Отчайващото състояние на дебатите за Европа

Неотдавна участвах в дискусия за Европа в рамките на годишната конференция на либерал-демократите в Бристол. Типично по британски, изказалите се оплакаха от осъдителната липса на образователна кампания за проектоконституцията на ЕС и разгледаха окайващата позиция на лейбъристкото правителство за гласуването с квалифицирано мнозинство, върховенството на законите на ЕС и куп други въпроси, по които отговорният гражданин трябва да бъде информиран.

"Тежко им на шведите, ако Йоран Першон беше успял да им пробута еврото", завайка се някой. Всички присъстващи закимаха.

"Явно трябва да организираме референдум, че да започнат истински дебати за конституцията", добави друг от присъстващите. "Така е, така е", съгласи се публиката.

Самоубийствена политика

Достатъчно е читателят да се замисли за миг върху тези благородни чувства и веднага ще се убеди в почти шизофрeничното състояние на проевропейското обществено мнение.

Първо, европейските поддръжници във Великобритания, които преди няколко години бяха ясно изразено мнозинство от електората, са дълбоко разстроени от факта, че лагерът на противниците на еврото - предвождан от таблоидния печат - ги изпревари. Второ, ако референдум за конституцията се състои скоро, със сигурност ще се провали. Изходът от такъв референдум ще е много по-страшен от отхвърлянето на еврото в Швеция. Той със сигурност ще доведе до излизане на Великобритания от ЕС.

Накратко, някои от еврофилите във Великобритания са толкова отчаяни, че са готови на самоубийство. Като че ли това не е достатъчно депресиращо, ами и мнозина граждани от други европейски страни променят мнението си за единната европейска валута и сериозно се замислят какво не е наред с Европа.

Какво не е наред

Урокът от шведския референдум със сигурност не опира до недостатъчната разяснителна кампания за еврото, европейската конституция и безчет други проблеми, с които се сблъскваме в хода на разширяването. Разочарованията от ЕС и еврото може да се сведат до два пункта: дефицит на демокрация и икономическа стагнация. Двете неща са взаимно свързани.

Дефицит на демокрация

Много европейци, и по-специално европейската младеж, не откриват нищо вдъхновяващо в европейската политика. Конвентът за конституцията можеше да измисли изпълнителен орган под формата на избираем кабинет въз основа на заслуги; вместо това ни предложи министерски съвет, който е раздут, тромав и потаен и чиито членове защитават всъщност националните интереси на страните си.

Европейският законодателен орган, Европарламентът, продължава да е до голяма степен беззъб, а Комисията се занимава с банални регулации. По "големите проблеми" - реформирането на общата земеделска политика, положителния принос към търговските преговори в Доха, изработването на стратегия за раздвижване на европейската икономика и за истински независима външна политика - не се долавя никакъв напредък. Не е учудващо при това положение, че при внимателен анализ на вота на шведите, се оказва, че гласоподавателите между 18 и 30 години извикаха по-силно "не" от по-възрастните.

В дъното е растежът

Най-любопитното в шведския вот е, че той не опираше до отказ от кроната (за разлика от британците шведите не са обсебени от нумизматичната иконография - лика на краля или на кралицата) или да опазят на всяка цена благоденствието в страната.

Мнозинството от шведите смятат, независимо дали са прави или не, че ако приемат еврото, ще прихванат болестта на германците, французите и италианците, с други думи, икономическа стагнация, растящ бюджетен дефицит и намаляване на бюджетните разходи, което ще разруши "социалния пазар". Всеки студент в първи курс ще ви обясни, че ниският растеж води до фискален дефицит, тъй като при рецесия данъчната събираемост намалява, а социалните разходи се увеличават (с прехвърляне на средства за безработицата).

Валутната политика, особено когато се остави в ръцете на Европейската централна банка, която за разлика от американския федерален резерв няма никакви ангажименти към заетостта, е просто твърде слаба, за да измъкне икономиката от рецесията.

Това е особено вярно, като се има предвид, че европейските потребители за разлика от англо-саксонските, реагират при икономическа рецесия, спестявайки разходите за домакинствата си.

Европейските граждани нямат голямо основание да изпитват любов към банкерите от Франкфурт, чиято ортодоксалност се споделя единствено от кликата на неолибералните финансови министри.

Неолибералите и Пактът за стабилност

Най-важният проблем е Пактът за стабилност и икономически растеж.

Онова, което спъва Европа, не зависи от "създаването на по-гъвкав трудов пазар" или други подобни мерки, свързани с предлагането, а опира до незащитимия принцип за ограничаване на бюджетния дефицит на всяка страна до 3 % от брутния вътрешен продукт.

Подобна усмирителна риза може и да е била оправдана до 1999, когато националните валути бяха обект на спекулативни атаки, но при наличието на единна валута и икономическа рецесия е неприемлива.

Инфлация? Бюджетният дефицит на САЩ е 5,5 %, а на Япония - 9 %, и нито една от двете страни не преживява висока инфлация. Франция и Германия са съвсем прави, като настояват за промяна в правилата. Но не само за тях, те трябва да се променят за всички.

Докато Пактът за стабилност не се бракува и на европейските икономики не бъде позволено да излязат всяка по свой път от рецесията, Европа ще продължи да зависи от САЩ като локомотив на световния растеж.

В това е трудността.

САЩ ще увеличават растежа си, когато доларът отслабва и американският експорт се увеличава. Но ако стойността на долара по отношение на еврото падне рязко, икономическото съживяване в Европа ще стане дори още по-трудно.

Междувременно кой печели от фискалната ортодоксалност в Европа и продължаващата стагнация? Печелят неолибералите: те жадуват да премахнат социално ориентираната пазарна икономика и да я заменят с американски тип "пазарна държава".

А най-злокобното е, че крайният победител може да се окажат десните екстремисти. Стагнацията ражда национализъм и ксенофобия. Виковете "Изгонете имигрантите" навяват злокобни спомени за кошмара на Европа само отпреди половин век.

*Авторът е професор по икономика