От умерен български националист успях да стана европейски антинационалист

На 22 август 2010 година на 90-годишна възраст в дома си в Германия почина Здравко Цанков - един изключителен българин, автор на първото списание за политика и нова история, излизащо на български език в интернет.

Неговият форум Здр@вко Цанков излиза от юли 2000 г. до май 2010, тоест от 80-ата до 90-ата годишнина на своя автор, който въпреки силно разклатеното си здраве, имаше бистър ум, невероятен дух, непресъхващо чувство за хумор и ярка аналитична и логична мисъл, от която мнозина черпеха с благородна завист.

Последният имейл, който ми изпрати, беше на 13 август и в него ми сподели, че вече не може да чете "освен с лупа и силно осветление” и въпреки това не пропусна да се пошегува, че очите му виждали вече "само от телевизор нагоре”.

Късно снощи (в понеделник, 6 септември - бел. авт.), пак електронната поща ми донесе тъжното писмо на дъщеря му Михаела, която съобщаваше, че Здравко е починал в мир и у дома, държейки ѝ ръката. Писмото ми бе препратено от неговия не по-малко невероятен връстник и съратник Антон Чипев от Канада – съавтор на онлайн-списанието на Здравко Цанков.

Хора като Здравко Цанков, Антон Чипев, д-р Сава Рясков – всички те родени през 1920 година, тоест днес навършили 90-годишна възраст, са представители на едно поколение българи, получили въпреки войните, превратите и мизерията в Европа от началото на века, едно солидно европейско образование, една завидна култура и ерудиция, владеене на множество чужди езици, способност за критично мислене и най-важното: едно духовно благородство.

Да са живи и здрави последните мохикани на това поколение, светла им памет на тези, които вече си отидоха, в това число и незабравимият Здравко Цанков.

Предлагам на читателите на Mediapool последното интервю с този невероятен европеец от българско потекло, както сам се определяше, взето само месец, преди да си отиде, тоест през юли 2010 г..

Здравко Цанков е по майчина линия от рода Каравелови, а по бащина – от рода Цанкови. Роден е на 22 януари 1920 година.

Син е на социалдемократа и дългогодишен народен представител Асен Цанков и племенник на проф. Александър Цанков, български министър-председател през 1923-1926. Следва право в Софийския университет и през 1942 заминава като докторант за Берлин.

След края на войната е емигрант в Австрия и Франция. Работи в "Гласът на Америка” през 1956-1958, след това до пенсионирането си - в американско петролно дружество в Германия.

Г-н Цанков, на едно място в своите спомени вие констатирате: "В моя живот не се стараех да оригиналнича, но предпочитах да мисля самостоятелно". Насърчаваха ли тогавашните преподаватели самостоятелното мислене?

Да. За основното училище не помня, но в гимназията и в университета никога не съм бил мъмрен или наказван с по-лоша бележка за това, че съм на друго мнение от преподавателя поради разлика с политическата му принадлежност или с общественото мнение на деня. Точно обратно. По-скоро ме хвалеха и поощряваха открито и пред другите.

А успяваше ли българското образование преди 1944 г. да формира критично мислене у учениците и студентите?

На това отговорът е по-мъчен. Моят пример доказва, че критично мислене у младите българи беше допускано, може би и насърчавано, но надали беше обща принципна цел на образованието. Още повече като вземем цялото време на моето образование от 1927 до 1942 г., през което се изредиха толкова различни правителства и министри на образованието. Съществуваше само една константа: национализмът.

В автобиографията си вие споменавате и учителя си по математика – Петко Теоремката, който е бил комунист по убеждения и след 9 септември 1944 г. е станал заместник-министър на просветата, но не е пропускал да ви похвали за добрите ви решения на задачите по математика – вас, синът на социалдемократа Асен Цанков и племенник на Александър Цанков.

Да, но тогава ние не знаехме, че той е комунист – явно беше само, че е някакси наляво. Характерно за него беше, че още в първия си час той ни заяви, че няма да гледа кой от коя фамилия е и затова ще ни нарича, например мен, не Здравко Цанков, а Здравко Асенов. Той със сигурност не виждаше в мене племенника на Александър Цанков, а по-скоро сина на социалдемократа Асен Цанков (който той навярно би желал да види да мутира по-наляво – от широките към тесните социалисти – значи комунистите).

Значи комунистическите убеждения на Петко Теоремката не са били пречка да бъде учител в периода 1923-1944.

Днес често се забравя, че даже законът на Александър Цанков за Защита на държавата не забрани комунизма, а беше насочен срещу тези комунисти, които действаха подривно по заповед от чужбина. Но както казах, ние не знаехме по времето, когато бях в гимназията от 1934 до 1939 г., че Петко Теоремката е комунист, а само че явно беше левичар. Неговото учителство в софийската Първа мъжка гимназия беше може би известно изключение, навярно поради това, че бе учител по математика. Предполагам, че той принадлежеше първоначално към тези българи, близки до социалдемократите или левите “звенари”, които тогава си траеха, преди през 1943 г. да минат към т.н. Отечествен фронт и на 9 септември се обявиха за комунисти.

Да се върнем към първия ви детски спомен - става дума за преврата на 9 юни 1923 г. В своите спомени ”България в бурно време” чичо ви Александър Цанков разказва подробно за този преврат и причините довели до него. Каква е вашата днешна оценка на този преврат?

Аз си оставам убеден, че този преврат предотврати България да стане една селско-комунистическа страна, което впрочем навярно щеше да докара поделянето на България между съседите ѝ.

Но чичо ми Александър Цанков не посмя да се обърне срещу армията и македонстващите, които неведнъж вършеха беззакония и престъпления и които бяха защитавани от цар Борис III по династични съображения. Освен това цар Борис беше злопаметен и никога не можа да прости на Александър Цанков, че на 9 юни го е принудил да подпише назначаването на новото правителство с намека, че инак може България да стане република.

За цар Борис свалянето на Цанков беше по-важно от смекчаването на режима, което след подаване на оставката на Цанков съпартиецът му Ляпчев направи со кротце и со благо.

Разговаряхте ли по-късно с баща си и с чичо си за този преврат и какво ви разказаха те?

По тези въпроси съм говорил няколко пъти с чичо си Александър Цанков между 1932 г. и напущането му на Европа, а с баща ми Асен Цанков изобилно през времето на парижкото изгнание, когато гладувахме заедно, но не ни липсваше време за сериозни разговори. Важно за историята е, че техните сведения и оценки за събитията останаха непроменени през цялото това време, а не бяха плод на някаква колебаеща се памет или самозащита, както често се среща при бивши активни политици.

На едно място в спомените си пишете: "Когато на 19 май 1934 г. – тогава бях 14 годишен – се извърши последният преврат, който преживях в родината (при отечественофронтовския на 9 септември 1944 г. живеех вече в чужбина), първата ми мисъл беше – с досада – аман, пак ли започва?" Как стигнахте на толкова ранна възраст до умозаключението, че превратите са нещо опасно и че гражданският мир е важен?

За обяснение трябва да напомня следното: след Освобождението обществото беше единодушно, че България се нуждае от хора, образовани в чужбина, особено в Западна Европа. Затова всеки студент в чужбина беше освободен от военна служба. Чак до началото на Втората световна война, когато това беше заместено с отлагане на военната служба до завършване на образованието, което не съществува в България, включително на докторат.

Затова, нито чичо ми Александър Цанков, нито баща ми Асен Цанков бяха носили униформа. Като се прибави миролюбието на социалдемократите, към които принадлежаха и двамата братя, настроението им към армията не беше отрицателно, но някакси неутрално. Един вид аз съм за армията, но не желая да ѝ принадлежа (подобно беше впрочем и отношението към църквата – аз съм за църквата, но не бих станал поп). Отраствайки в тази пацифистична атмосфера, аз от дете мечтаех не за военни победи, а за мирно разбирателство.

Затова за мене нито 9-ти юни беше изключително положително явление, нито последвалите вражди между ляво и дясно, които отиваха до убийства. Към тези настроения против война, човешки страдания и жертви се върнах след това през Втората световна война, когато в Берлин преживявах около мене всяка нощ разрушения и смърт. Към това следва да се добави и фактът, че аз избегнах следните военни служби: и царската, и комунистическата в България, и българския корпус на антикомунистическото национално правителство на края на войната, и на френската държава след войната, която ми предлагаше поданство срещу военна служба.

Станах германски поданик, чак когато по възраст не подлежах вече на военна служба. И станах ратник за миролюбива Обединена Европа от първия момент на създаването на това обединение на Европа, което днес носи името Европейски съюз.

В заключение: свикнал да мисля самостоятелно, аз се опитвах да приемам различните гледни точки и бях винаги абсолютно против само спрямо азиатския комунизъм на Москва. Свикнал да мисля самостоятелно, аз минах от умерен български националист към европейски антинационалист.

Вие имате ярки спомени от най-ранна детска възраст за политически събития, което е странно. Но не споменавате нещо, което би трябвало да е поразило детското Ви въображение – голямото земетресение от 1928 година. Тогава сте бил 8-годишен. Помните ли къде бяхте и какво се случи? 

Помня много добре. Бяхме с брат ми в София, когато родителите ни бяха за два дена по-близо до епицентъра в Пловдив, при родителите на майка ми. Баща ми беше леко ранен и се върна с превързана глава, която ми напомняше на превързаната глава на чичо ми Александър след атентата срещу катедралата "Света Неделя”. Земетресението ми направи толкова силно впечатление, че до ден днешен не съм пропуснал да почувствам и най-слаби земетресения.

Съдбата на Вашето семейство, както и на стотици хиляди български семейства е драматична, за щастие – въпреки понесените несгоди, тя не е трагична. Чичо ви напуска България на 1 септември 1944, а баща ви на 5 септември. Знаете ли подробности за техните последни дни в България и как успяват да напуснат страната?

Между 1 и 5 септември един пръв братовчед, близък до Отечествения фронт, който скоро след това стана единственият член на БКП от нашата фамилия, посети баща ми и му даде съвет да напусне България.

Напущането на България баща ми и майка ми дължат единствено на брат ми Милко, Бог да го прости. Несвикнали на такава решителност от негова страна, те чисто и просто се подчиняват на първородния си син, който им заявява: "Чичо Санди напусна България, утре и вие тръгвате, ще ви донеса нужните документи на гарата. Не говорете с никого за това.” Благодарение на това, че Милко беше мобилизиран към службата военни аташета в Министерството на войната (под прякото командване на небезизвестния Дамян Велчев), той имаше нужната информация за военното положение и възможност да получи незабавно документи, нужни за напущане на България. Брат ми предполагаше, че шефът му Дамян Велчев е знаел за тези приготовления, но си е затворил очите.

Брат ми Милко напусна София непосредствено преди 9 септември с гаджето си, една унгарска танцьорка, с нашата кола Opel Kapitän. В Югославия колата е надупчена от куршуми на партизани и я поправят чак в Будапеща, където живеят няколко седмици, преди да избягат и там от приближаващата Съветска армия на път за Виена.

В спомените си разказвате, че баща ви не е успял да вземе нито златото, което е бил депонирал в Българската народна банка, нито спестяванията си.

Да, освен брат ми Милко, който единствен успя да вземе депозираното на негово име злато, никой друг от нашето семейство не успя. Когато се видяхме за първи път във Виена, брат ми Милко отправи силни упреци на баща ми, защо не е взел тяхната и моята част.

Що се отнася до моята част, баща ми отговори, че имало вероятност да се върна в България. Що се отнася до тяхната част – на баща ни и майка ни, отначало баща ми – необичайно за него, отговори малко троснато: „Това е моя работа.” Когато брат ми му го упрекна: "А не помисли ли за майка ни?”, баща ни наведе глава и не отговори. С брат ми бяхме единодушно на мнение, че баща ни стори това, защото някакси не желаеше да дезертира със злато от отечеството България, за което е работил политически цял живот.

Когато след войната аз, завърнал се от Мароко в Париж, живях една година близо до родителите си, отивах всяка сутрин на закуска у тях и разговаряхме с баща ми с часове, главно за политика, един ден го попитах дали нашето предположение с брат ми за историята със златото е вярно. Баща ми ме погледна право в очите и отговори просто с думите – може би, да, сине.

Колко се промениха българите след комунизма, говори може би следното. След прелома един ден ме посетиха в Хамбург двама първи братовчеди, единият винаги е бил антикомунист, а другият беше въпросният единствен член на БКП от нашия род. Той беше син на директор в Народната банка до 9 септември и беше научил от баща си, че баща ми е оставил злато.

Когато аз им разправих горното и двамата изразиха презрение за тези “наивни идеалистични” чувства на баща ми. Изглежда това беше типична реакция и е доказателство за липсата на идеали у посткомунистическите българи – до невъзможност даже да разберат, че хората могат да имат идеали.

Защо, според вас, мнозина отказват навреме да напуснат България, въпреки че са знаели, че Червената армия наближава границите ни? Не са ли допускали терорът, който ще последва след съветската окупация?

Отговорът е толкова сложен, както са сложни хората на този свят. Едни бяха наивни, други - нерешителни, трети предпочетоха всичко пред изгнанието вън от отечеството и т.н.. Няма случай в историята, при който пред предстояща революция всички застрашени да напущат отечеството си. Такова е и положението при Френската революция, когато загиват под гилотината мнозина, които имат възможността да напуснат навреме Франция.

Чичо ви Александър Цанков е обвиняван многократно в какво ли не, но до ден днешен не е оценена ролята му за отлагането с 20 години на болшевизацията на България. Според вас имало ли е начин съветската окупация у нас да бъде избегната, както например беше избегната в Австрия или Гърция?

Надали. Австрия беше обявена по различни съображения на тогавашните съюзници като първата жертва на Хитлер, въпреки че се знаеше, че пропорционално националсоциалистите бяха в Австрия по-многобройни, отколкото в Германия. Що се касае до Гърция, поради нейното геополитическо положение на моретата, Англия дължеше да я запази в своята сфера на влияние. Нито австрийски, нито гръцки политици имаха някакви заслуги за тези решения на съюзниците. България нямаше подобни защитници всред западния лагер на съюзниците против Хитлер. Та в пазарлъка между съюзниците беше леко харизана на Съветския съюз.

В кореспонденция със Стефан Груев вие дебатирате важни подробности и оценявате някои решения на цар Борис. Каква е днешната ви преценка за ролята на цар Борис за съдбата на България след 1944?

Абсолютно идентична с тази при дебатите ми със Груев. Цар Борис дълго залагаше – заедно с много други страни – на картата на победоносна Германия, за да “върне” на България Македония и излаза на Бяло море и да докаже пред паметта на баща си, че той е европейски владетел от неговия мащаб. Защото цар Борис III имаше чувство за малоценност в сравнение с баща си.

Как получавахте сведения след 1944 за ставащото в България?

След 9 септември отначало чрез писма от роднини и приятели. След затягането на режима – от западната преса и от българските и съветски вестници, които баща ми внимателно следеше и умееше да чете между редовете.

Коя България бе по-близко до (Западна) Европа като икономика и манталитет – онази преди съветската окупация през 1944 или днешна България, вече член на Европейския съюз?

България беше винаги разделена между хора, които клонят към Западна Европа и такива, които щураво държат на славянския освободител. Този раздел съществува и до днес. Само процентите за едната и другата варират според развитието на историческия процес. Що се отнася до икономиката, българската беше по-назад от западната, но отчасти по-напред от някои азиатски части на Съветския съюз.

Но мисля, че любознателността на българите е непокътната и е най-полезното им качество. Всички други качества и недостатъци българите делят с хората в западните напреднали страни, но от добрите качества имат малко по-малко, а от лошите – повече…