Новият устав на СДС разжалва Надежда Михайлова

Лидерството на Надежда Михайлова приключи официално на последния Национален съвет на СДС, когато бе взето решението за извънредна отчетно-изборна конференция. На пръв поглед това беше целенасочен удар срещу лагера на Костов, който бе поставен в неудобната ситуация да обяснява как хем иска конференция, хем тази на 21 февруари не го устройва.

Последствията за сегашното ръководство на СДС обаче са не по-малко фундаментални, отколкото за вътрешнопартийната опозиция. Със свикването на конференцията реално НИС гласува собствената си оставка, а с решението за промени в устава Надежда завърза завинаги ръцете си на лидер.

В замяна на преизбирането си на предедателския пост Михайлова се отказва от контрола върху НИС на СДС, от правото си да назначава служебни ръководства и да избира зам.-председателите си. Прекият избор на НИС от Националната конференция ще доведе до това, че всеки един от неговите членове ще бъде толкова легитимен, респективно несменяем, колкото и самия председател на партията. А най-големият удар по лидерството на Надежда Михайлова е, че тя няма да може да реди самостоятелно депутатските листи - тоест, на председателя на СДС ще бъде отнет най-мощният партиен механизъм за рекрутиране на персонална лоялност.

Никой не си прави илюзии, че промените в устава са за демократизирането на синята партия. Те са формализиране на очевидното - невъзможността на Надежда да ръководи СДС и довеждането на съюза за две години до политически субект в насипно състояние.

Проваленото лидерство на Надежда предизвика

раздвижване в партийния пантеон на СДС.

Нейното преизбиране е параванът, зад който трябва да се разчертаят новите роли на самосвалилия се от власт премиер Филип Димитров, на катастрофиралия независим кандидат-президент Петър Стоянов, на политическия брокер Никола Николов. Националната конференция е техният инструмент за добиване на легитимност.

Показателно за наличието на предварително подготвен сценарии е дори само поведението на Надежда Михайлова. Във времето, в което би трябвало да прави предизборна кампания, за да си подсигури подкрепата на близо 5 000-та конференция, тя предпочетете визитите в чужбина пред обиколките из страната.

Отговорът на въпроса как след двугодишна пасивност изведнъж Никола Николов, Филип Димитров и Петър Стоянов се оказаха най-ревностните защитници на политиката на Михайлова би трябвало да се търси в личните политически амбиции на всеки един от тях в съчетание с обединяващата идея за противодействие на Иван Костов.

Консолидацията на десницата е техният втори и последен шанс за политически живот. В този смисъл "общата битка срещу настъплението на нереформираната БСП към властта" е чисто и просто

политическо фентази за масова употреба.

Всичко това обаче навежда на мисълта, че лидерската драма на СДС тепърва предстои. Битката този път няма да е за това кой фактически да оглавява синята партия, а за "поста" обединител на дясното.

В момента, в който костовистите вече няма да са заплаха, а старите-нови политици почувстват здрава почва под краката си, отново ще изникне въпросът за политическото водачество, но вече в контекста на предстоящите избори.

Тезата, че демократичната идея, защитавана от СДС, надхвърля партийните граници, е вече прокламираният фундамент, върху който ще почива дясното единодействие. Кандидатите за авторството ѝ обаче не са един или двама - и Филип Димитров, и Петър Стоянов, и Стефан Софиянски, а след местните избори дори и Надежда Михайлова могат да претендират за него.

Сред изброените има поне двама

кандидати за бъдеща дясна президентска номинация

- Филип Димитров и Петър Стоянов, като нищо чудно подобна идея да се върти и в главата на Надежда Михайлова.

Така с евентуалното излизане на Костов от СДС синият лагер ще навлезе в нова фаза на вътрешни битки за самодоказване на лидерите, които вече ще трябва да се съобразяват и с конкуренцията на новата партия, която се очаква да бъде формирана около Иван Костов.

Този изход може да се окаже печеливш за дясната кауза, а и за България - от конкуренцията и открития сблъсък най-много би спечелил избирателят, стига само битката между лидерите да се преформулира в битка за умовете и сърцата на хората.