Още шест години с Владимир Путин

Владимир Путин (в средата) разглежда интерактивния музей "Русия - моята история" във Волгоград на 2 февруари тази година

Какво ли не може да чуеш от кандидат-президентите на опозицията и твърдите критици на Кремъл. И че изборите са фейк, защото в надпреварата не са допуснати силни политици, които биха станали реални конкуренти на Владимир Путин. И че избори с участие на множество далечни от политиката и категорично неизбираеми кандидат-президенти стават бутафорни.

Например журналистката и телевизионна водеща Екатерина Гордон, излъчена от Партията на добрите дела и събрала уж над 100 000 подписа в своя подкрепа, заяви, че оттегля кандидатурата си, защото не желаела да участва във фарс, в някакво шоу. Но най-често критиците на Кремъл разправят, че първо, у нас изборите са така направени, че не предполагат смяна на висшата власт. Второ, естеството на хората у нас е такова, че попадне ли на горните властови етажи, човек се мъчи да остане там възможно най-дълго, а най-добре до живот. И ако Путин поиска, казват, никой няма да му попречи да управлява вечно. Трето, припомнят, с тази своя несменяемост властта вече два пъти през 20-и век доведе страната до разпадане.

Такава е съдбата на всеки режим, при който е невъзможна легалната смяна на властта. Но инициативата за дълго управление - на практика винаги с негативни последици, не бе лансирана от Путин. Много добре си спомням, че през първите години на поста, запитан ще се удължава ли президентският мандат, Путин отвърна горе-долу така: президентът носи толкова тежък товар, че дай боже да му стигнат сили за два мандата (четиригодишни по онова време). И съм убеден, че говореше искрено.

Но щом дойде втората година от втория президентски мандат, негови колеги, негови протежета на отговорни постове и много хора от интелигенцията взеха да предричат чрез медиите катастрофа, ако Путин напусне властта. Висши служители заявяваха публично: "Има ли го Путин, има я Русия, няма ли го Путин - няма да я има и Русия". Сиреч, ако преиначим известните думи на поета, Русия и Путин са близнаци-братя. Казваме "Путин" - разбираме "Русия", казваме "Русия" - разбираме "Путин".

 

Путин вече бе наречен национален лидер, но това им се видя малко. Обмисляше се идеята за някакъв събор, който да го провъзгласи за висш държавен ръководител. Най-изявените подмазвачи предлагаха дори да се пренебрегне конституцията, ограничаваща президентската власт до два поредни мандата. А някои телевизионни водещи кажи-речи във всяко предаване споделяха тревоги за бъдещето на страната без Путин.

В подобни условия всеки нормален човек може да се обърка. И трябва да признаем, че интелигенцията в лицето на журналисти, политолози, социолози, разнородни аналитици и експерти - също като по съветско време, допринесе много за атмосферата на култ към първото лице, поставяйки по принцип на първо място не обществения, а личния интерес.

Това обаче е само бекграундът на президентските избори. А същината е следната:

Първо. Нека погледнем реалността в очите. Постсъветската управляваща класа начело с чекистите успя да неутрализира центробежните тенденции, да затвърди стабилността в страната и с доходите от износ на горива да вдигне стандарта на живот в Русия. Екипът на Владимир Путин обаче нямаше достатъчен опит в гражданското строителство, затова не успя да създаде условия за успешно развитие на икономиката, научно-техническата сфера и т. н.

 

Тук попречи впрочем и това, че изградената от Кремъл вертикала разруши конституционния принцип за разделение на властите, което спъна развитието на конкуренция не само в политиката, а и в икономиката. И щом няма резултати, с които властта да се гордее, тя постоянно припомня за победата във Великата отечествена война и се мъчи да пренасочи вниманието на обществото от вътрешните към геополитическите проблеми.

Второ. Също такава реалност е фактът, че Путин е популярен в обществото и със сигурност ще получи още шест години на президентския пост. Но става дума за такъв период, че ако страната се развива, както досега, тя неминуемо ще мине в категорията слаборазвити страни. Затова бих предложил на опозиционните кандидат-президенти да воюват не срещу Путин, а "вместо Путин". Тоест да посочват слабите страни от дейността му, но същевременно да предлагат мерки, които да предприемем за нормално развитие на страната и с оглед на санкциите.

 

Нищо чудно, ако се наложи да разчитаме на собствени инвестиции и иновации. Но за целта трябва според мен решително да се откажем от огромните разходи за престижни и спортни цели като развитието на остров Руский (за срещата на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) през 2012 г., б. пр.), Олимпиадата в Сочи и световното по футбол; да свием разходите за бюрокрацията и силовите структтури; да гарантираме не на думи, а с дела защитата на частната собственост, решително да я браним от чиновници и силови шефове, та да не се бои националният бизнес да влага пари в дългосрочни проекти.

 

С оглед рязко спадналия през последните години научен потенциал на страната е необходимо да създадем благоприятни условия, за да се върнат поне част от напусналите Русия и работещи днес на Запад големи учени и специалисти, както направи Китай.

 

Необходимо е да направим данъчна реформа, да намалим финансовото бреме върху бизнеса, лихвата по кредита и да запълваме огромната пропаст между богати и бедни, за да предотвратим евентуалните отрицателни последици, ако рязко се влоши материалното положение на повечето хора в Русия, от което не сме застраховани.

Освен това изглежда трябва да коригираме външната политика на страната. Няма как да наречем успешна нашата дипломация, допуснала Русия да влезе в конфронтация едва ли не с всички развити страни, да се влошат отношенията ѝ с много съседни държави. Това не се е случвало нито по време на имперска, нито на съветска Русия. Едва ли е било дълбоко обмислено да провъзгласим НАТО и страните, подкрепящи алианса, за противници на Русия.

 

Трябва също трезво да преценим дали е по силите на Русия да претендира за ролята на трета, дори втора най-мощна държава в света. Нашият БВП за 2016 г. е 1,283 трилиона долара срещу 18,57 трилиона долара за САЩ и горе-долу толкова за ЕС; в случая с Китай той надхвърля 11 трилиона долара и дори в Италия е по-голям, отколкото у нас - 1,85 трилиона долара.

И още нещо. Бих посъветвал журналисти и политолози да не очернят тотално украинските реалности, а и да не забравят, че тъкмо заради непотръгналите руско-украински отношения Западът наложи санкции на Русия. Къде по-разумно е да се откриват общи интереси между братските народи в двете страни, да се намалява напрежението помежду им.

Бел. на изданието: Алексей Кива е доктор на историческите науки, главен научен сътрудник в Института по ориенталистика към Руската академия на науките.

По БТА

Споделяне
Още по темата
Още от Свят