Опит за диалог между защитниците и критиците на Истанбулската конвенция

Смяната на пола у нас и в момента е възможна, макар да не е изрично регламентирана

Опит за диалог между защитниците и критиците на Истанбулската конвенция

Дебатът около несъстоялото се ратифициране на "Истанбулската конвенция" предизвика в българското общество много размисли и страсти, но в него имаше една отличителна липса - липсата на желание за разбиране на другия.

Оказа се, че българското общество, което в последните десетилетия става все по-недоверчиво и разпокъсано, може да бъде силно разделено не само в традиционните опозиции (политици-народ, леви-десни, бедни-богати, роми-българи, комунисти-антикомунисти, про и анти- Запада или Русия), но и по ценностни въпроси като темата, свързана с "пола". Именно тази тема се оказа централна за дебата по документа, до голяма степен обосновано.

Неизменно, споровете по ценностни въпроси като този за "пола" са белег за цивилизованост, доколкото подобни дебати обичайно са характерни за по-развити общества, които могат да отделят време, енергия и ресурс да разнищват въпроси извън злободневните. Голяма изненада бе, че спорът раздели българското общество по начин, който излиза извън схемите на традиционните разделения. Това показа, че по някои важни за тях теми българските граждани са склонни да защитават своя автентична позиция, излизаща от шаблоните за това как се очаква да мислят левите и десните например. Неслучайно, на ниво лидери на мнение, в групата на критиците на конвенцията влязоха модерно мислещи хора като политолога Огнян Минчев, юриста Даниел Вълчев, психотерапевта Ани Владимирова. Дори общата политическа принадлежност не успя да спре четирима министри от квотата на ГЕРБ да гласуват против конвенцията. В групата на левите също имаше нетипични мнения, доколкото вицепрезидентът Илияна Йотова и лидерът на ПЕС Сергей Станишев защитиха конвенцията, докато лидерът на БСП и голяма част от партията заеха критична позиция.

Публичният дебат за Истанбулската конвенция бе внесен в дневния ред на обществото от политиците, по-конкретно от ВМРО. Примитивно-популистките "аргументи" на националистите профанизираха изначално публичния разговор и предопределиха изхода от него. Опитите на други говорители да внесат истински аргументи и да рационализират дебата изглеждаха обречени, но фактът, че ги имаше, доведе до някакво подобие на дискусия.

Макар че тази дискусия не успя да формира информирано обществено мнение, тя не беше излишна.

Темата за Истанбулската конвенция достигна до големи групи от обществото (проучване на "Галъп" установи, че 86% са чули за нея) и предизвика вълнение и реакция сред тях – нещо, което определено не важи за всяка друга тема, с която "Обединени патриоти" се опитват да отклоняват вниманието.

Интересът доказва, че темата е важна, най-вероятно защото е свързана с дълбоки ценности и нагласи относно семейството, а то е въпрос, който обединява българското общество. "Ако има тема, която събира едно полиценностно и сравнително конфликтно общество като българското, това е твърдението за важността на семейството: то се цени от много повече наши съграждани, отколкото свободното време, работата, приятелите, религията, политиката", коментира наскоро при представянето на Европейското изследване на ценностите доц. Васил Гарнизов от Нов български университет. Затова изглежда, че дебатът около Истанбулската конвенция не е "грандиозна политическа манипулация", а по-скоро несполучлив разговор по тема, която вълнува хората.

Основната характеристика на дебата по Истанбулската конвенция не е, че той е манипулиран, или неинформиран (в крайна сметка това може да се твърди за който и да е дебат в публичното пространство), а че той се сведе до непримиримо разделение. И колкото и подобни разделения да са очаквани в атомизирани общества, с много ниска степен на доверие между хората, в общества с разпадаща се социалност, този път противопоставянето бе особено ожесточено, и това си личи по изписаното по темата, дори в мненията на конституционните съдии.

Въпросното силно разделение в обществото, съпътствано на моменти от изстъпления (включително сред интелектуалците), показа, че не само т.нар. обикновени хора, но и интелектуалният елит на България все още не е достатъчно готов да води дебати по ценностни въпроси. Причината е, че подобни дебати са невъзможни без зачитане на правото на другия на различие.

На моменти се усещаше стремеж и от двете страни да изчезне различието в спора и да бъде приета само "нашата" гледна точка, и тъй като това не се случваше, се стигна до всякакви обвинения към "противниковата" страна. И докато изчезването на различията изобщо не е необходимо за което и да е общество, то признаването на правото на различие и правото на различно мнение е важна либерална ценност. Именно когато тя липсва, се стига до екстремни ситуации, в които едните твърдят, че Истанбулската конвенция ще доведе до заселване в Европа на травестити от Иран, а другите – че нератифицирането на международния договор означава, че е разрешен побоят над жени вкъщи.

Неспособността както на консервативно мислещите, така и на либерално мислещите у нас да приемат различието доведе до парадоксалната ситуация, в която с тоталитарна реторика се защитаваха както консервативни, така и либерални ценности.

Очевидно е, че когато голяма група хора мисли, че Истанбулската конвенция трябва да се ратифицира, това е важно. Също толкова важно, колкото, че друга многобройна група в обществото мисли, че документът не трябва да се ратифицира. При такова разделение няма как да има крайна и сигурна истина по спорния въпрос, нито конкретни хора, колкото и образовани и интелигентни да са те, чиито позиции да са висш носител на истината.

Разбира се, наличието на разделение в обществото не е добра основа за взимане на решение, защото при всички положения едната група остава неудовлетворена, както в случая с решението на Конституционния съд. Но когато такова решение е неотложно, то може да бъде легитимно, само ако е взето от съответните институции, които носят отговорността.

И ако приемем, че дебатът около Истанбулската конвенция беше лош, то най-голяма отговорност за това носят не само политиците, но също журналистите, медиите и интелектуалците, които със заемането твърдо на едната или другата позиция в спора всъщност утвърждаваха разделението вместо да се опитат да направят възможен диалога.

А ако диалогът беше възможен, можеха да се обсъдят по-компромисни решения и аргументи, като например следните, които далеч не са безспорни:

  •  От гледна точка на държави като България, Хърватия, Словакия, чиито общества все още гледат на мъжа и жената като биологичен пол, конвенцията, която въвежда нови понятия като "джендър", "джендър идентичност" и др., все още е стъпка напред спрямо това, което мнозинството от гражданите са готови да приемат. Ако предмет на конвенцията е действително само насилието срещу жените в биологичен смисъл (носители на ХХ хромозомите) и домашното насилие, въвеждането на новите понятия изглежда ненужно. Очевидно, включването им е част от тенденцията към либерализиране на разбиранията за пола. По неофициална информация българската страна е настоявала в преговорите за друго определение за пол, но предложението не е било прието.

Факт е, че конвенцията не предвижда директно задължение за държавата да регламентира "трети пол" или хомосексуални бракове, но има аргументи да се смята, че тя има частична връзка с други документи на Съвета на Европа и с практиката на Европейския съд по правата на човека, които отдавна боравят с понятието "джендър идентичност", признават правото на хората да сменят пола си и т. н. За разлика от други свои документи, в които препоръчва на държавите да въведат процедури за смяна на пола, в случая с Инстанбулската конвенция Съветът на Европа се ограничава до забраната на дискриминацията, основана на "полова идентичност" (gender identity), и включване на антидискриминационни мерки с цел защита от насилие на "трансджендър лицата" (transgender people). В обяснителния доклад към конвенцията е посочено, че тя трябва да се изпълнява по начин, който не допуска дискриминация към определени категории индивиди като трансджендър, транссексуални, травестити и др.

  •  С или без Истанбулската конвенция, всички човешки същества имат определени неотменими права и не могат да бъдат дискриминирани въз основа на пола си, нито пък подлагани на насилие и според действащата българска конституция. Нещо повече - това, че България няма да ратифицира Инстанбулската конвенция, не означава, че българските съдилища могат да откажат да сменят пола на лице при съответните обстоятелства. Напротив - смяната на пола на практика и де юре у нас вече е възможна. От години в България се правят операции за смяна на пола и има немалка съдебна практика във връзка с воденето на дела за смяна на пола, името, ЕГН и т. н. Правното основание за всичко това са решенията на Европейският съд за правата на човека, с които българските съдилища са длъжни да се съобразяват.

Ако се проследи практиката на ЕСПЧ по въпросите на пола през последните 30 години, много ясно се вижда как в началото на 1990-те години съдът има много по-консервативна позиция по въпросите на смяната на пола и твърди, че дори хирургична операция не е достатъчно основание на човек да твърди, че има биологическите характеристики на другия пол. Тогава съдът е считал, че забраната за условията за сключване на брак между мъж и жена, основани върху биологическия пол, не са били в нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

През 1992 г. обаче ЕСПЧ за първи път отсъжда, че има нарушение на конвенцията при отказ на държавата да признае новия пол на транссексуален човек. През 2002 г. съдът се произнася, че държавите могат да определят условията за брак на транссексуалните, но няма основание да се забранява правото на брак на такива хора. През 2006 г. 68-годишна жена, която в миналото е била мъж, завежда дело с искане да се пенсионира като жена. През 2009 г. испанец, който се е разделил със съпругата си и междувременно е сменил пола си в женски, завежда дело в съда заради отказ да вижда сина си. ЕСПЧ се произнася, че трябва да се установи механизъм, чрез който детето постепенно да се приспособи към новия пол на баща си.

Едно от делата за смяна на пола у нас през 2017 г. стигна до Върховния касационен съд, който се произнесе, че дадено лице, което води дело за признаване на новия му пол, не е необходимо да претърпи хирургическа операция, водеща до стерилизация, за да докаже, новата си полова идентичност. Достатъчна е само хормонална терапия.

  •  Доколкото смяната на пола у нас вече се случва на практика, всички въпроси, които тя повдига, е редно да бъдат уредени законодателно и в пълнота, за да е наясно цялото общество какво следва в такива случаи. В решението на ВКС от 2017 г. се подчертава, че смяната на гражданския пол на лицата трябва да е добре обоснована, така че да доведе до "облекчаващо за транссексуалния състояние и стабилно за обществото състояние", защото "полът е в основата на редица правни фигури, сред които "родството (майчинството, бащинството), бракът, трудовата и социалната закрила на бременната жена и майката, пенсионни права, донорство на телесни органи, тъкани и клетки, осиновяване и режими за закрила на детето". Именно в тази връзка са обосновани притесненията на част от българските граждани, според които определението за "пол" в Истанбулската конвенция е важен въпрос и към него не може да се подхожда лекомислено, защото той касае не само правото на личен живот на конкретната личност, но и обществените отношения.

Доколкото смяната на пола вече се случва у нас, Истанбулската конвенция може да се разглежда като въплъщение на цялостната тенденция към либерализиране на разбиранията за пола, но сама по себе си не е единственият или най-важният документ в тази посока, така че приемането ѝ едва ли е било опит за "глобална конспирация за налагане на "джендър идеологията".

В същото време от дебата по Истанбулската конвенция в България се видя, че критиците ѝ не са непременно привърженици на насилието над жени, нито пък са непременно необразовани, ретроградни демагози или екстремисти. Защитниците ѝ също не са непременно борещи се за правата си хомосексуални хора или повърхностни либерали.

Хората имат право да изхождат от най-различни законово позволени мотивации да са или да не са съгласни с въпросите, които повдига Инстанбулската конвенция – от философски, научни, юридически до психологически, религиозни или чисто житейски. Гражданите имат правото както на своята либерална, така и на своята консервативна или съвсем индивидуална позиция по отношение на пола, брака и семейството, стига тя да не дискриминира или вреди на другите членове на обществото. Крайните истини по подобни въпроси са много несигурни, но мнозинството и легитимните институции са тези, които вземат решенията.

Сега, когато КС освободи политиците от поетия от премиера ангажимент пред ЕС за приемане на Истанбулската конвенция, може би ще настъпи по-спокоен период за по-разумен дебат.

Още от Анализи и Коментари