Остава да се справим със стената в самите нас

Остава да се справим със стената в самите нас

Колко се промени България след падането на комунистическия режим?

България се промени много – достатъчно е човек да се разходи по която и да е софийска улица или да влезе в който и да е магазин, за да разбере, че обитава радикално различна страна в сравнение с тази, която обитавахме преди двадесет години. Формално погледнато, преходът изпълни предназначението си: имаме многопартийна система, свобода на словото, пазарна икономика; членове сме на ЕС и НАТО – и би трябвало да се запитаме защо въпреки това преходът е мръсна дума за повечето българи.

Защо?

Ами защото хората не се промениха. Те получиха свободата си – но понеже я получиха даром, понеже им биде спусната свише, понеже не се бориха и не страдаха за нейното постигане – сега просто не знаят какво да правят с нея. Нещо повече дори - страхуват се от нея. Чакат някой да дойде и да оправи всичко, да реши всички проблеми, да им каже какво да правят, накъде да вървят, кое е правилно и кое не е. Чакат някой да възнагради добрите и да накаже лошите. Страхуват се от перспективата да решават сами съдбата си, да носят отговорността за всички свои действия и решения.

Това е трагедията на българския преход – той не създаде гражданско мислене и самочувствие, не създаде гражданско общество. Хората си останаха поданици, не се превърнаха в граждани – затова сега всеки се е свил в черупката си и следва само стратегиите за собствено оцеляване – затова и непрекъснато се избират разни “бащици” на нацията, след което всички се чувстват излъгани.

Неотдавна вие говорихте за "Стената в нас". Нужно ли да помним миналото и да се мъчим по някакъв начин да преодолеем неговите последствия? Или е по-добре да го забравим, както настояват мнозина?

“Да забравим миналото” – това винаги е била една от основните идеологеми на посткомунизма. С всичките му призиви за “национално помирение”, консенсусни политики и прочее подобни. За голямо съжаление в България подобни призиви бяха подети и от лидерите на опозицията – като д-р Желю Желев например. Резултатът бе тъй нареченото “правителство на националното спасение” на Димитър Попов – коалиционно между СДС и БСП – и подлият комплот срещу първото демократично правителство на България – това на Филип Димитров, след което се стигна до кабинета на неговия съветник Любен Беров, който с мандата на ДПС беше подкрепян през цялото време от БСП, и по времето на който на който мафията натрупа мощ, контрабандата за ембаргова Югославия стана на практика държавна политика, нароиха се купищата кухи банки и се подготви второто голямо ограбване на България – осъществено вече при правителството на Жан Виденов.

Та това е ефектът от тъй нареченото “забравяне” на миналото – който забравя миналото си, не може да разчете настоящето. Миналото не може да бъде забравено, особено когато е свързано с кървави престъпления – както е в случая с комунистическото минало – то може само да бъде простено. Но за да бъде простено, трябва да има разкаяние. Нямаше разкаяние в България – вместо разкаяние и до днес звучат думите на Филип Боков – тогава депутат от БСП, а днес съветник на президента: “БСП поема вината, но вече само с мезета”.

Какво отличава нашето общество от обществата в другите източноевропейски страни? В Будапеща през 1956, в Прага през 1968 и във Варшава през 1980 интелектуалците поведоха обществото и дори комунистите подкрепиха своя народ в борбата срещу съветската окупация. Няма такова нещо у нас. Ние имаме горянското движение до 1956 и Майските събития през 1989. Защо съпротивата в България е от толкова различен тип?

Прочитайки миналото си, нямаме основания да се срамуваме от годините непосредствено след 9-ти септември 1944 г. Не е истина, че в България е нямало съпротива срещу комунистическия режим. Истината е, че е имало и въоръжена съпротива – горяните водят партизанска война чак до средата на 50-те години. Имаме и политическа опозиция, включително парламентарно представена. Разликата е, че те са смазани твърде рано и по изключително жесток начин.

Самият комунистически режим, натрапен от Червената армия, поема властта с масови репресии, в които биват ликвидирани или изпратени в концлагери основните му потенциални врагове – политическата класа, интелигенцията, индустриалците и изобщо богатите собственици, голяма част от духовенството и офицерите.

Сметката е същата, която си правят винаги и навсякъде терористичните режими – от Сталин до Пол Пот - властта чрез насилие предполага ликвидация на духовния елит на нацията. Това е гаранцията за нейната деградация, за превръщането ѝ в тълпа от безропотни поданици.

Оттам нататък различията стават драматични. България нямаше "Солидарност", нямаше "Харта 77", нямаше нещо сродно на Пражката пролет, нямаше изстрадване, което да поражда памет и да поддържа опозиционния дух. Нямаше дори дребни собственици – за разлика от Полша, например, липсваше ѝ моралният авторитет, който имаше например католическата църква. В Полша дори полските комунисти гледаха на Съветския съюз като на окупатор. В България българските комунисти на два пъти предложиха да се откажем от държавен суверенитет и страната ни да стане 16-та съветска република.

Дисидентските групички в България се развиха твърде късно – основно в последната година от режима на Тодор Живков – бяха твърде малобройни и се състояха предимно от интелектуалци без всякакъв политически или управленски опит. А същевременно веднага след падането на Тодор Живков се превърнаха в политическа класа, която трябваше да предлага свой цялостен политически възглед за бъдещето на страната. И тогава стана ясно, че те са били единни срещу правешкия диктатор, но са имали различни проекти за бъдещето: едни са искали само неговото отстраняване, други – социализъм с човешко лице, трети – реална смяна на системата. Появиха се сблъсъци между тях и те бяха използвани за инфилтриране в новата българска опозиция и за превръщането ѝ в декоративен елемент при прехвърлянето на политическата власт на партокрацията на икономическа основа.

Разкажете малко повече за издаването на нелегалните самиздатски списания "Мост" и "Глас" през април 1989 г. Тези проекти вие започнахте заедно с Владимир Левчев. Как и къде правехте списанията, как ги разпространявахте?

С Владо първо организирахме подписка в защита на Петър Манолов, започнал гладна стачка, след като Държавна сигурност конфискува целия му писателски архив заедно с документацията на Независимото дружество за защита на правата на човека. Паралелно с това започнахме тежка литературна дискусия срещу схоластичните ограничения в писателската общност, налагани от догмите на тогавашния социалистически реализъм. Конкретният повод бяха атаките срещу Биньо Иванов и Ани Илков. Той написа “Диктатура на посредствеността”, аз – “Посредственост на диктатурата” – но малко след това се оказа, че вече няма мегдан да излизат официално подобни статии – бяха притиснали редакторите в “Пламък” и “Литературен фронт”, където започна дискусията.

Така стигнахме до идеята да се заемем със самиздат – познавахме добре историята на руския и специфичните възможности текстовете “да се издават сами”, сиреч да вървят от ръка на ръка и да се размножават от всеки, който успее да се докопа до ненаблюдаван ксерокс. Беше много важно да не ни усетят, преди да сме реализирали първия брой. Затова се спряхме на най-конфиденциалния възможен метод за разпечатване – по фотографски път, на документална фотохартия.

Направихме импровизирана фотолаборатория в банята на Владо и цяла седмица не излязохме оттам, ръцете ни за дълго пожълтяха от химикалите. Накрая свързахме страниците с телбод – тиражът на първия брой от моя “Мост” и Владовия “Глас” беше по шестдесет бройки за всяко списание.

Беше началото на април 1989. Раздадохме част от книжките на улицата пред "Ангел Кънчев” 5, където тогава се провеждаха така наречените Априлски дискусии. Останалите разнесохме по пощенските кутии – предимно на писатели и интелектуалци, за които разчитахме, че ще ги предадат нататък.

Помня колко бях щастлив, когато пуснах последната книжка в пощенската кутия и си тръгнах към къщи. Там ме чакаше друга изненада – телефонът иззвъня и като го вдигнах – беше Румяна Узунова. Издиктувах ѝ уводния “манифест” на “Мост”. Самото ѝ обаждане обаче беше важно, защото службите знаеха, че оттук нататък каквито и репресии да предприемат, те ще станат достояние на всички чрез “Свободна Европа”. Вече бяха се научили, че няма защо да произвеждат герои – освен при крайна необходимост.

Изпатихте ли си за тази дързост?

Неособено. След като излезе вторият брой от списанията, “Разпространение на печата” ни наложи глоба от по петстотин лева за нерегламентирано книгоиздаване. Това бяха доста пари за онова време. Обжалвахме с Владо пред съда. На първото заседание се събраха цял куп правозащитници и делото се отложи.

След това, вече след падането на Тодор Живков просто ни оправдаха. Владо беше уволнен от “Народна култура” не само заради самиздатите, но в по-голяма степен заради участието ни в подписката срещу Възродителния процес”. Същото щеше да се случи и с мен, но Тончо Жечев, чийто авторитет в Литературния институт беше изключително висок, много остро възрази срещу подобна възможност и тогавашният директор проф. Боян Ничев се солидаризира с него, въпреки натиска, оказан от централата на БАН.

Спомена Възродителния процес. През май 1989 започват щафетни гладни стачки и хилядни демонстрации на българските турци, за да си възвърнат насилствено отнетите имена и да защитят човешкото си достойнство. Защо днес почти нищо не се знае за Майските събития?

Защото посткомунизмът оцелява, култивирайки амнезия. Насаждането на забрава е идеологически обоснована политика в течение на целия преход и се разпростира от идеологемите като “национално съгласие” до медиите и чалга-културата. В немалка степен обаче днешната подмяна на истината се дължи и на факта, че политическото представителство на българските турци се осъществява от една представяща се за партия корпорация, която паразитира на гърба на своя електорат. Тази корпорация е тъй плътно инфилтрирана от кадри на ДС, че може да се предположи, че е пряко нейно създание.

Някак си не върви да се знае за хората, които реално са се борили срещу тези репресии, след като те не са в ДПС, особено когато лидерът на тази партия е ченге с тринайсетгодишен стаж, писало десетки доноси все по “турска” линия...

Има ли връзка между комунистическия режим и днешната корупция и организирана престъпност в България или те са следствие от свободата и демокрацията?

Има, разбира се. Самият генезис на българския преход е криминален. Тъй като ставаше дума за трансформацията на политическата власт в икономическа, някой трябваше да поеме собствеността в хода на приватизацията, да има ресурса да го направи.

И тогава – малко преди падането на режима – започна раздаването на прочутите червени куфарчета с пари, за които сега дори комунистите си признават. Това бяха парите, превъртени през тъй наречените външни “неявни фирми”, създавани от Първо и Четвърто главно управление на ДС, и парите, “отклонени” от взетите като държавен дълг милиарди долари. Бяха раздавани по списък – на доверени, но не много известни публично лица, главно от контингента на Държавна сигурност и контролирания от него “спортен” борчески елит. Така бяха създадени икономическите групировки, така беше създадена и българската мафия.

Свободата и демокрацията нямат нищо общо с това, по-скоро с този процес, повторен още веднъж с нови списъци за даване на кредити без покритие, подмени и свободата, и демокрацията – и днес ние обитаваме една корпоративна държава от мафиотски тип.

Каква е равносметката 20 години след рухването на комунизма? По-скоро положителна или по-скоро отрицателна?

Положителна, защото все пак я няма стената, няма я и желязната завеса. Остава да се справим със стената в самите нас. В това отношение съм по-скоро оптимист за крайния резултат, но песимист за възможните срокове за постигането му.

Мойсей е водил своя народ четиридесет години през пустинята. Защо? Не защото обетованите земи са били толкова далеч, а за да забрави робството в Египет. Това е преходът – забравяне на робството, припомняне на свободата. Минахме двадесет години и сме в средата на пустинята. Остават ни още двадесет.

Споделяне

Още от

Как да бъде увековечен художествено Бойко Борисов?