От "партизански разярения" до Съединението

Днешната идеология за Съединението е своеобразен компромис между стамболовизма и по-умерените версии на демократите каравелисти. Като продължение на този консенсус е и вече мирното съжителство в този разказ – за разлика от началото на XX век – на Стамболов и П. Каравелов.

В последните двадесетина години на всеки 6-и септември от ранна утрин медии се надпреварват да канят историци, литератори и общественици, за да коментират славната дата и нейното значение. Те говорят за онова време на "единение" и го противопоставят на днешните крамоли между политиците и държавниците.

Съобщавайки за случилото се на 6 септември 1885 г., на съвременния българин се обяснява как актът се подкрепя тогава от "целия български народ", от "всички българи", от "всички държавни и обществени организации", как е довел до загърбване на всякакви "лични амбиции". През последните няколко години се организират маратони, посветени на годишнината от събитието. Поднасят се венци и цветя на паметните места, свързани с края на Източна Румелия. Духови оркестри изнасят празнични концерти по площадите в различни градове. На редица места се организират „възстановки“ на паметните събития от преди повече от век. Откриват се редица изложби. Вечерта в Пловдив, на площад "Съединение", отбелязването на деня завършва с тържествена заря-проверка.

Видимо все повече се налага в масовите представи като един символ на така нужното ни национално съгласие, като събитие, безспорно в новата българска история. Но точно такава ли е историческата действителност и така ли е било винаги?

Та нали още през пролетта на 1886 г. свалените от власт на 6-и септември 1885 г. членове на Народната партия (бивши съединисти, наричани от противниците си "лъжесъединисти") разглеждат времето след тази дата като "възмутителний режим на беззаконията, произволите и терора". Та нали в началото на 1887 г. позив призовава населението да грабне оръжие, за да сложи край на режима, установен преди "15 месеца" т.е. точно на 6-и септември 1885 г. Та нали през следващите години не някой друг, а Иван Вазов, сам представител на свалената от власт в деня на провъзгласяване на Съединението Народна партия в Румелия, ще представя акта като дело на "героите на кръчмите и затворите", "бездомни и безименни скитници", "изпъдени гимназисти", "нравствена паплач". Та нали и през 20-те и 30-те години на XX в. свалените с провъзгласяването на Съединението директори (министри в автономната област) Михаил Маджаров, Данаил Юруков и Стефан С. Бобчев се изказват все още напълно негативно за извършения тогава акт, който в последните двадесетина години отбелязваме тържествено.

Дори и след края на Втората световна война преподавателят по административно право и пръв външен министър в отечественофронтовското правителство проф. Петко Стайнов (сам зет на М. Маджаров) в писмо до Института по история при БАН ще пише, че Съединението от 6-и септември 1885 г. е "авантюра", която просто е завършила с успех, но от нея са последвали единствено големи беди за нацията.

В десетилетията след Съединението и до промяната на 9-и септември 1944 г. – въпреки растящия политически консенсус около събитието, все по-позитивното отношението сред широки среди на интелигенцията, в историографията и в учебниците по история – денят 6-и септември така и не става официален празник или "неприсъствен ден". Отбелязват се единствено кръгли годишнини и особено 40-годишнината през 1925 г. (състояла се месеци след атентата в църквата "Св. Неделя", в който едно от главните действащи лица на Съединението, тогавашният майор, а вече генерал, Данаил Николаев, изгубва единствения си син).

След голямата политическа промяна през 1944 г. 6/19 септември попада близо до тачените от БКП годишнини на 9-и септември 1944 г. и 23-ти септември 1923 г. и вече въобще не се отбелязва от новата власт. Единственото по-мащабно честване на деня се провежда едва през 1985 г., във връзка със 100-годишнината на събитието. Тогава, макар и използвана в контекста на току-що извършения т. нар "Възродителен процес" (насилствена смяна на имената) над българските турци, проявата спомага да се припомнят някои забравени събития и личности от миналото, свързани със Съединението, различаващи се от обикновено възхваляваните от режима герои и исторически фигури. Ала и след тази кръгла годишнина отбелязването на деня не се подновява и той бързо отново е забравен.

Ето защо дори и след промените през 1989 г. Денят на Съединението се превърна едва след усилия и дебати, бавно и мъчително в официален празник на България. От 1990 г. докъм средата на 90-те нищо не подсказваше, че се върви към подобна стъпка. Чак към 1994 и 1995 г. – като резултат от развитието на политическите борби и усилията да се създаде нова празнична система, като се "победят" символично старите комунистически 9-и септември и 23-ти септември – бяха предявени претенции от тогавашната синя опозиция Съединението да се превърне в официален празник.

Но отново едва на 18-и февруари 1998 г. след три-четиригодишна съпротива от страна на БСП, с решение на парламента за промяна в Кодекса на труда, цели 113 години след осъществяването на акта, Съединението бе провъзгласено за официален празник.

Нека не забравяме, че въпреки вътрешната динамика и постепенния завой към националното, старият комунистически режим си тръгна неочаквано, поради външни и независещи от обикновения човек фактори, поради което постигането на консенсус около нови официални празници съвсем не бе толкова бързо и спонтанно. Ето защо и във времето след 1989 г. превръщането на Съединението в официален празник преминава през определени етапи. Консенсусът беше постепенно постигнат във времето между 1994 и 1998 г. Къде можем да потърсим причините за това закъсняло с повече от столетие политическо съгласие?

На първо място те са свързани с отдавнашното изчезване от политическата сцена на основните противници на датата 6-и септември 1885 г. – бившите "лъжесъединисти" (старата Народна или "народняшка" партия) и цанковисти-прогресивнолиберали (тези русофилски партии не се възстановиха след 1989 г.), които останаха без политически наследници. Техният русофилски език дори допълнително бе компрометиран във времето след 9-и септември 1944 г., доколкото се превърна за десетилетия напред в език на тоталитарното управление на БКП, легитимирано и през българо-руската и българо-съветската дружба, и спечелило на България в рамките на тогавашния Източен блок печалната слава на "16-а република".

Но след 1989 г. поколението на старите сталинисти и съветофили в БСП вече не влияеше до таква степен във времето на промени. Не бяха налице и политически сили, които да не поддържат по същината ѝ една умерена "стамболовистка" версия на разказа за българското минало, в която на твърде ранен етап случилото се на 6-и септември беше придобило важно символно значение – отбелязвано най-вече като край на седемгодишното присъствие на "руския ботуш" в страната (1878-1885 г.). Това важеше вече дори за някои кръгове в БСП, макар тя да се явяваше последния публичен политически крепител на традиционното русофилство и славянофилство (възраждането през последните години на подобен език у партия "Атака" и някои среди в БСП е по-ново явление).

Ето защо важно се оказа след 1989 г. и участието на самата БСП в изработването на консенсуса около отбелязването на 6-и септември 1885 г. Той дойде по две линии. От една страна, още в миналото, в разказите и оценките за случилото се тогава както на тесните, така и на широките социалисти, събитието се представя като значимо в националната история и все в позитивна светлина. Заедно с това обръщането постепенно от 60-те, и особено през 70-те и 80-те години на миналия век, на самата идеология на БКП към националното, водеше до движение в подобна посока. В този смисъл и високопоставени фигури в партията като Илчо Димитров и Георги Първанов имаха още в началото и средата на 90-те години еднозначно позитивно отношение към събитието, и възразяваха единствено срещу акцентите, които поставя при отбелязването и разглеждането му десницата.

Самото Съединение притежаваше още от 70-те и 80-те години на миналия век много висок статус и сред професионалната колегия от български историци (макар да бе обикновен работен ден). То определено "печелеше" символно в "съревнование" с казионни дати като 9-и септември или 7-и ноември, които се празнуваха тогава съответно като национален и официален празник. Още през 1994 г. например вече бяха налице редица индикации, че и Съединението, и Денят на Независимостта стоят високо в скалата на бъдещия президент Г. Първанов. Не на последно място и в популярните версии на историята, които заливат медиите, една, близка до стамболовистката, започва определено да се налага и в масовото съзнание.

Отсъствието на исторически стамболовисти и на значима и участваща в политическия живот партия след 1989 г. по-скоро улесняваше, отколкото затрудняваше процеса на припознаването на деня на Съединението от широки обществени среди. Това лесно направи от стамболовисткия разказ – в който самото Съединение играе значима роля – надпартиен и национален, във време, в което страната все още живееше с унижението на третирането ѝ в миналото като "16-та република" на СССР. Това твърде ясно личеше в отправяните по възпоминанията послания за самостоятелното българско дело, за успеха срещу мощни чужди сили и отрицателната позиция на Русия, както и голямата тежест, придавана при разказа за събитието точно на историческа фигура като самия Стамболов (тогава председател на парламента).

През 90-те стамболовизмът се превърна на практика в идеология, с която се припознаваха и с която се идентифицираха партиите в СДС, както и националистически организации извън него (например ВМРО), а в умерените му версии дори и среди в БСП. Неговите прозападни обертонове пък се нравеха и на среди, свързани с т. нар. неправителствени организации. Прагматизмът и меркантилността на т. нар. "кукловоди" или "Задкулисие" на прехода също не бяха в противоречие с подобно придвижване на националната празнична система и популярна памет за миналото. В този смисъл особено показателен беше случаят с паметника на Стамболов, в градинката пред Военния клуб. Построен със средства на корпорацията "Мултигруп" през 1995 г., той бързо бе припознат от синята опозиция, която го превърна още през 1995 и 1996 г. в място за поклонение именно в дните, в които се отбелязва Съединението. Всичко това създаде множество благоприятни предпоставки и среда за допълнително заздравяване на консенсуса.

Придвижването на българския национален исторически разказ, както и на националната митология към партизанската идеология и митология на стамболовизма, твърде ясно се илюстрира от едно изявление на президента Г. Първанов по време на честването на 110-годишнината от гибелта на Стамболов през 2005 г. Давайки го за пример на днешните политици, президентът от БСП цитира думи на покойния държавник, които напомнят сегашната ситуация в страната: "Той се обръща към младия княз и му заявява, че има два пътя – единия на подкрепа на българското съединение и втория към абдикацията". Струва си да изтъкнем, че случката сполучливо онагледява как твърде често и познанията на професионалните историци са силно повлияни от партизанската и политиканска митология, а не толкова от професионалната историография. Казвам това, за да отбележа, че наистина не съществуват на практика никакви документални свидетелства за тази красиво звучаща история на разговора между председателя на Народното събрание и монарха Александър Батенберг. Но и президентът – професионален историк, си служи с нея. Това е и ярко доказателство, че консенсусът за Съединението на базата на национален разказ, някога разглеждан като изцяло стамболовистки, става и с участието на БСП.

Ала това интегриране на стамболовисткия разказ от далечното минало за Съединението не стана без негово известно видоизменение. Отпаднаха силното ударение, което стамболовистите и радославистите поставяха в миналото върху освобождаването от руското влияние и опека; враждебният език срещу тогавашния премиер П. Каравелов заради последващи събития и конфликти със Стамболов; идеята за някакво уникално призвание на България да бъде господстваща сила на Балканския полуостров; темата кой точно е бил против акта от 6-и септември с цел дамгосване на политическите противници. На практика днешната идеология за Съединението е своеобразен компромис между стамболовизма, в широкия смисъл на думата, и по-умерените версии на демократите каравелисти, в миналото подкрепяни и в различни земеделски, социалистически и комунистически (но не след 1947 г.) разкази за събитието. Като продължение на този консенсус е и вече мирното съжителство в този разказ – за разлика от началото на XX век – на Стамболов и П. Каравелов.

Изборът на Съединението и консенсусът около него се дължеше и на още едно обстоятелство. Фигурите на Захари Стоянов и БТЦРК осигуряват символната връзка със стоящото най-високо в обществената памет национал-революционно движение от 60-те и 70-те години на XIX в. (Раковски, Левски, Ботев). Заедно с тези на Ст. Стамболов (сам бивш бунтовник, а после и държавник), П. Каравелов (не без значение и брат на Л. Каравелов) и княз Ал. Батенберг те служат и за подсилване уважението към държавността и институциите ѝ. На практика България в края на XX в. се сдобива с консенсусен разказ за Съединението, в който има място едновременно (за разлика от дълги години след събитията) за бунтовника З. Стоянов, за водача на чета Чардафон Велики, за монарха княз Ал. Батенберг, за военния Д. Николаев, за държавниците П. Каравелов и Ст. Стамболов, и др.

Самият празник вече символизира националното единство, а разединението, до което е довело събитието в българското общество, поне за десетина години след съединисткия акт, та дори и до 20-те и 30-те, е потънало в пълна забрава.

Другата причина за изместването на този разказ встрани от паметите за събитието, поддържани в миналото от Народната, Прогресивнолибералната и Комунистическата партия (последната след 1947 г.) се корени в компрометирането на традиционния тип русофилство и славянофилство по време на тоталитарното комунистическо управление, легитимирано чрез Съветския съюз. В него е и ключът както за уникалната вече позиция на Съединението като официален празник, така и за напълно несъществуващата в миналото тежест на Стамболов в контекста на това събитие. И докато СДС с постоянното подчертаване, че Русия е била против наподобяваше силно езика на стамболовизма от миналото, то видимо определени среди в БСП търсеха някакви позиции, които отчитайки истинността на факта, да вървят плахо към една линия, близка до тази на демократите-каравелисти от миналото. В този смисъл си струва да припомним, че видимо неслучайно едни от ярките защитници на П. Каравелов във време на небивала възхвала на Стамболов бяха Ил. Димитров и Георги Близнашки.

Три години след Съединението, през 1888 г., съвременници стамболовисти си дават сметка, че оценката за 6-и септември все още не е тази, която той заслужава. Ето защо официозът "Свобода" отбелязва: "Обстоятелствата, които България прокарва днес са твърде трудни и поради това отпразднуванието на тоя ден 6-й септемврий не може да стане тъй, както го изисква народната чест; но скоро, вероятно, България ще преодолее всичките външни интриги, скоро тя ще заживее мирен живот, и тогас тоя ден ще стане един от най-тържествените дни в България. При неговото отпразднувание ще престанат всички светски страсти, всички партизански разярения“. Но това време не дойде "скоро", както предвиждаше авторът на материала. До него трябваше да изминат още цели 110 години.

*Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“ (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век)“, София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. Текстът е публикуван в портал "Култура".