Общата политика на "стабилния съдия“ – II

(продължение)

Би било повече от полезно, ако българската държава в лицето на Министерството на правосъдието водеше статистиката за постановените решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по отделни съдилища и прокуратури. Тази дейност трябва да се върши именно от правосъдното ведомство, защото то има задължения по изпълнението на осъдителните решения срещу България. В сайта на министерството обаче не само че не се съдържа такава статистика, а от известно време не се превеждат дори осъдителните решения срещу България.

След като не разполага със статистика по съдебни райони, министерството не би могло да знае и какви нарушения са били констатирани от ЕСПЧ в отделните съдилища и прокуратури, а следователно няма и яснота дали нарушенията се преустановяват или продължават упорито да се повтарят. Този лош управленски подход рефлектира пряко не само върху гражданите, които като страни по делата пред националните съдилища очакват справедливо правосъдие, но и върху останалата част от обществото, която чува от медиите за поредните осъдителни решения срещу България и плаща обезщетенията, на които е осъдена държавата.

Ако Министерството на правосъдието водеше статистика, тя можеше да използва за отправна точка достъпните данни от интернет страницата на ЕСПЧ.

От тях научаваме, че към момента на наблюдението ни за България са постановени 437 решения, от които 395 са осъдителни. Проверка на решенията в страницата показа, без претенция за изчерпателност, че поне 112 осъдителни решения са за нарушения на съдилищата и прокуратурите в Пловдивския съдебен район. Това означава, че челното място на осъжданията на държавата от съда в Страсбург се дължи в значителна степен на пловдивските магистрати.

А ако Министерството на правосъдието беше направило анализ, щеше да установи, че осъжданията по пловдивските дела в голямата си част са еднотипни, което значи, че първоначалните осъдителни решения на ЕСПЧ не са оказали необходимото въздействие – съдът и прокуратурата да коригират практиката си така, че вече да не бъдат допускани същите или сходни нарушения на човешките права. Най-честите нарушения са по чл. 6 от Конвенцията – правото на справедлив процес, и по чл. 5 – правото на свобода и сигурност при задържането на обвиняеми на досъдебното производство.

Липсата на внимание за какво е осъдена България в Страсбург показва и липса на истинска загриженост от страна на държавата за нарушените основни човешки права от представители на нейните власти. От нарушител държавата се превръща в рецидивист, тя не показва умения да се справи с проблема, а темата се подхваща само когато за пореден път заемем първите места в негативните класации за нарушени човешки права.

Изчисления по формула за невинността

Не можем да представим всички осъдителни решения за случаи от Пловдивския съдебен район, но ще покажем някои от тях, които са показателни за нарушенията, допускани от съда и прокуратурата, защото, както признава публично председателят на Пловдивския окръжен съд за периода 1999–2012 г. Сотир Цацаров , в този район се води обща по-тежка съдебна политика. В подкрепа на думите на Цацаров, чието име е първото публично обсъждано за главен прокурор като фаворит на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи, са и данните за нисък процент оправдателни присъди и за налагане на тежки наказания.

Сред юристите в Пловдив се разпространява уж като анекдот, че невинните подсъдими в Пловдив се осъждат условно на лишаване от свобода. Тогава, ако към тях се прибави и броят на официално оправданите, се получава истинският процент на действително невинните.

Обвинение за "тежко умишлено престъпление“ или "да стане както каже прокуратурата”

На 12 март 1996 г. в Пловдив управителят на банков клон Николай Хамънов е задържан заедно с още няколко души по обвинение за поредица финансови сделки, извършени в нарушение на закона. С чисто съдебно минало, постоянен адрес и с малко дете Хамънов остава в ареста 2 години, 7 месеца и 18 дни.

Мотивите, с които съдът всеки път отказва да го освободи от ареста, са, че той е обвинен в тежко умишлено престъпление и че може да попречи на разследването или да се укрие. Междувременно мерките за неотклонение на всички други обвиняеми са били изменени в по-леки.

По жалбата на Хамънов Съдът в Страсбург с осъдителното си решение от 8 април 2004 г. констатира , че към април 2003 г. делото e върнато на прокуратурата от Пловдивския окръжен съд, след като присъдата на районния съд е била отменена. От това следва, че предварителното задържане за повече от две години и половина не е ускорило процеса, нито пък опасенията на съда за укриване на обвиняемия са били реалистични, тъй като Хамънов е останал на разположение на властите и след като мярката му за неотклонение е била изменена в по-лека.

За Eвропейския съд e от принципно значение, че задържането е било обосновавано от съдилищата в дълъг период от време само въз основа на тежестта на повдигнатото обвинение, което напълно игнорира презумпцията за невиновност. EСПЧ отбелязва и че "опасността” от укриване и извършване на ново престъпление трябва да бъде подкрепена с конкретни факти, будещи безпокойство, за да продължават да оправдават задържането. Припомнено е, че по дела със задържани обвиняеми българският съд трябва внимателно да проверява дали разследващите органи и прокурорът са проявили "особено усърдие” при провеждане на производството.

По това дело, както и по други пловдивски дела, ЕСПЧ посочва, чe задържането на Хамънов е било оправдавано само с предвидената в закона презумпция, основаваща се на тежестта на обвинението, която прехвърля върху обвиняемия тежестта да докаже, че не съществува дори хипотетична опасност да се укрие, да извърши друго престъпление или възпрепятства разследването. По конкретния казус Съдът намира, че държавните органи не са успели да обосноват задържането на жалбоподателя за периода от 2 години и 7 месеца и осъжда България за нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 5, ал. 4 и 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

Обстоятелството, че пловдивският съд оставя задържани за продължителен период от време граждани заради тежестта на обвинението, означава, че съдът не осъществява контрол върху прокуратурата, а се счита за обвързан от нея.

По друго пловдивско дело – Илийков срещу България – ЕСПЧ изрично обръща внимание, че съдът трябва да е много внимателен към обвинения, повдигнати от прокуратурата, които сами по себе си не се контролират от съда: "Съдът многократно поддържа, че тежестта на обвиненията не може сама по себе си да оправдае дълги периоди досъдебно задържане… Това важи особено в този случай, където според приложимото вътрешно право и съдебна практика характеристиката на фактите – и оттук наказанието, което очаква жалбоподателя – се определя от органите на прокуратурата без съдебен контрол на въпроса дали доказателствата са в подкрепа на разумно подозрение, че обвиняемият е извършил престъпление, за което се полага присъда със съответната продължителност …".

Сходен подход на българските власти ЕСПЧ открива и по други пловдивски казуси – Николова, Христов (задържан 3 години, 1 месец и половина заради тежестта на обвинението, преди да бъде постановена присъда спрямо него), Михов (3 години, 2 месеца и 12 дни), шестнадесетгодишният Борислав Николов (5 месеца и половина), Радослав Попов (над 1 година и 6 месеца), Виолета Рахбар – Пагар (1 година и 5 месеца), Румен Тодоров (2 години, 2 месеца и 2 седмици), Спасов (почти 3 години и 5 месеца), Точев (3 години, 4 месеца и 15 дни), Тодор Янков (2 години и 4 месеца), Христо Данов (над 1 година и 7 месеца), Йовчев и др.

По делото Йовчев ЕСПЧ отново отбелязва, че "държавните органи не са успели да покажат убедителна нужда от задържането на жалбоподателя за период от шест месеца и дванадесет дни». Действително Йовчев е бил обвинен в извършване на тежки икономически престъпления в негово отсъствие. Той обаче се е завърнал в страната и е бил задържан на летището. ЕСПЧ за пореден път постановява, че първоначалните изисквания за задържане не могат да оправдаят продължителен период следствен арест, като за конкретния случай отбелязва, че мотивите за задържането са имали «чисто декларативен характер".

По делото Янков в осъдителното решение на ЕСПЧ се цитират мотивите на пловдивския съд да откаже освобождаването на обвиняемия въпреки влошеното му здравословно състояние по съобржанеия за повдигнато «тежко обвинание». По делото съдебномедицинската експертиза установява умерен риск за живота на задържания, тъй като той страда от тромбоза. На 9 март 1998 г. районният съд е отхвърлил жалбата, като приел, че рискът за здравето на жалбоподателя бил един и същ, независимо от това дали той се намира в затвора или у дома си.

По делото на 16-годишния Николов също е установено, че задържането му е оправдавано с повдигнатото "обвинение тежко умишлено престъпление”. Без внимание са оставени доводите на майката на жалбоподателя, че той се нуждае от медицинско наблюдение и евентуална хирургическа намеса, защото страда от тумор на дясната ръка, който рецидивира въпреки претърпените две оперативни намеси за неговото отстраняване. Междувременно Николов е отведен в болница, където му се поставя диагноза плеврит, а впоследствие – туберкулоза. Той остава в болничното заведение в продължение на неуточнен период от време и е подложен на интензивно лечение. Мярката му за неотклонение от задържане под стража е изменена след 19 дни в надзор на родителя. Европейският съд отбелязва, че властите са пропуснали да приведат каквито и да било доводи, за да оправдаят задържането на жалбоподателя по българския НПК, който предвижда, че непълнолетни могат да бъдат задържани под стража само "в изключителни случаи”.

Споменатите осъдителни решения са особено важни, за да се разберат опасните недостатъци на регионалната съдебна практика, защото показват занижена взискателност на съда към дейността на МВР и прокуратурата, когато се ограничава такова основно човешко право като свободата. Те показват и липса на старание – поради високомерие, некомпетентност или безчувственост – съдиите да мотивират с голямо внимание актовете си и така да защитят властта си, след като по силата на тези актове определен гражданин остава задържан, преди да е признат за виновен за извършване на престъпление.

Не е нужно да се обяснява какви тежки последици има отделянето на човека от нормалната му семейна и социална среда, дори когато не е констатирано допълнително и нарушението по делото Йовчев зa

унизително отнасяне поради условията на следствения арест.

В случаите, в които България е била осъдена и за такова нарушение, нито прокуратурата, нито съдът са обсъждали въпроса дали нечовешките условия на задържане на обвиняемите трябва да се вземат предвид при определяне на законността на продължаващия арест.

Килията, в която е престоял Йовчев повече от 6 месеца, била с площ от 20 кв. м., без прозорец и тоалетна. Било му позволено да посещава тоалетната два пъти дневно. През останалото време трябвало да ползва кофа, която била изпразвана два пъти дневно. Нямал достъп до слънчева светлина и свеж въздух. Редица задържани в ареста заболявали от туберкулоза или хепатит.

Паразитите и стомашните заболявания също се срещали често. ЕСПЧ осъжда България и по чл. 3 от Конвенцията (за унизително и нечовешко третиране) заради условията, при които Йовчев е бил задържан. Съдът отбелязва, че "дистресът и затрудненията, които е изтърпял, превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и че болката, причинена в резултат от това, надвишава прага на суровост по член 3”.

По делото Кехайов ЕСПЧ констатира сходни условия на арест, които представляват своеобразна форма на малтретиране на гражданина при предварителното му задържане, продължило повече от 5 месеца. Кехайов, чието продължително задържане също е обосновано с тежестта на обвинението му, е бил държан в килия с площ от 10.5 кв. м. заедно с още трима задържани.

Доколкото липсвала възможност за занимания на открито или извън килията, той на практика през цялото време е бил в килията, с изключение на двете кратки посещения до санитарните помещения – килия без прозорец, осветлявана от една единствена електрическа крушка.

Към този момент жалбоподателят е бил на 26 години и в добро физическо здраве. На държавните органи е било известно, че година или две по-рано той е бил приет в психиатрична болница. ЕСПЧ е категоричен, че престоят на жалбоподателя по 24 часа на ден в продължение на близо 6 месеца в пренаселена килия е бил увреждащ за неговото здраве и му е причинил силно страдание. В действителност през май 1998 г. Пловдивският районен съд, който разгледал молбата на жалбоподателя за освобождаване, между другото, и поради неприемливите условия на арест, препоръчал преместването му в друго място за лишаване от свобода. ЕСПЧ приема, че подлагането на задържаното лице на унижението да се облекчава в кофа в присъствието на други съкилийници и лишаването му от всякаква възможност за извънкилийни занимания и физически упражнения в продължение на 6 месеца няма оправдание "при липсата на необорими съображения за сигурност”.

Наказателен процес с елементи на оперативна разработка и секретност

По делото Кехайов Европейският съд установява, че в Пловдивския районен съд е съществувала практика да се отказва достъп до делата, образувани по жалби срещу мярка за неотклонение "задържане под стража”. Адвокатът на Кехайов не е могъл да се запознае с доказателствата по делото по време на три заседания, в които е проверявана законността на задържането на неговия клиент. ЕСПЧ приема, че това е нарушение на правото на свобода и припомня фундаментални принципи на процеса.

Обвиняемият, чието задържане е поискано, трябва да знае за делото толкова, колкото знае прокурорът. А българският съд трябва да му осигури "състезателно” производство (двете страни да са с равни възможности и никоя да не се ползва с по-голямо благоразположение пред съда) и да обезпечи "равенство в оръжията” на прокурора и задържаното лице. В конкретния случай прокурорът е бил изцяло запознат с делото, а обвиняемият и защитникът му – не.

"Равенството в оръжията не е гарантирано, когато на процесуалния представител е бил отказан достъп до документите от следственото дело, които са от основно значение с оглед ефективното оспорване на законосъобразността” – записва ЕСПЧ в решението си, с което осъжда България по чл. 5, ал. 4 от Конвенцията за това, че не предоставя истинско правосъдие.

По делото Николов държавата също е осъдена за това, че органите на съдебната власт в Пловдив не са осигурили достъп на защитника до материалите по делото. ЕСПЧ намира за неопровергани от правителството доводите на защитника, че в същия период имало "негласно споразумение” между съда и прокуратурата следствените дела да не се предоставят на защитниците.

Европейският съд пояснява, че "равнопоставеност на средствата” между страните липсва, ако на защитника е отказан достъп до онези документи от следственото дело, които са от съществено значение за ефикасното обжалване на законосъобразността на задържането под стража на неговия клиент.

И още: "Съдът признава необходимостта от ефикасно провеждане на наказателните разследвания, което може да предпоставя част от събраната по тях информация да бъде пазена в тайна, за да се предотврати възможността заподозрените лица да манипулират доказателствата и да попречат на наказателното преследване. Тази законна цел обаче не може да се постигне чрез съществено ограничаване на правата на защитата.”

Христо Данов, обвиняем за тежко престъпление по служба, член на борда на директорите на местна банка, на 5 ноември 1999 г. бил задържан по разпореждане на Пловдивската окръжна прокуратура, независимо че до този момент той винаги доброволно е участвал в следствените процедури. Като основание за задържането се сочат разузнавателни данни, получени от Районната дирекция на полицията – Пловдив, според които жалбоподателят планира да се укрие.

Данов обжалва задържането си, като оспорва необходимостта и основанията да се измени мярката му в най-тежката, още повече на основата на непроверени разузнавателни данни. Окръжната дирекция на полицията информира Пловдивския окръжен съд, че без разрешение на министъра на вътрешните работи не може да предостави разузнавателните данни на прокуратурата. Впоследствие Окръжната дирекция на полицията информира съда, че е получила разузнавателни данни, че в разговор жалбоподателят е заявил намерението си да напусне страната, защото се безпокои от изхода на наказателното производство срещу него и с оглед бягството на другото обвинено заедно с него лице.

Полицията отказва да предостави източника на тези данни. Пловдивският окръжен съд отхвърля жалбата на обвиняемия срещу задържането му. Впоследствие, едва след приключване на процеса и оправдаването на Данов, ЕСПЧ по негова жалба приема, че държавата е нарушила правото му на свобода. "Съдът намира, че … властите … не са оценили специфични факти и доказателства за възможна опасност жалбоподателят да извърши друго престъпление или да препятства следствието, а просто са се позовали на съдържанието на разузнавателните данни, получени от полицията за изразеното от жалбоподателя намерение да се укрие, без да са узнали или получили достъп до източника и, поради това, до достоверността на тази информация.”

Процеси, които бавно и мъчно приключват

Историята на банкера Хамънов пред ЕСПЧ не свършва с осъждането на страната за задържането му. Продължението е в друго решение на Европейския съд от 10 май 2011 г. с много важни последици, защото ангажира държавата да вземе мерки за защита от бавно правосъдие. В делото са обединени казусите на Хамънов и на Стоян Димитров. Процесът срещу Димитров в пловдивската прокуратура и съд за опит за кражба е продължил близо 10 години и 8 месеца (за досъдебно производство и една съдебна инстанция). За деяние от 1995 г. е сключено споразумение през 2006 г. ЕСПЧ установява, че между 1995 г. и 2002 г. делото е "замръзнало“ без видима причина. Процесът срещу Хамънов за деяние от 1995 г. приключва през 2007 г.

В решението по делото "Димитров и Хамънов” ЕСПЧ припомня, че гаранцията за "разумен срок“ по член 6 § 1 има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. "Другата цел на гаранцията е да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния; по-специално по наказателни дела тя е предназначена да избегне положение, при което лице, на което е повдигнато обвинение в извършване на престъпление, се намира прекалено дълго в състояние на несигурност по отношение на съдбата си”, пише в решението.

Терзиев е бил подложен на наказателно преследване в гр. Пловдив от 22 февруари 1999 г., когато започва разследването, докато умира на 1 юли 2005 г. Роден през 1936 г., той е обвинен с още трима души за безстопанственост, защото в качеството си на управляващи на банка не са упражнили необходим контрол върху служители, които са нанесли вреди в значителен размер на банката. Делото влиза в съда с обвинителен акт, след което през 2000 г. е върнато на прокуратурата поради това, че обвиненията не са формулирани по точен и ясен начин. Около 6 месеца прокуратурата неоснователно атакува връщането, с което бави процеса. Нов обвинителен акт е внесен в Пловдивския районен съд на 8 юли 2003 г. В хода на съдебното производство на 1 юли 2005 г. 69-годишният Терзиев умира.

ЕСПЧ приема, че до влизането на делото в съда е изтекъл срок повече от 4 години и 4 месеца и че този срок в голяма степен се дължи на нередности и пропуски на преследващите власти. В крайна сметка повече от 6 години след започването на процедурата делото е било все още висящо в първоинстанционния съд. Поради това ЕСПЧ приема, че в случая продължителността на процедурата е прекомерна и не отговаря на изискването за "разумен срок”.

По друго пловдивско дело Николай Тодоров се опитва в продължение на 1 година да си върне автомобила, иззет от прокуратурата, а после в продължение на 10 години – да осъди държавата за обезщетение на вредите от незаконното разпореждане за конфискацията, което е възпрепятствало ползването.

Колата била задържана от полицията с обяснението, че е била открадната. Тодоров иска връщане на автомобила, но не получава отговор. Междувременно започва наказателно производство срещу Н. П. за фалшифициране на митнически декларации за внос на автомобили, един от които е този на жалбоподателя.

Прокурорът, натоварен със случая, разпорежда задържане на автомобила като доказателство. Автомобилът е бил предаден на Пловдивската митническа администрация по разпореждане на Пловдивската районна прокуратура, а по-късно началникът на митническата администрация изготвя наказателно постановление, с което конфискува автомобила на основание, че е внесен незаконно в страната.

Жалбоподателят обжалва наказателното постановление пред Пловдивския районен съд и една година след изземването автомобилът му е върнат. Тодоров завежда иск за вреди срещу Пловдивската митническа администрация с оплакването, че задържането на автомобила и незаконното разпореждане за конфискацията му са препятствали използването му. Гражданското производство първо е спряно заради наказателното дело и повече от 10 години от завеждането му продължава да бъде висящо пред Пловдивския окръжен съд. ЕСПЧ приема, че е налице нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, тъй като е нарушено правото на Тодоров за разглеждане на гражданското му дело в разумен срок.

Наказана свобода на изразяване с изолиране в наказателна килия и обръсване на главата

Финансистът Тодор Янков, роден 1943 г., страдащ от тромбофлебит и диабет, е задържан в продължение на 2 години и 4 месеца по обвинение за тежко умишлено престъпление, свързано с управление на банка. При обиск на жалбоподателя преди свиждане с неговите адвокати затворническата администрация иззела материал, напечатан на пишеща машина. Според жалбоподателя това бил ръкопис на книга, която той пишел и в която описвал събитията, свързани с неговото задържане и с наказателното производство срещу него. Той възнамерявал да прочете някои пасажи на адвокатите си. Според служителя в затвора, който иззел материала, жалбоподателят възнамерявал да го предаде на адвоката си. Пред ЕСПЧ по-късно абзаци от този текст ще бъдат представени тъкмо от правителството, за да оправдае последвалата репресия спрямо задържания:

"Обвиненията срещу мен не съдържаха никакви факти или доказателства, които да показват някакви престъпни намерения от моя страна или престъпление, извършено от мен… Мога да определя действията на властите спрямо мен само като необосновани и незаконни…

Вратата… щракна… изправихме се, с ръце зад гърба и с гръб към надзирателите: страхуваха се, че можем да ги нападнем, с пластмасовите си чаши… Така и не разбрах защо тези охранени безделници се страхуват и двама или трима от тях винаги присъстват на раздаването на храната… Ядях само две-три корички хляб и толкова лъжици от помията, която те наричаха супа. Чувахме, че разреждали супата… Колко мъчителни бяха тези моменти – да виждаш очите на друг гладен затворник… да виждаш как човешки същества се превръщат в животни… Наистина икономическото положение в България бе тежко… Но да се дава толкова малко и толкова лоша храна на задържани хора бе нечовешко…, още повече, когато до нас стигаше ароматът на пържено месо, идващ от помещенията на надзирателите. Това е садизъм…

Много беше трудно, когато забраняваха свижданията с роднини и приятели. Това не се правеше навсякъде – магистратите в Пловдив бяха решили да поставят рекорд по нечовешко отношение към задържаните…

[Отначало] не знаех и никога на бях подозирал как изглеждат следствените и съдебните органи на демократична България. Дълго време се надявах, че има недоразумение…

Претърсването [на апартамента] бе извършено от полицейския служител [Б.] Поведението му издаваше неговата неопитност, той бе едно провинциално парвеню…

Можех ли да си помисля, когато работех по 15-16 часа дневно…, че ще дойде ден, когато всичко, което съм направил… ще бъде отритнато… от неколцина могъщи безскрупулни люде, „служители на реда и законността”?

Времето за тоалетната е 1,5-2 минути… Ако някой остане по-дълго, следват крясъци, псувни, тропане по вратата, удари с палката… Не ви се вярва ли? И аз не вярвах, че такива условия на живот могат да съществуват в тази страна…

Надзирателите, повечето от които са селяндури и получават по-високи заплати… от учителите, лекарите и инженерите, "работят” 24 часа и след това почиват 72 часа… Те са властта в затвора, те са всичко, ние зависим от тях. Сред тях наистина има по-млади и интелигентни момчета, но те са малцинство…

Когато се оплаквахме от всички тези отвратителни неща, никога нямаше ефект… Два пъти правиха проверка…, и служителите търчаха нагоре-надолу, трябваше да се почисти, мястото за задържане да бъде приведено в по-добър вид; страх ги беше затворниците да не се оплачат. Но инспекторите идваха, правеха формално посещение и си тръгваха.”

Началникът на Пловдивския затвор издал заповед, с която наказал Тодор Янков с изолиране в наказателна килия за срок от 7 денонощия „за използвани обидни и клеветнически изрази по отношение на офицери, следователи, съдии, прокурори и държавни органи”. Преди отвеждането му в наказателната килия косата му била обръсната. На жалбата, адресирана до министъра на правосъдието от адвокатите на обвиняемия, заместник-министърът на правосъдието отговорил следното:

"Дисциплинарното наказание е наложено, тъй като иззетите книжа са съдържали изрази и квалификации, обидни за служителите на Министерството на вътрешните работи, следствените органи, съдебната власт, прокуратурата, затворническата администрация и държавните органи и учреждения.”

ЕСПЧ приема, че поначало мерките, които лишават едно лице от свобода, често са свързани с неизбежно страдание и унижение, но не бива да превишават определена степен, защото "държавата трябва да гарантира, че гражданинът ще бъде държан при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство, че начинът и способът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес или затруднения, чиято интензивност превишава неизбежната степен на страдание, присъщо на задържането, че здравословното състояние и благополучието на лицето са осигурени в достатъчна степен”.

Съдът отбелязва, че остригването на косата на жалбоподателя, обискът без дрехи са представлявали унизително отнасяне, тъй като принудителното обръсване на косата "съставлява насилствена промяна на външния вид на лицето чрез отстраняване на косата му. Твърде вероятно е човек, подложен на това отнасяне, да изпитва чувство за малоценност, тъй като физическият му вид се променя против неговата воля”, и то за продължителен период от време, което става видимо за останалите и причинява допълнително унижение.

С тези мотиви ЕСПЧ осъжда България за това, че е нарушила чл. 3 от Конвенцията и е допуснала унизителното третиране на задържания. По същото дело заради репресията, наложена на Янков по повод писаните му бележки, държавата е осъдена и за нарушение на чл. 10 от Конвенцията – за нарушаване на правото на свободно изразяване.

ЕСПЧ припомня, че "свободата на изразяване е един от темелите на демократичното общество и основно условие за напредъка на това общество и за реализацията на всеки отделен човек”. Съдът посочва, че в едно демократично общество отделните хора имат право да коментират и критикуват правораздаването и служителите, които участват в този процес, макар че държавните служители трябва да се ползват с обществено доверие в атмосфера без необосновани смущения. Но като се има предвид особената уязвимост на лицата, лишени от своята свобода, Съдът приема, че наказването на лишени от свобода за квалифицирани като неверни обвинения, свързани с условията на задържането и действията на пенитенциарните органи, трябва да бъде обосновано извънредно добре, за да се определи като "необходимо в едно демократично общество”, а в конкретния случай това не е сторено.

Съдът е "поразен” от обстоятелството, че жалбоподателят е бил наказан, задето е написал собствените си мисли в личен ръкопис, който явно не е показвал на никого до момента на изземването му. Той нито е „дал гласност” на обидни или клеветнически изрази, нито е „разпространявал” такива.

"Наказание, назидателно за ромската общност“

През 2005 г. 53-годишната Параскева Тодорова от пловдивското село Труд е обвинена, че е придобила по измамлив начин 2600 лв. и бижута от Г. С. Към този момент Тодорова е била неосъждана, защото е била реабилитирана за предишната ѝ присъда отпреди 20 години. Пред съда Тодорова твърди, че не е извършила престъплението и сочи медицинско свидетелство от същия ден, което да установи нейното алиби. Впоследствие пред окръжния съд са били разпитани и лекарят, и сестрата, които са подписали свидетелството, и те са потвърдили, че Тодорова действително е била на преглед на сочената дата.

На 29 май 2006 г. Пловдивският районен съд признал Тодорова за виновна за това, че е измамила Г. С. и я осъдил на три години лишаване от свобода.

Пловдивският районен съд обяснил размера на наказанието и необходимостта то да бъде изтърпяно ефективно, като се позовал "на съществуването на общо разпространено в обществото чувство на безнаказаност“ и подчертал в частност голямото разпространение на това явление сред членовете на малцинствените общности, "за които условната присъда не е присъда”.

Пловдивският окръжен съд потвърдил присъдата, без да коригира парасоциологическите съображения на първата инстанция за възгледите на цяла една малцинствена група спрямо условното наказание. Това решение не е подлежало на обжалване пред касационна инстанция. Оплакването на Тодорова пред Съда в Страсбург е за дискриминация.

Според ЕСПЧ още в самото начало на присъдата съдът изрично е упоменал ромския произход на жалбоподателката. Забележката относно съществуването на чувство за безнаказаност в обществото, която е от най-общ характер, е фокусирано върху малцинствените групи и от там – върху самата жалбоподателка, на която е наложено ефективно наказание. "Това твърдение, взето предвид в съвкупност с етнокултурната принадлежност на жалбоподателката, е способно да внуши на обществеността, както и на жалбоподателката, чувството, че съдът е целял да наложи в конкретния случай наказание, назидателно за ромската общност, налагайки ефективна присъда на лице, принадлежащо към тази малцинствена група“ – пише в решението си ЕСПЧ.

Съдът подчертава, че има и други обстоятелства в подкрепа на впечатлението за наличие на третиране във вреда на жалбоподателката в рамките на наказателния процес. Европейският съд отбелязва, че в пледоарията си пред окръжния съд прокурорът е изразил мнение за налагане на условна присъда, изхождайки от преобладаващите в случая смекчаващи вината обстоятелства и от здравословното състояние на жалбоподателката. И въпреки че районният съд не е бил длъжен да приеме предложението на прокуратурата относно евентуалното отлагане на изпълнението на присъдата, то аргументът, касаещ здравословното състояние на Тодорова, е бил премълчан в мотивите към присъдата на районния съд, макар че този въпрос би могъл да придобие известна тежест при решаване дали да се наложи или не ефективно наказание.

ЕСПЧ отбелязва, че отхвърлянето по чисто формални причини на медицинското свидетелство, представено от жалбоподателката, въпреки че то е представлявало съществено доказателство в подкрепа на нейното алиби, също е съдействало за подсилване в известна степен на впечатлението за пристрастност. Затова България е осъдена за дискриминиране на Параскева Тодорова от съда, което е довело до несправедлив съдебен процес.

Завършваме с делото на Параскева Тодорова, защото то е уникално за българската съдебна практика.

Съдът е призван да бъде гарант на върховенството на закона и да третира хората, изправени пред него, като равни – независимо от тяхното социално, имуществено положение или етнос. Ако съдът подхожда с предубеждение и сам упражнява дискриминация, опасността за държавата е голяма, защото определени граждани няма да получат правосъдието, което им се дължи като на хора. Опасността е голяма не само заради заплахата за етническия мир, която се поражда от всяка форма на дискриминация, а и защото се допуска един конкретен човек да търпи по-неблагоприятни последици не заради това, което е, и заради това, което е направил, а заради малцинството, от което е част.

Всъщност, ако Параскева Тодорова не беше ромка, пловдивските съдилища може би щяха да се съобразят с прокурора и нямаше да я осъдят ефективно, защото нямаше да съществува основният мотив, че сред ромите "условната присъда не е присъда“.

С други думи, Параскева Тодорова е осъдена на затвор само защото е ромка.

(с незначителни съкращения)