Новите водещи фактори на европейската геополитика

През изминалите две седмици се фокусирах върху нарастващата фрагментация на Европа. Преди две седмици убийствата в Париж ми подсказаха да пиша за линията на разлома между Европа и ислямския свят.

Миналата седмица писах за национализма, надигащ се в отделни европейски страни, след като Европейската централна банка беше принудена да разреши на националните банки да участват в количествените облекчения, така че европейските страни да не бъдат принудени да се нагърбват с дълговете на други страни.

Фокусирам се върху фрагментацията отчасти защото тя се случва пред очите ни, отчасти защото Стратфор отдавна я предсказваше и отчасти защото моята нова книга за фрагментацията на Европа - "Горещи точки: надигащата се криза в Европа" - излезе тези дни. Това е седмицата, през която трябва да се говори за политическата и социалната фрагментация в европейските страни и за нейното въздействие върху Европа като цяло. Коалицията на Радикалната лява партия, известна като СИРИЗА, постигна голяма победа в Гърция. Партията формира управляваща коалиция, измествайки традиционните партии. По този път тя увлича и други леви и десни партии, обединени единствено от това, че не приемат сляпата вяра на ЕС в политиката на строги икономии като изход от продължаващата икономическа криза, започнала през 2008 г.

Двете страни на една монета

Историята е добре известна. Финансовата криза от 2008 г., започнала като дефолт по ипотечните заеми в САЩ, доведе до възникване на кризата с държавните дългове в Европа. Някои европейски страни се оказаха в невъзможност да плащат по облигациите, което застраши европейската банкова система. Трябваше да се прибегне до някакъв вид държавна намеса, но имаше фундаментални различия за това какъв е проблемът за решаване. В по-общ план, версиите бяха две.

Германската версия, наложила се като стандартен възглед в Европа, е, че дълговата криза е резултат от безотговорната социална политика в Гърция - страната с най-голям дългов проблем. Тази погрешна политика включваше ранно пенсиониране за държавните служители, несъразмерно големи помощи за безработица и т.н. Политиците си купуваха гласове, пилеейки ресурси за социални програми, които страната не можеше да си позволи, не бяха настойчиви в събирането на данъците и не поощряваха упоритата работа и усърдието в труда. Следователно кризата, която заплашваше банковата система, се коренеше в безотговорността на длъжниците.

Друга версия, която отначало едва се споменаваше, но изглежда много по-достоверна днес, е, че кризата е резултат от безотговорността на Германия. Германия - четвъртата по величина икономика в света, изнася равностойността на около 50 процента от брутния си вътрешен продукт, защото германските потребители са малък пазар за несъразмерно голямото ѝ индустриално производство. Резултатът е, че Германия оцелява чрез експорта си. За Германия Европейският съюз - със свободната си търговска зона, с еврото и регулациите на Брюксел - е средство за поддържане на нейния експорт. Германците знаеха, че дългът не може да бъде изплатен. Затова се опитаха да "подритнат" проблема по-далече от себе си и да избягат от справянето с факта, че експортната им пристрастеност не може да се поддържа.

Ако се приеме германската версия, то политиката, която трябва да се следва, е тази, която би принудила Гърция да въведе ред в къщата си. Това означава да продължат да ѝ налагат строги икономии. Ако обаче правилна е гръцката версия, то проблемът е в Германия. За да се сложи край на кризата, Германия трябва да обуздае апетита си да изнася и да промени европейските търговски правила, стойността на еврото и регулациите от Брюксел и да започне да живее според джоба си. Това би означавало намаляване на експорта към зоната за свободна търговия, чиято индустрия не е в състояние да се конкурира с германската.

Германската версия обаче се наложи като преобладаваща, а за гръцката едва се чува. Аз описах в книгата си по следния начин онова, което се случи, след като беше наложена политиката на строги ограничения:

"Но ефектът върху Гърция от орязването на правителствените разходи беше много по-голям от очаквания. Подобно на редица европейски страни, много икономически дейности в Гърция, включително здравеопазването и други ключови сфери на услугите, бяха грижа на държавата. Така лекарите и другите здравни служители бяха държавни служители. Когато бяха направени съкращенията в заплатите и броя на заетите в държавния сектор, това дълбоко засегна професионалистите и средната класа.

В продължение на няколко години безработицата в Гърция надхвърли 25 процента. Това е повече от безработицата в САЩ по време на Голямата депресия. Някои твърдят, че черната икономика в Гърция компенсира разликата и нещата не са толкова зле. Това е вярно донякъде, но далеч не колкото някои хора си мислят, тъй като черната икономика просто бе продължение на останалата икономика и бизнесът навсякъде вървеше зле. Положението всъщност бе по-лошо, отколкото изглежда, тъй като много държавни служители оставаха на работа, но с драстично орязани заплати, в много случаи с две трети.

Гръцката сага се повтори и в Испания, и в по-малка степен в Португалия, Южна Франция и Южна Италия. Средиземноморска Европа бе влязла в Европейския съюз с надеждата, че членството ще повиши жизнения стандарт до равнището на Северна Европа. Дълговата криза удари (южните райони) най-силно, защото в рамките на зоната за свободна търговия за тези райони се оказа трудно да развиват своята икономика, както нормално биха могли. Затова и първата икономическа криза ги съсипа"

Независимо коя версия ще приемете за вярна, има нещо, което е сигурно: Гърция бе поставена в невъзможно положение, когато прие план за изплащане на дълговете, който бе непосилен за нейната икономика. Този план я хвърли в депресия, от която тя още не може да се съвземе. И проблемите плъзват и в други части на Европа.

Кълновете на недоволството

В Европейския съюз и извън него бе дълбоко насадено убеждението, че страните, спазващи европейските правила, с течение на времето ще се съвземат (от кризата). Основните политически партии в Европа подкрепяха ЕС и неговата политика и бяха избирани и преизбирани. Имаше всеобщо усещане, че икономиката ще заработи. Но вече е 2015 г., положението не се подобрява и в много страни нарастват движения, които са против продължаването на строгите икономии. Усещането, че Европа се променя, личи и от решението на Европейската централна банка миналата седмица да облекчи строгите икономии чрез увеличаване на ликвидността в системата. Намирам това за твърде слабо и твърде късно.

Количествените облекчения могат да имат ефект при рецесия, но Южна Европа е в депресия. Разликата не е само терминологична. То означава, че инфраструктурите на фирмите и бизнеса, които могат да усвоят нарасналото количество пари, са разбити и следователно ефектът от количествените облекчения върху безработицата ще бъде ограничен. Излизането от депресия отнема цяло поколение.

Любопитно е, че Европейската централна банка изключи Гърция от програмата за количествени облекчения с аргумента, че страната има твърде големи дългове, за да бъде допуснат рискът да се дават пари на централната ѝ банка.

Практически във всяка европейска страна се зародиха движения срещу ЕС и неговата политика. Повечето от тях са в дясната страна на политически спектър. Това означава, че освен икономическите си тежнения, те искат възстановяване на контрола върху (националните) граници за ограничаване на имиграцията. Появиха се и леви опозиционни движения - например "Подемос" в Испания и, разбира се, СИРИЗА в Гърция. Левите имат същите тежнения, като десните, с изключение на расовите нотки.

Но важно е следното: Гърция се разглеждаше като частен случай, но всъщност тя е острието на европейската криза. Тя бе първата, в която се стигна до дефолт, първата, в която бе наложена програма за строги икономии, първата, която изпита стоварилите се като резултат брутални тегоби, и сега е първата, която избира правителство, обещаващо да сложи край на строгите икономии. Леви или десни, тези партии са заплаха за традиционните европейски партии, които в очите на средните и по-ниските класи са съучастници на Германия в налагането на режима на строги икономии.

СИРИЗА смекчи позициите си спрямо Европейския съюз, както партиите обикновено правят по време на избори. Но тя застъпва позицията, че ще преговаря за нова програма за разсрочване на гръцките дългове към европейските кредитори, която да облекчи бремето върху гърците. Има резон да се смята, че тя ще успее. На германците не им пука дали Гърция ще напусне еврозоната. Германия обаче се ужасява от мисълта, че надигащите се политически движения могат да сложат край или да блокират зоната за свободна търговия.

Целта на десните партии да ограничат трансграничното движение на работници вече представлява открито искане за край на свободния трудов пазар. Ала за Германия, така зависима от експорта, свободният пазар е жизнено необходим. Това е съществен аргумент, който хората често забравят. Те са опасяват от това, че някои страни могат да напуснат еврозоната. Както показва случаят с Унгария, когато спадът на форинта изправи нейните жители пред опасност да не могат да си плащат жилищните кредити, националната държава има властта да защити гражданите си от дългове, ако иска да го направи. Гърците - във или вън от еврозоната - също могат да упражнят тази власт.

Но освен че не могат да връщат дълга си структурно, те не могат да си позволят да го изплатят и по политически причини. Партиите, подкрепящи строгите мерки за икономии в Гърция, бяха разгромени. Основните партии в другите европейски страни видяха какво се случи в Гърция и отчитат нарастващия евроскептицизъм в своите страни. Способността на тези партии да се справят с това бреме зависи от избирателите, а тяхната политическа база се топи. Рационалните политици не смятат СИРИЗА за частен случай.

Следователно въпросът не е еврото. Първият наистина голям въпрос е ефектът от структурните и неструктурни дефолти в европейската банкова система и как Европейската централна банка, която не може да допусне Германия да поеме отговорността за дългове на други страни, ще се справи с тази ситуация. Вторият и по-важен въпрос сега е бъдещето на зоната за свободна търговия. Наличието на открити граници изглеждаше добра идея за времена на просперитет, но страхът от ислямския фундаментализъм и страхът, че италианците могат да се конкурират с българите за малкото налични работни места, вещае, че откритите граници няма да издържат дълго.

И ако страните могат да издигат стени (по границите), за да не преминават хора, то защо да не се издигнат и стени за стоки, за да се защитават собствената индустрия и работните места? В дългосрочен план протекционизмът вреди на икономиката, но Европа има проблем с много хора, които нямат такава дългосрочна перспектива, изпаднали са от професионалното обучение и сега се чудят как да изхранват семействата си.

За Германия, която зависи от свободния достъп до европейските пазари, за да развива своята експортно-ориентирана икономика, загубата на еврото ще означава загуба на инструмент за осъществяване на търговията вътре и извън еврозоната. Но надигането на протекционизма в Европа би било бедствие (за нея). Германската икономика би се разклатила без този експорт.

Според мене аргументите в полза на строгите икономии вече са изчерпани. Миналата седмица Европейската централна банка без особен ентусиазъм сложи точка на режима на строги икономии, а победата на СИРИЗА причини земетресение в европейската политическа система, макар че елитът на еврокрацията я смята за частен случай. Ако в резултат на това в Европа започне домино от дефолти - структурни или неструктурни, въпросът за еврото става интересен, макар и не решаващ. Големият въпрос, който ще възникне и вече възниква, е свободната търговия. Това е сърцевината на европейската идея и той е следващият въпрос на дневен ред в момент, когато германската версия губи правдопобност, а гръцката я заменя като всеобщо приета.

Не е трудно да си представим катастрофата, която би настъпила, ако САЩ решат да изнасят 50 на сто от брутния си вътрешен продукт, и половината от този експорт отиде в Канада и Мексико. Една зона за свободна търговия, най-мощният член в която не е нетен вносител, не може да функционира. А точно такава е ситуацията в Европа. Нейният опорен член е Германия, но вместо да служи като локомотив за растеж чрез вноса си, тя се превърна в четвъртата по величина национална икономика, която експортира половината от брутния си вътрешен продукт. Това положение не би могло да продължи дълго.

В очакване на дълбоки промени

И така, в Европа има сега има три водещи фактора. Първият е желанието за контрол над границите - формално за контролиране на ислямските терористи, но по-вярно е да се каже - за ограничаване на движението на всякаква работна ръка, включително и мюсюлманска.

Второ, Европейската централна банка дава пълномощия на националните държави да изпълняват програмата ѝ за количествени улеснения чрез националните си банки, като само те имат правото да изкупуват собствения си държавен дълг.

Трето, това е разпадането на политическата база под краката на Европа.

Въпросът за Европа сега е не дали тя може да запази сегашната си форма, а колко радикално тази форма ще се промени. И най-стресиращият въпрос е дали Европа, неспособна да съхрани своя съюз, няма да се върне към национализма и неговите възможни последствия.

Както отбелязах в книгата си "Горещи точки": "Най-важният въпрос в света е дали конфликтите и войните са наистина "прогонени" и дали не живеем само в "антракт" (между тях), в една упойваща илюзия? Европа е най-проспериращият район в света. Колективният ѝ брутен вътрешен продукт е по-голям от този на САЩ. Тя граничи с Азия, Близкия изток и Африка. Нова серия от войни би променила не само Европа, а и целия свят."

Дори само споменаването на война в Европа би било нелепо преди няколко години. За мнозина то е нелепо и днес. Но Украйна си е съвсем част от Европа, както бе и Югославия. Увереността на европейците, че всичко това е зад гърба им, чувството за европейската изключителност, може и да са верни. Но с разпадането на европейските институции, не е никак рано да се запитаме какво следва. Историята рядко ни дава очаквани отговори, и със сигурност не ни дава отговора, на който се надяваме.

По БТА