции, има и преживяване на любов и омраза, има възбуда. Има и много гняв. Напомня моменти от 90-те години. Но за разлика от 90-те, сега една първа отговорност на новата партия ще бъде по какъв начин да отиде отвъд мигновената екзалтация и да предложи отговорни, солидни и трайни политики на тези, които в момента поддържат Костов. По отношение на други партии с десни претенции би трябвала целият този процес да бъде оздравителен. И наличието на граждански енергии да се разчете като знак, че готовността на хората да се включват в политическите процеси не е напълно загубена. Напротив, виждаме как потиснатите граждански енергии отново се освобождават. След 2001 година една реполитизация може само да ни радва.

Не съществува ли противоречие между начина на изграждане на новото движение - отгоре надолу, и предварителното посочване на Иван Костов за лидер?

След 2001 г. СДС продължи да бъде централизирана апаратна партия, само че смени председателите си. Този тип партия е силно зависима от лидера си, тя не може да бъде овладяна, камо ли ефективно управлявана от едно вяло ръководство. Преодоляването на заварената централизация на ниво върховни партийни органи изисква силно колективно ръководство, каквото СДС в момента няма. НИС на Надежда Михайлова изглежда хилав и разсеян. Дори когато си една част от СДС се отдели, тя по навик, импулсивно търси персоната, около която да се организира. Изобщо силната персонификация е непреодоляно заболяване на СДС от предишните му фази. Затова на гражданските събрания Иван Костов се привижда спонтанно в лидерската позиция. Хората като че ли смятат, че той има работа, която не е довършил.

Няма ли риск Костов да въдзпроизведе отново демократическия централизъм в новата десница?

Всеки опит да бъде възпроизведен централизмът от създателите на партията би довел до оттегляне на гражданската подкрепа, на която се радва в момента. Не трябва да се допуска тази грешка - да се прави опит за построяване на нова централизирана апаратна организация. Този период е отминал и трябва да се ползва само като минал и осмислен опит.

Каква е перспективата на новата партия в контекста на членството на България в ЕС?

Както финансово споразумение, така и в целият пакет ангажименти, които получихме от ЕС, трябва да породят едно преобръщане в интеграционната ни перспектива. България дълго наблюдаваше Европейския както се наблюдава луната - далече е, но не е лошо да стигнем и дотам, защото там именно е лелеяната мечта за национално благоденствие. Оттук и туристически метафори като "път към Европа". Днес перспективата трябва да се смени и да се наложи по-смела визия. Трябва да се изгради представата, че ние сме вътре в това семейство, в пространството на Обединена Европа, и оттам си задаваме въпросите за своя публичен живот и неговото организиране. Това обръщане на оптиката е особено важно за идентичността на една нова десница в след-преходен контекст.

Има ли опасност от появата на силна националистическа партия?

Едно ефективно членство на България в ЕС ще намали риска от националистически експанзии. Този риск съпровожда целия период от 1989 г. насам, и едва ли може да се редуциран до нула. Затова една сериозна дясна политическа сила трябва да му даде отговор за себе си. Тя би трябвало да е особено чувствителна към възможността от обезсмисляне на парламентарното представителство в България. Това доведе до изборното чудо на монарха през 2001 година, но в друга ситуация може доведе и до националистическа колонизация на политическата ни система.

*Публикуваме пълният текст на интервюто на Стефан Попов в списание "Тема". Стефан Попов е доктор по философия, член на Инициативния форум за учредяването на нова дясна партия.

Споделяне

Още от България

Одобрявате ли решението за частичен локдаун?