Новогодишен оптимизъм

"Ако се опитаме да проследим нишката на живота си, дългата поре­дица от преживявания, ще открием, че може би най-точният синоним на думата "живея" е "преминавам"“. Есето е прочетено по Дойче веле за Новата 1973 година.

Обичаят изисква да се изкажат пожелания. Бедата е, че има толкова много неща да се пожелават, че не знам откъде да започна. Може би трябва да повторя чудната песен на Булат Окудкава: "Господи, дай на умния повече ум, на богатия повече пари, на властника повече власт… но не забравяй и мен, Господи".

Ще кажете, че най-важното е да сте живи и здрави, а после всичко друго. Всеки ще се съгласи, особено на днешния ден, че животът и здравето са първото, че съществуването на човека е най-висшата природ­на привилегия, че пълнокръвието на силите му е най-скъпият дар. За ща­стие или нещастие ние се раждаме и живеем веднъж. Но сигурно ще се намерят мнозина, които ще се усмихнат горчиво на нашето преклонение пред живота и здравето и ще кажат: "Но не само един гол живот и едно голо здраве”. Защото въпросът не е само да съществуваш като здраво и силно животно, а как да съществуваш. Как да живееш? Колко хубаво е, че рецепта за живеене няма и не може да има, че животът превръща идео­логическите канони на амбициозните философи и полуумните им последователи в историческа нелепост. Трагична нелепост. Никой никому не може да каже как да живее. Може би най-общият и най-простият отговор е – да живееш като себе си. Но тук веднага идва въпросът – има ли те? Съществуваш ли като себе си? Или както нечия непозната ръка е написала на един стар гроб край София: ”И да те е имало, пак те е нямало“.

Тъкмо защото не споделям безмерното отчаяние на този надпис, тъкмо защото вярвам, че все нещо остава и вечно съществува, моето пожелание е – щастието да бъдете себе си. Щастието да сте притежатели не само на собствените си тела, но и на собствените си души. И не само за времето, в което живеете, но и за времето, когато ще се преселите в спомените на другите.

Бъдете като себе си!

Много пъти съм си мислил, че един ден всичко ще се знае, непре­менно ще се знае. Че след хиляда или десет хиляди години някакъв компю­тър за възкресяване на всичко съществувало ще извика за проверка хора, характери и обстоятелства, за да извади на яве всичко скрито, за да хвърли светлина върху погребани тайни. Без никакъв компромис и без ни­каква пощада. Представете си този екран, върху който ще се появи по желание на правнуците образът на някой Иван Иванов Иванов от квартал "Подуене" и животът му ще бъде видян такъв, какъвто е бил с най-скритите и никому неизвестни сега обстоятелства. Ще кажете, че тази моя фантазия прилича малко на идеята за второто пришествие. Може би, но е съвсем логично да се предположи, че един ден всичко ще се знае и за мнозина това може да е утеха. А за други – заплаха. Но във всички случаи е източник на оптимизъм. Всяко възкресение е източник на оптимизъм, защото ни доказва, че ние не сме случайни пътници от никъде за никъде, а необходими участници в смислено движение.

Като че никой ден в годината не ни сепва по-силно от Новата година. Може би, защото условният край на нещо и условното начало на друго са достатъчен повод да погледнем назад и напред. Бих казал, това е моментът на периодичната ни среща с времето, на трагичното усещане, че нещо безвъзвратно е отминало и на вярата, че все пак нещо предстои. Аз не говоря за дамаджанената тъга и оптимизъм на тридесет и първи декември вечерта, за дълбоко неясната щастлива илюзия, че от днес всичко ще се промени за хубаво, че внезапно щастие ще влезе във всеки дом и ще превърне живота в концерт от сладкопойни чучулиги. Думата ми е за напълно трезвото, доста студено и категорично усещане на днешния ден, на първи януари, че е отминала още една година, която ни е тласнала към по-близкия или по-отдалечения край. Като че ние се намираме на поредния връх, от който нашите въображения могат да виждат по-добре. Тъкмо на този ден мнозина се опитват някак спонтанно да направят някаква преоценка на пътя зад гърбовете им, мнозина започват да водят дневници, които след две-три седмици ще захвърлят, мнозина застават пред огледалата и търсят да установят промяната на лицата си. Някога бях писал, че онова, с което човек никога не може да свикне, е собстве­ното му лице. Но при тия срещи с времето ние се взираме в лицата си, като че дирим някакви доказателства, радостни или тъжни.

Ако се опитаме да проследим нишката на живота си, дългата поре­дица от преживявания, ние ще открием, че може би най-точният синоним на думата "живея" е "преминавам". Животът не е нищо друго освен без­спирно преминаване през времето и пространството, през хората и съби­тията, преминаване по пътеки, по улици, по пътища и в безпътица, пре­минаване през врати – отворени или затворени, преминаване край прозор­ци и край стени. Действие, което съдържа моментите на приближаване, влизане, излизане и отдалечаване. При това всичко става по силата на една естествена необходимост – да се види нещо ново, да се срещне нещо по-интересно, да се проумее нещо непознато, да се осъществи някакво неосъществимо съвършенство. И може би най-чаровните и магически моменти на живота са преминаванията на хората един през друг. Преминаване, в което ние получаваме най-много и даваме най-много, и баланс никога не може да се направи. Точно на Нова година ние се чувстваме щастливи с усещането, че времето зад гърба ни е дало толкова много срещи, бели и черни, без да ни е отнело желанието да преминаваме. И като че това е оптимистичната гаранция, че не ще спрем никъде.

Едно от най-силните чувства в момента на срещата между човек и време е самотата. Колко пъти на Нова година или на рождения си ден всеки от нас е откривал, че е единственият жител на галактиката. Че очите му не могат да срещнат други очи, че слухът му не долавя ничий глас, че е огромно и празно, че всичко край него минава и заминава без да го забележи, без да проговори, без да вземе и без да даде. Всеки е падал в този вакуум, където връзките между хората стават не­действителни и където властва чувството, че всички се разминаваме в празното простран­ство между звездите и всеки е толкова сам, непреодолимо сам, страшно сам, че нищо не би могло да му засвидетелства съществуването. И разбирането, че в действителност между хората стои неизменно разстояние, че всеки живее в същата категорична самотност, че не е възможно при­ближаването на един човек към друг човек, дори към най-близкия и най-любимия. Затова след вакуума толкова силно е желанието ни да експло­дираме, да прелетим разстоянията между нас и другите, да налеем своята кръв в чуждите вени и да живеем с топлината на другите тела. И всяка мисъл, и всяко чувство да се размножава в мислите и чувствата на другите и да не се знае кое е свое, кое е чуждо. Един поет беше нарекъл Новата година "праг на самотата". Аз бих казал – зависи дали този праг те води при другите, или те извежда от тях.

Естествено най-силната вълна на новогодишен оптимизъм идва от чувството за начало. Всички начала, дори съвсем условните, съдържат в себе си оптимизма за щастливия край. Може би защото всеки човек е по-принцип дълбок оптимист. Дори песимизмът не е нищо друго освен израз на обратно изказан оптимизъм. Е, слава Богу, че е така, защото когато знанията ни са срещу нас, когато всички факти и обстоятелства ни поставят в смъртна обсада, единственото, което ни крепи и ни дава сили да превъзмогваме, е точно оптимизмът, въплътен дълбоко в нас. Може би на мнозина ще се види странно, че аз смятам "Един ден от живота на Иван Денисович" на Александър Солженицин за едно от най-оптимистичните произведения, някога написани. Не е трудно всеки от нас да открие в се­бе си нещо от Иван Денисович – полугорчивата усмивка на съществуването въпреки всичко. Бих искал да осъвременя общия лозунг на Горки "Човек звучи гордо", като го променя на "Иван Денисович звучи гордо".

Разбира се, мнозина ще ми възразят, че този оптимизъм много често е съвсем безпочвен, илюзорен. И ще ми приведат достатъчно много факти, които красноречиво доказват, че "човек съвсем не звучи гордо", особено в страни, където този лозунг е закачен на стената. Те ще ми кажат, че няма място за оптимизъм, когато пред очите им властни хитреци корумпи­рат идеали, развихрят инстинктите си за самосъхранение под знамето на общото щастие и всечовешка хармония, осакатяват цели поколения чрез собствената си ограниченост и тъпост, забраняват свободното движение на хора и идеи, заглушават радиостанции и викат "ууу" на всеки опит за разговор, защото малките им мозъчета са неспособни да разговарят, унижават човешкия дух и човешкото достойнство, за да изтръгнат признание на суетната си власт. Мнозина ще ни разкажат и по-страшни, дълбоко песимистични, отчайващи, убиващи истини, на които е трудно да се възрази. Неотдавна един млад слушател ми писа: "Аз искам да видя света. Господи, превърни ме в птица, та ако ще да живея само една година".

Но аз ще защитя моя новогодишен оптимизъм, като кажа, че човешка­та история е пълна с подобни епохи на падението, на насилието, на варваризма, вършени все в името на човешкото добро. Но безспорен факт е, че човечеството продължава да съществува, независимо от Сталиновците и неговите днешни наследници. Калигула, Нерон, Сталин и другите човешки отпадъци не могат да убият усмивката на Иван Денисович. И това е най-оптимистичната истина.

И нещо повече. Четем велики писатели като Франц Кафка, който ни демонстрира бездънното си отчаяние от човека и човешкия род, четем философи като Сартр, които ни носят унинието от пълната непознаваемост на съществуването, четем Камю, който ни изправя пред пропастта на отчуждението, четем десетки философи, писатели от класиците до наши дни, които превъзходно са описали мизерията, мръсотията и нищетата на човешкия живот и човешката история, доказвали са ни неведнъж и най- убедително, че всичко е кръговрат на непознаваемоста и безсмислицата, казали са с различни гласове "НЕ" на човека и живота. И нас ни обзема ужасяващо съмнение и ние сме готови да се предадем, когато внезапно откриваме, че независимо от ужасния ход на човешката история, незави­симо от милиардите страдания на обитателите на нашата планета, незави­симо от художествената и философска валидност на доказателствата, през цялото това историческо време на земята хората са се раждали, любили са се, обичали са се, създавали са своите плодове, почвата е давала живот на растения и животни, дъждовете са валели, реките са текли, слънцето е гряло и животът е вървял все така неудържимо, все така победоносно, че аз абсолютно вярвам, че дори след най-страшната ядрена война – животът ще продължи своя собствен път към съвършенство. И мисля, че това е най-голямото основание и най-голямото доказателство за оптимизъм, не само новогодишен.

Не можем да не вярваме, че малките дебели властни човечета, които иронията на историята е дарила с гаврата да управляват милиони хора, ще си отидат, че на младия слушател, който иска да види света, ще му пораснат крила или поне сам ще си направи крилата на майстор Манол (само да не забравя триона на пояса си), че преминали през насилието, хората ще бъдат по-добри, изпълнени с разбиране, търпение и любов. Престари истини, открити от всички религии, проповядвани от всички проповедници, разбирани от всички хора, но живени от малцина. Можем ли наистина да бъдем по-добри? Добротата не е хрумване, не е партийно решение, нито дар небесен, а воля. Волята да разбираш преди да осъждаш и преди да оправдаваш. Добротата е и възпитание, което като че винаги е липсвало на човека. В училищата и университетите има катедри за всички науки, няма катедра за доброта. Но тя съществува, тя е за­ложена вътре в човека, у един е по-силно изразена, у друг – по-слабо, както и злото. Съществуването на Дявола предполага винаги съвместното му съществуване с Бога. Зависи към кого ще се обърнеш. Всеки от нас знае много добре кое е зло и кое е добро, но ние оставяме много често на умовете ни да си играят с нас, като взимат според нуждите на съвестите ни доброто за зло и злото за добро. За да имаме след това сладката горчивина на ненужната откровеност, на пиянската самокритичност.

В този дух на новогодишен оптимизъм искам да кажа, че най-силният агент на песимизма за мен си остава глупоста. Глупостта да не можеш да мислиш по-далеч от носа си, да свеждаш целия си живот до задоволяване на леко предрешените си инстинкти, глупостта да казваш милиони делнични лъжи уж в името на една празнична истина, глупостта да се смяташ за център на вселената и да тъчпеш върху горкото земно кълбо само с една-единствена цел – да оставиш следите си, да не би утре да помислят, че те е нямало, когато ти си мислиш, че те е имало.

И накрая на тъжните песимисти искам да разкажа една от най-хубавите приказки, която съм чул досега. "Имало едно време един цар. Веднъж той свикал мъдреците от цялото си царство и им заповядал да му измислят такава мисъл, която да важи завинаги, при всички времена, при всички случаи, за всички хора, навсякъде. Мислили мъдреците, мислили, и накрая измислили. Дошли при царя, поклонили се до земята и му казали:

– И това ще мине."

*Текстът е публикуван в портал "Култура"

Още от Анализи и Коментари