Новоруски легенди и митове (I)

Новоруски легенди и митове (I)

На 3 т. м. беше световното представяне на най-новата книга на харвардския историк Тимъти Снайдър Пътят на несвободата. Русия, Европа, Америка.[1] Не знам друг като него да може да прави точни политологически изводи от професионално организирана историческа фактология; да не говорим, че неговите изводи ни засягат пряко. Започнах да пиша статия, представяйки основната му аргументация, когато на 9 т. м. се появи ненадейно руско включване по темата. Тъй като то е едновременно предварително изчислено в мисленето на Снайдър – но и надминава очакванията му – реших, че може да свърши работата на руска фуга, предшестваща американската симфония в Новоруски легенди и митове 2.

Иде реч за една статия в официозното списание Россия в глобальной политике, озаглавена "Самотата на метиската (14+)”.[2] Самотната метиска според автора е Русия; (14+) е многозначителна добавка, която ще разясня по-долу; а авторът е Владислав Сурков, „дясната ръка” на Путин до уволнението му от официален свръхвластови пост през 2013 година. Оттогава Сурков е използван като „момче за специални поръчки”, изискващи нечиновническа инициативност и поемане на рискове; официалният му ранг е – прощавайте, звучи комедийно, както всички имперски рангове, преведени през ХVІІІ век от немски, които Путин възстанови – "Действителен държавен съветник на Руската федерация първи клас”, което го било изравнявало с армейски генерал или с адмирал.

Игривият тон на заглавието подготвя читателя, че авторът може да говори за Русия най-глобално-дълбинно сериозно, но с иронично-самоиронично пламъче: човекът се е освободил. Далеч е Сурков от Иван Илин, официалния идеолог на Путин от ХХ век, който твърдеше, че за Русия може само молитвено да се мълчи: “Нима за нея може да се говори? Тя е като жива тайна: с нея можеш да живееш, по нея можеш да въздишаш, на нея можеш да се молиш; и непостигайки я, да я лелееш в себе си; и да благодариш на Твореца за това щастие; и да мълчиш…”[3] Путиновите чиновници тъкмо усвоиха мъдростта на Илин, и ето ти сега Сурков, който и свален има неизвестно колко голяма власт, който сам е метис от чеченец и славянка – вменява това състояние на мелез на Майка Русия!?

И така, защо Русия да е метиска? Защото е! – твърди Сурков – метиска, родена от съешаването на Запада с Изтока. Поради което може да бъде част и от Запада, и от Изтока. Първо опитва да е от Изтока и почти си туря един „татаро-монголски завоевател” за цар. Но се осъзнава в последния момент и се отплесва по Запада чрез славянските царе Лъже-Димитрий и Петър І. Западна Европа, която – пояснява Сурков – „може да се смята за най-склонният към масово насилие и най-кръвожаден от всички континенти”, я прелъстява да участва в постоянните си гадни войни; Русия, благодарение на руското в себе си (а не на получената наготово от Запада военна наука и техника), постоянно побеждава, но постоянно е нещастна.

Не защото Западът не я иска, той я иска (за да я пороби); и тя се оставя, като туря тоя път разни немкини на престола си, после Западът я заразява с комунизъм, но тя и тази невярна болест успява да преболедува; но Западът не я оставя на мира, дава ѝ демокрация, като я лъже, че това било лекарство за комунизъм, и почти успява да я унищожи този път! Но идва Путин и донася 2014 година! Не се казва какво се случва в тази година, а само, че от нея нататък, едно 100-200-300 години, Русия вече няма да ходи ни на Изток, ни на Запад, а ще си стои у дома и ще пребъде сама в себе си. Оттук и загадъчното 14+ в заглавието. Можеше да бъде +безкрайност, можеше като Райха да е хилядолетие, но службата на Сурков е да съветва държавата, затова е реалист: 300 години максимум – като русалките на Андерсен.

Сбитият преразказ свърши, сега да се успокоим с малко аналитика. Защото да се четат докрай такива държавнически размишления е интелектуално самоунижение, да се преразказват е мазохизъм, но като мазохизма на Русия, без удоволствие… Защо високопоставен путинист като Сурков си позволява да пише така и каква е аудиторията под прицел?

Когато бях малък, но прочел вече Древногръцки легенди и митове от Кун, намислих, че най-ефективното писателстване е да съчиниш мит: пишеш една приказка и после цял живот те цитират! Отпосле прочетох Фройд и разбрах защо писателите не се нахвърлят масово на този жанр: да съчиниш мит е много трудно, ако става дума за истински мит, за измислица, която ни разкрива истината (както е разсъждавал Аристотел). Но в наше време политически митове се измислят с цел истината да бъде скрита. Защо тогава смятам, че Сурков е сътворил поредния руски властови мит, а не просто хвърля поредната им лъжа?

Защото за пръв път официален руснак отговаря на два въпроса, които до онзи ден в Русия отговор нямаха (а именно митът отговаря на „въпроси без отговор”, а не просто подменя верния отговор): „Защо Русия се отказа от демокрацията?” и „Защо Русия заграби Крим?” Не само нямаха отговор, а самите въпроси бяха табу, под страх от президентски гняв. Лично Сурков навремето измисли как Русия да лъже, че не се е отказала от демокрацията – тя си строяла „суверенна демокрация”. На въпроса „суверенна от кого?”, Сурков и тути кванти мълчаха. А сега става ясно, че още тогава идеята е била: „суверенна от Запада”. Знаем, че понякога прилагателното отрича същината на съществителното – златната ябълка не се яде, суверенната демокрация не е народовластие. Лъжата за суверенната демокрация бе последвана от други лъжи, в тях златната ябълка бе подменена с пластмасова ябълка, само боядисана със злато, а тя на свой ред – с пластмасова ябълка, боядисана с фалшиво злато. Знаем, че такива ябълки стават само за играчки на малки деца. А Сурков знае, че ние от заграницата на Русия деца не сме и няма да се заиграем. Очевидно адресатът на Сурковите лъжи е бил собственият му народ. Но те явно са се натрупали толкова, че дори на руснаците им е дошло много.

Затова Сурков рязко сменя говоренето, сменя лъжите с „истината”: Русия се е отказала от демокрацията, поне от 2014 година насам. Това там за „суверенната демокрация” бяха последните ни опити да излъжем Запада и себе си, че сме като него. Сега можем да въздъхнем с облекчение и да кажем честно пред своите си – и който чужд иска да слуша – че Русия вече няма да се мъчи и маймуносва: демократичните блянове – дотук. Сега вече ще бъдем себе си и ще се управляваме по нашему. (Казват, че той е измислил и името на путинисткото движение "Нашите”.) Защо е възможно всичко това днес? Защото бил настъпил историческият момент. И как го познахме, че е настъпил? Сурков може да отговори: ами псковският монах Филотей как позна през ХVІ век, че Москва е третият Рим? Позна, защото оттогава Русия се държи така, че да стане Рим 3! И аз сега ви казвам: Русия ще започне – и започна вече – да пребивава в себе си. Това не значи, че няма да има сношения с неруския свят, но в тях ще остава себе си, няма да се прави на Запад или Изток за чужда угода. Русия ще си поиска своите "права”.

Последното не е преразказ, а цитат – а какво значи то не ни се казва, нека всеки свободно си го пълни със съдържание от сегашни и бъдещи действия: за руснака ще бъде радост, а за неруснака – плач и скърцане със зъби! Кой ѝ е дал тия права? Сама си ги е дала. И няма да се съобразява с никакви конвенции, валидни в неруския свят. Защото вече има силата, която нямаше – или не демонстрираше – до 2014. Тук има пряко подменяне на правото със силата, но новомитологична Русия може само да се гордее с това. Така говори митът, а дали Русия реално има такава сила е друг въпрос, който в рамките на мита не се задава. Пък за външна консумация надеждата е, че наглото безсрамие, ако не обезоръжава, поне внася объркване. Поне в началото.

Сурколозите бездруго биха се заели с формата на това митотворчество: заемките и скритите цитати са в културно-стиловия диапазон от Блок ("Скитите”) до завършващата мръсна дума – от уличния арсенал на съвременната руска дипломация; аз не изпитвам тъкъв изследователски интерес, надявам се и вие, любезни читатели.

В своята книга Тимъти Снайдър е „изчислил” съвременната позиция на Русия – позицията на вечно онеправданата невинност, която ѝ дава морално право да иска компенсации. Но той не е очаквал, че Русия може да признае, че анексирайки Крим, тя не че си е взела своето (както беше досегашната лъжа), а е заграбила чуждото. И да се гордее с тази първа победа, която е само началото на осъществяването на руските „права”, защото е настъпил „историческият момент”. Настъпил е момент, това е вярно, моментът, според Сурков, в който лъганият-прелъган руски народ е дотолкова замаян, че може да приеме и такъв мит, обясняващ неговото настояще и бъдеще.

По този начин Путин има още една опция за словесни манаври: когато му изнася, може да си кара по досегашните лъжи а ла Лавров: не сме ние, наши там няма, вие сами сте се нашибали (по Гогол…). А може и да обърне а ла Сурков: вие кво искате бе, басма ли да ви цепим? Ние, великата-могъща Русия!? Същите две линии държаха комунистическите партии на власт: всички са братя, другарки и другари, ние сме за мир в целия мир… Но при желание веднага обръщаха дебелия край: ти си враг, враговете ние нали знаеш кво ги правим?!

Като споменахме комунистическата рационалност на Сурковото митотворчество, можем да се сетим, че Маркс като че с учудване беше отбелязал: дори идеята може да стане материална сила, стига да овладее масите. Сурков е разбрал друга истина за Путин през ХХІ век (но и за Хитлер и Пол Пот през ХХ): и най-голямата глупост може да стане материална сила, стига да овладее ума на един-едничък диктатор. И няма значение дали това се преживява като бълнуваща обсесия или студена калкулация, важното е, че оправдава всякакви действия на самодържеца.

[1] Timothy Snyder The Road to Unfreedom. Tim Duggan Books. New York, 2018

[2] Россия в глобальной политике, "Одиночество полукровки (14+)”. Тонът на тази статия на фона на редактираното от Фьодор Лукянов списание я прави едва ли не спокойна – в сравнение примерно с рубриката „Трябва ни светът. Желателно – целия”. Или „бойното” резюме на една иначе сравнително умерена статия от академичния политолог Сергей Караганов: „По правило международните системи се формират в резултат от войни. Сега една голяма война ще стане реален край на историята. Усилията на Русия трябва открито да бъдат насочени към осигуряване на нейното продължение.” [На историята или на войната? – тази брахилогия е характерна.]

[3] Виж Ильин, И. О России. Три речи. 1926-1933. София, изд. «За Россию», 1934. 

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

Текстът е взет от Портал "Култура".

Още от Анализи и Коментари