Отговорността на съда за скандалите с подслушването

В хаотичното говорене за злоупотребите със специални разузнавателни средства (СРС) през последните седмици остана в сянка ключовият въпрос – защо почти 100 % от исканията за използване на СРС, които полицията и прокуратурата отправят до съда, се уважават. Тези симптоматични данни се повтарят години наред, без правилният въпрос да бъде поставен на "правилните” хора.

Според същата статистика, само няколко процента от разрешените СРС се използват за нуждите на наказателния процес, а по-малко от 1% допринасят за осъдителни присъди. Следователно, основен проблем "на входа” на системата за употреба на СРС е поголовното разрешаване на използването им. Очевидно когато съдът уважава всички искания за СРС, съдебен контрол просто няма.

Резултатът е същият, какъвто би бил, ако МВР и прокуратурата сами решаваха кого да подслушват. Респектиращият по замисъл "съдебен контрол” у нас е принизен до ритуални движения, при които хора с черни якета поднасят "за подпис” папки на хора с черни тоги. С това обаче ритуалът свършва. Започва черният джаз, при който се случват невъобразими импровизации при събирането, монтажа и презаписа на събраната информация.

С подписа си за използване на СРС, съдиите пускат злия дух от бутилката, без да знаят дали някой може и иска да го върне там. За разлика от повечето съдебни актове, които подлежат на обжалване и надзор от Инспектората при ВСС, съдията, който позволява СРС е контролиран само от съвестта си. Затова и резултатите са такива.

Освободени от външен контрол, необременени от респект и чувствителност към подарените ни без бой права и свободи, магистрати подписват като селски кметове, на юнашко доверие. Въпреки правилото, че съдебните актове се мотивират, позволенията за използване на СРС се изчерпват с надписа "Разрешавам”, поставен върху бланка с подписа на магистрата. Често дори името на съдията не се чете. Едва ли има по-подходящ символ на безличието и безполезността на тази процедура, която би трябвало да гарантира конституционните ни права и свободи.

Законодателната идея е съдията със своя авторитет, независимост и отговорност да преценява във всеки конкретен случай необходимостта от СРС.

Преди да вземе решение, Темида трябва да постави на едната везна правото ни личен живот и тайната на кореспонденцията, а на другата - обществената нужда от борба с престъпността и защита на националната сигурност. Затова решението ѝ трябва да е мотивирано и от него да става ясно защо магистратът-арбитър е допуснал болезнената намеса в правата на свободни хора.

Този подход предполага ерудиция, истинска независимост и уважение към закона. Тъжната статистика обаче показва, че тези качества много рядко се концентрират по едно и също време на едно и също място. Затова превръзката върху очите на Темида, която символизира безпристрастност, тук е знак за ценностна и правна дезориентация.

Освен че обезсмисля правата ни, безогледното разрешаване на СРС ги обезценява като доказателство и деморализира разследващите. Вместо да развиват агентурната си мрежа в ъндърграунда, те правят най-лесното – подслушват поголовно. Така ние плащаме на МВР, Прокуратура и Съда по 100 милиона годишно, за да нарушават правата ни, за долнопробни политически интриги и разчистване на лични сметки.

Ако съдът си вършеше работата, искания за СРС щяха да се дават само по изключение – при сериозни данни за тежко умишлено престъпление и при липса на други процедурни способи за събиране на нужните доказателства. Това би дисциплинирало МВР и Прокуратурата, би намалило използването на СРС и риска от злоупотреби с тях.

Досега хората във властта явно не искаха това да се случи. Последните скандали, в които бяха замесени премиерът и най-важните хора в екипа му, показаха, че вече има и друг "властелин на пръстена”. След като хвърлиха бумеранга със СРС и сега той се стовари върху тях, управляващите имат и личен повод да проумеят смисъла от независим и надежден контрол над СРС. Затова моментът е изключително подходящ за политически решения, които да преодолеят системните дефекти водещи до злоупотреби със СРС.

На институционално ниво, ситуацията може да се подобри чрез активизиране и придаване на смисъл на парламентарната подкомисия за контрол на СРС, която досега вегитираше, оправдавайки законодателния си замисъл. Едва след последните скандали, подкомисията започна някаква проверка. Тя може само да констатира привидния съдебен контрол, без да обсъжда законността на конкретни съдебни разрешения. Предоставянето на данните от тези проверки на Висшия съдебен съвет може да провокира съдебната власт да подобри надзора върху разрешенията за употреба на СРС.

На законодателно ниво може да се предвиди и персонална отговорност на съдии, които безхаберно разрешават СРС. Същинската полза от Комисията обаче е "на изхода” на системата. Само тя може да контролира огромните информационни масиви в МВР, събрани със СРС, които не са послужили нито за разкриване на престъпления, нито за националната сигурност.

Още при случая "Горна Оряховица" Комисията трябваше да излезе с официално становище за криминалното използване на СРС от министър Цветанов. Независимо от разсекретяването на записаните разговори между лекарите, въпреки слугинския плонж на прокуратурата, Цветанов се постави над Закона, който позволява данни от СРС да се използват само за целите на НПК и националната сигурност. В случая те бяха използвани за политическа пропаганда и за демонизиране на недолюбваното от премиера и Цветанов лекарско съсловие.

Лошият пример за паралегална употреба на секретна информация бързо намери ентусиазирани последователи. В компроматни бурлески лъснаха премиерът, Дянков, Ваньо Танов, депутати ... На този сюреалистичен фон Бойко Борисов официално призна, че злоупотребата със СРС е държавна политика. Той обясни, че няма нищо лошо министрите му "профилактично” да бъдат подслушвани. После видяхме Дянков, Цветанов и Танов, като тримата глупаци, да позират ухилени пред камерите, доволни, че са под надежден надзор.

Така премиерът потвърди признанието на Цветанов, който обяви в Брюксел, че не сме дорасли за ЕС. Действително ЕС е преди всичко обединение на държави, изповядващи общи ценности. Основа на тази ценностна пирамида са правата и свободите на хората. Профанизирайки нашите права, превръщайки следенето във фетиш и официална политика, три години след влизането ни в ЕС, нашият премиер ни изключи ценностно от обединена Европа.