Отделната истина за робите

Отделната истина за робите

Вечерта на 26 април 1986 година целият западен свят говореше за мащабната атомна катастрофа в Съветския съюз. Официална Москва обаче мълчеше по повод взрива на ядрения реактор в украинския Чернобил, разположен в непосредствена близост с Беларус. На следващия ден чуждестранните медии съобщиха, че радиоактивните облаци се движат на запад, север и юг. От съветското ръководство бяха поискани обяснения, но то мълчеше. На 29 април кратко съобщение от осем реда проби информационната блокада. Във вечерните новини се съобщаваше за авария и “незначително изтичане на радиоактивни вещества” от Чернобилската АЕЦ.

Украинската журналистка Алле Ярошинска, която през февруари 1989 година по време на първите свободни избори беше избрана за народен депутат на СССР, успя да хвърли светлина върху секретните протоколи на Политбюро на ЦК на КПСС, които отразяват решението на съветските ръководители по овладяване на ситуацията около Чернобил. От тези документи става ясно, че скриването на последствията от катастрофата е било задача номер едно. Още на 27 юни, съгласно вътрешната инструкция на Министерството на здравеопазването, всички сведения за самата авария, за резултатите от медицинските прегледи на пострадалите и за степента на радиоактивната зараза са били обявени за строго секретни и неподлежащи на разгласяване.

След изявленията на американския президент Роналд Рейгън, че благодарение на спътниците той има информация за Чернобил, съветското ръководство се решило да диференцира информационна си политика. Гражданите на СССР трябвало да разберат за Чернобил необходимия, от гледна точка на Москва, минимум,  ръководството на “братските социалистически държави” – малко повече, а американците и някои други страни от Запада можели за получат подробна информация за аварията. Статията си за информационната политика на съветското ръководство Ярошинская  по-късно озаглавява “Лъжа-86” и в нея се казва истината: една за господата и съвсем друга за робите.

Дните и годините, минали от момента на катастрофата, станаха ярък пример не само за пълната липса на гласност, но и на истинския цинизъм на съветската върхушка. За илюстрация могат да послужат вътрешните инструкции, многократно завишили пределната допустима доза на облъчване. Следствието от това беше, че много хора са били обявени за здрави, без да минат нужното медицинско изследване, а в заразените райони е започнало спешно връщане на евакуираните по-рано жители. Това се е случило и с констатирането на пределното допустимо ниво на радиоактивност в хранителните продукти, за да може заразеното мляко да “стане чисто”.

Чернобил ни освободи, смята беларуският интелигент и политик Генадий Грушевой. Връщайки се към Чернобил, Грушевой си спомня каква надежда е вселил в душите на съветските хора Горбачов, обявявайки началото на перестройката и гласността. Той обаче добре помни и отрезвяването след катастрофата, когато много области на Беларус, а също на Украйна и Русия са се озовали в зоната на действие на радиацията. Иначе погледнали хората и на Горбачов, който малко преди катастрофата говорел, че народът при всички случаи има право да научи истината. Необходими му били 19 дни, за да сведе до знанието на същия този народ разрешената информация за събитията в Чернобил, което пък накарало западните медии да започнат истинска кампания срещу “родината на трудещите се”. Това очевидно е било важна крачка по пътя на политическото превръщане на републиките от червената империя в самостоятелни субекти.

Едва през февруари 1989 година, малко преди първите всеобщи свободни избори блокадата от информацията за реалните последици от чернобилската авария беше свалена. На медиите им беше разрешено да публикуват първите карти на радиоактивните територии. Три години след катастрофата – тогава на заразните участъци от територията на Беларус още живееха повече от 2 млн. души – на демонстрация в Минск излязоха 30 хиляди човека, и то въпреки че властите направиха всичко възможно това да не стане. Свидетели и участници в ликвидацията на последствията от аварията, хора, живеещи близо до Чернобил, и облъчени жертви разказваха да събитията и вопиющия цинизъм на поведението ръководството на партията. Участниците в демонстрацията създадоха “чернобилски трибунал” и решиха да се разправят със съветската власт.

За всички тези хора Горбачов умря като политик, вселяващ надежда. Много жители на СССР след катастрофата в Чернобил загубиха вяра в мъдростта, в добрата воля, във всемогъществото на партийните босове. Всички бяха потресени, когато се разбра, че в западните страни в първите дни след аварията властите са направили за защита на населението повече, отколкото съветските чиновници с тяхното пренебрежение към обикновения народ, макар те да са се намирали в зоните на непосредствена зараза. На собствен гръб мнозина почувстваха колко се боят регионалните власти за поемат каквато и да било отговорност лично, дали от страх пред Москва или от неспособност да предприемат нещо самостоятелно.

Населението на Припят, например, градът, разположен на 2 километра от Чернобил, се е намирало в зоната на мощно облъчване 36 часа, преди да започне евакуацията.

Това отрезвяване и ярост станаха силата, която помогнаха за окончателния разпад на съветския строй. Несъмнено, сред причините на разпадането на СССР е и печалният опит от войната в Афганистан, опитът за държавен преврат през август 1991 година, катастрофалното състояние на икономиката, което не на последно място се влоши в резултат на огромните загуби при отстраняване на последствията от аварията, а също и растящата нужда на републиките от самостоятелност.

Опитът на Москва да скрие последствията от катастрофата преобърна стремежа на Беларус и Украйна за независимост в друга посока. Оттогава борбата срещу замърсяването на околната среда вървеше ръка за ръка със стремежа за политическо равноправие и, в края на краищата, към национална независимост.

В Украйна по време на провеждането на конгрес за защита на околната среда през 1998 година прозвучаха призиви за създаване на демократично движение. Това не беше случайност, доколкото узнаването на истината за престъпленията, свързани с околната среда и имащи огромни последствия за здравето на хората, да не говорим за обнародването на тази информация, се смяташе в тоталитарен СССР за особено тежко политическо престъпление.

Чернобил във всичките му проявления стана въплъщение или символ на продължаващото дълги години подтискане на нацията.

Комунистите, които сега трябваше  да се борят за “истински” избиратели, бяха принудени да се откажат от угодничество в отношенията си с Москва. Те се пописаха под предложението от лятото на 1990 година на народните фронтове “Декларация за независимост”. Вследствие на това някои територии в Беларус и Украйна бяха обявени за зони на отчуждението. Наложеният мораториум за строителство на АЕЦ, по-твърдите норми на допустимите равнища на радиоактивно облъчване – тези мерки също дистанцираха републиките от центъра.

Москва се опита да спаси системата, построена върху лъжи и полуистини и робско подчинение на Кремъл, като обвини за аварията ръководството на Чернобилската АЕЦ. Чернобил стъпка по стъпка оголи цялата истина за системата и буквално вкара Съветския съюз в гроба.

Споделяне

Още от Свят