Нужен е нов мост през Атлантика

След като френският президент Жак Ширак пое курса на активна съпротива против бързото начало на военни действия срещу Ирак стана неизбежно Франция да заплаши с вето втора резолюция на Съвета за сигурност на ООН. По какъв друг начин Франция можеше да убеди колебаещите се държави в Съвета, че трябва да се противопоставят на натиска на САЩ да застанат на проамериканска позиция?

Сблъсъкът, макар да бе логичен и неизбежен, все пак нанесе сериозен удар на трансатлантическата солидарност. Ще бъде нужно известно време, за да се възстановят френско-американските отношения, поне докато на власт са сегашните държавни ръководства. В по-общ план скарването между Париж и Вашингтон изложи на показ неефективността на традиционните форуми за трансатлантическо сътрудничество. Не е твърде рано да се мисли как те могат да бъдат изградени наново.

Това, че НАТО не бе в състояние да се справи с предизвикателствата на епохата, не бе изненада за наблюдателите, следящи организацията отблизо. Във войната в Косово военната структура на пакта се показа като твърде подвластна на американците, за да удовлетвори европейските нужди. И докато политическата структура на Алианса може да се използва от европейците, за да сдържат американската мощ, това направи пакта прекалено многостранен форум за американците. Оттогава бъдещето му като ефективна и жизнеспособна организация продължава да стои под силно съмнение. След 11 септември 2001 г. американците дори не се престориха, че се нуждаят от подкрепата на НАТО във военните операции срещу Ал Каида. При случая с войната в Ирак опитът на правителството на Буш да окаже натиск върху Турция, за да поиска помощ от Алианса, засече. Причината не бе само в това, че Франция, Германия и Белгия отказаха да одобрят подобно решение; турският парламент също отказа да пусне американски сухопътни войски да навлязат в Ирак от Турция. Следователно със НАТО е свършено, поне в настоящия му вид. Отказът му да се реформира след Студената война се оказа гибел за него.

Другата важна организация в трансатлантическите отношения, Европейският съюз, не излезе от тази криза невредима. Икономиката, търговията и правните функции на ЕС не бяха сериозно засегнати, но стремежите на съюза, оглавени от Франция, да се превърне в голяма сила във външната политика, сигурността и отбраната, претърпяха тежък удар. Разногласията между Великобритания и Франция, двете страни, разполагащи със средства да разгърнат отбранителна политика, разкриха по-дълбокия разрив между правителствата относно посоката, в която Европа трябва да поеме, особено в отношенията си със САЩ.

Ако оставим настрана несъгласията по степента на солидарност със САЩ, Европа показа, в различна степен, значителна увереност в способността на международните оръжейни инспектори да сдържат Саддам. Това гледище бе споделяно от много малко американци, вътре и дори извън правителството на Буш. Следователно не може да има и сянка на съмнение, че са нужни действия, за да сближим перспективите си по въпросите на сигурността, ако не искаме трансатлантическата пропаст да стане постоянна.

Липсва структура, която да направи това възможно. Тъй като заплахите са станали толкова разнообразни и неуловими, един чисто отбранителен съюз като НАТО не може да посрещне нуждите на нашата ера. Наред с това НАТО е прекалено силно контролирано практически и психологически от САЩ, членството в него е на национален принцип и поради това не позволява да се изрази европейска гледна точка.

Необходима е нова европейско-американска рамка, която да даде възможност за широк и ползотворен диалог, особено по новите заплахи. Акцентът, може би парадоксално, трябва да падне върху Конвента за бъдещето на Европа. Преобладаващото чувство във Вашингтон може и да е това на презрение към европейските военни възможности, включително и тези на британците, ако се вярва на Доналд Ръмсфелд. Подобна позиция обаче е недалновидна: САЩ имат нужда от съюзници и с времето ще се нуждаят все повече от тях. Те имат нужда тези съюзници да гледат сериозно на международните заплахи и да подходят ангажирано към средствата, необходими за възпирането и борбата с тях.

Сегашното развитие на европейските институции затруднява постигането на тази цел, дори и само поради факта, че държавите-членки не могат да развиват военните си способности с еднакъв темп. В името на продължаването на трансатлантическата солидарност Конвентът трябва смело да се захване със засилването на сътрудничеството в европейската политика на сигурност и отбрана между страните, които желаят. Променливата геометрия е на дневен ред, ако искаме Европа да се приема сериозно. Отвъд евроцентричните си корени начинанието на Валери Жискар д'Естен може да се окаже най-важният принос в изграждането на трансатлантическото сътрудничество.

*Авторът на статията е директор на Френския център за САЩ към Френския институт за международни отношения
По БТА

Споделяне

Още от Свят