Отхвърлането на евтаназията - поредно цинично излияние на провинциален популизъм

Преди три или четири години дъщерята на близък приятел, по онова време деветнадесетгодишно момиче с необикновена красота, преживя тежка автомобилна катастрофа. Моят приятел и жена му бяха покрусени: Е. лежа в кома близо половин година, а когато се събуди от нея, се оказа, че никога повече няма да може да се изправи от леглото. Момичешкото тяло, което до неотдавна караше мъжете по улиците да се обръщат с мечтание, бе така натрошено в купчината старо желязо, в която се беше превърнал семейния автомобил, че никаква медицинска интервенция, оперативна или поддържаща, нямаше да може да събере отделните му чаркове в едно функциониращо цяло. Е. се бе превърнала в нещо като

пеперуда в скафандър.

Тя съзнаваше какво става с нея, но не можеше по никакъв начин да го изрази пред външния свят, тъй като единственото движение, което бе способна да извършва, бе леко, почти незабележимо, да помръдва клепача на лявото си око. Мозъкът ѝ работеше, но... само толкова. Продуктът на неговия труд - чувствата, мислите, желанията, въображението, но и съвсем обикновените способности да можеш да си отваряш устата или да отиваш до вратата на балкона - си оставаше заключен в самия него. Никой отстрани не можеше да го усети или разбере.

Моите приятели бяха в състояние на шок. В първите месеци след катастрофата те бяха готови на всичко - съвсем буквално - за да върнат единственото си дете към някаква форма на физическо съществуване. Спестяванията бързо се стопиха, а дълговете първо към банки, после към приятели, спираловидно се увеличаваха. Парите, усилията, времето -- нищо нямаше значение пред голямата цел: да се изправи Е. отново на крака. Всички ние се събрахме, намерихме спонсори и връзки, мобилизирахме всичките си усилия, за да помогнем.

Но първоначалната вяра на моите приятели в съвременната медицина доста бързо започна да рухва след серията оказали се напразни надежди, дадени им от лекари с различно ниво на компетентност, опит и морални убеждения.

На първата година след катастрофата моите приятели искаха да възстановят Е. до състояние еднакво или поне подобно на това, за което те си спомняха. На втората летвата им бе паднала значително: поне да може да се изправя на крака и да извършва елементарни движения. На третата и това вече нямаше значение. Важното бе да се установи някакъв контакт с пеперудата в скафандъра, някакво усещане за близост, комуникация, макар и примитивна, извън ежедневната смяна на животоподдържащите системи.

Обратът в отношението на моите приятели към собствената им дъщеря се случи преди пет или шест месеца, когато стана ясно с абсолютна сигурност (доколкото медицината може да дава някаква сигурност), че Е. ще остане в това си състояние докато е... биологически жива -- още две, три, пет, десет, тридесет, или петдесет години. Изправени пред тази перспектива, Жоро и Петя (имената не са истински) започнаха да мислят -- в началото с много голяма болка, но постепенно с все повече разум - че най-доброто може би решение в ситуацията на тотален пат е... един ден просто да не подменят животоподдържащите системи.

Моите приятели стигнаха по трудния път до очевидната истина. Че независимо от това колко често тичаме в парка, какъв портокалов сок и витамини пиеме, какъв университет сме завършили, в кой район на града живеем, и какъв телевизор притежаваме, единственият въпрос, който има значение, е не дали, а кога.

В техния случай (поради безпомощното състояние на дъщеря им и поради относителния напредък на медицинските технологии) това "кога" се оказа от ключово значение. С всички странични ефекти, които трябва да понасяме когато ни се налага да взимаме такива важни решения (болка, ужас, депресия, чувство за безизходица), те прецениха, че това "кога" е по-добре да стане сега, отколкото по-късно. Това беше техният трагичен breaking point: от тук нататък благородната цел да видят отново дъщеря си в човешки вид се превърна в не по-малко благородната цел да прекратят, максимално бързо и без суетене, нейното и собствено си

страдание.

Оказа се, че не може. Евтаназията - медицинската помощ по пътя към смъртта - в нашата бедна балканска държавица не само, че е извън закона, но е и тема извън онова, което драскачите във вестниците наричат публично пространство. За нея мислят предимно онези, които по една или друга причина са пряко засегнати. Правото на всеки човек сам да решава (право, което теоретично, юридически и морално се прехвърля върху най-близките му в случай, че той или тя не са в състояние да вземат решение) е несъществуващо и некомпетентното и пронициално мнозинство наскоро препотвърди този тъжен факт. Той не е в приоритетите на правителството, агенциите на държавата се занимават с далеч по-важни от тяхна гледна точка неща, Източноправославната църква няма отношение.

Смъртта, както и животът, у нас не са това, което са в развитите страни. Те са наша си, лична работа, и обществото не се интересува. Ако не беше в затвора в Америка, а на свобода в България, д-р Джак Кеворкян би имал доста работа, поне колкото Бойко Борисов.

Евтаназията

е нещо, което се е практикувало от най-ранния период но очовечаване на тази планета, макар отношението към нея да се е променяло в зависимост от обществените, политически и религиозни нагласи. През вековете хората често са изтъквали логиката на желанието да можеш да се унищожиш, ако се окажеш в задънената улица на фатална болест или в менгемето на непоносимо страдание.

В Англия през Х век крал Едгар е прокарал закон, уреждащ правото на самоубийство в случай на тежка болест или лудост. Собствеността на такива самоубийци, често подкрепяни морално или чисто физически от роднини, приятели, лечители, или местния бръснар, нямало да се конфискува, което се е случвало със собствеността на "обикновените" самоубийци. През ХVI век сър Томас Мор, ентусиазиран католик, заявява в своята "Утопия," че на фатално болните трябва да им бъде помогнато "да си отидат" от квалифицирано медицинско лице. Според Мор, това лице (в пряко противоречие с Хипократовата клетва, която съдържа изречение, че лекарят не може да дава на пациентите си животоопасни лекарства) трябва да бъде освободено от юридическа и морална отговорност.

През ХХ век редица Западни държави приемат къде по-успешни, къде не, закони за медицинското прекратяване на живота. В Холандия те са либерални, според някои - даже прекалено. Всеки холандски лекар може да "предпише" евтаназия при четири условия: пациентът трябва съзнателно и на няколко пъти да е изразил желанието си да умре; той или тя трябва да са фатално болни или да са в състояние на перманентна силна болка; втори лекар трябва да даде съгласието си, и смъртта трябва да се съобщи на съда.

В Германия евтаназията (главно поради нацисткото минало, когато насилствената евтаназия е била част от държавната политика за прочистване на етноса) е табу.

В австралийската Северна територия Законът за правата на фатално болните бе приложен за кратко време. Според него желаещият да умре трябва да е пълнолетен, да страда от болест, която да не е лечима без "необичайни" медицински средства, да бъде прегледан от трима независими един от друг лекари, единият от които да е присихиатър. Последният да установи дали желаещият евтаназия не е болен от лечима форма на клинична депресия. По-нататък пациентът трябва да изчака една седмица, след което да подпише "разрешително," което да се завери от двама лекари. Инжекцията може да се постави 48 часа по-късно, през което време пациентът може да промени решението си.

В някои американски щати смъртоносната медицинска интервенция е (полу)легализирана. В други може да вкара практикуващия я лекар в затвора. В прагматична Скандинавия положението е средно. В Дания съществува така нареченото Завещание за живот. Бланката може да се вземе от всеки лекар, аптека или обществена библиотека. Има три степени на физическа или психична безпомощност, при които според писменото желанието на отделния човек, медицинските органи са ЗАДЪЛЖЕНИ да прекратят животоподдържащите операции. Попълваш бланката, изпращаш я в национален регистър, и от там нататък си спокоен - ако нещо се случи с теб, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се мъчиш прекалено дълго, тъй като властите ще бъдат под законова принуда да следват твоята собствена воля.

Уважението към желанието на отделния човек никога не е било приемано на сериозно в България. У нас липсва както демократична традиция, така и свързаната с нея философска мисъл (в крайна сметка, въпросът за евтаназията е философско-морален, не толкова медицински). Нещата (особено ако са свързани с такова значимо събитие като твоята собствена смърт) никога не са черно-бели.

Първо, трябва да се направят някои разграничения. Лекарската помощ към смъртта не винаги е едно и също с евтаназията. При първото, квалифицираното медицинско лице следва желанието на пациента, доставя му технологията (инжекции, хапчета, прахове) и ноухау, но самият технически акт - биенето на инжекция, изпиването на хапчето или праха, дори

натискането на спусъка -

си е работа на пациента. Но ако пациентът не е в състояние физически да извърши тези движения? При доброволната евтаназия лекарят (или близките; или назначено от властите лице, ако роднини няма) може да свърши тази работа.

При насилствената евтаназия (ако едно правителство сметне, че няма нужда от евреи, цигани, или хора с къдрава коса; или ако пациентът или близките му никога не са давали съгласие) лекарят (или властите) взимат това последно решение сами. В някои общества този акт се нарича убийство. Но не непременно.

Дяволът, както се казва, е в детайлите, т. е. в сивата зона.

В случая с дъщерята на Жоро и Петя, Е. на своите деветнадесет години никога не е давала съгласие (а вероятно и никога не е мислила) за собствената си смърт. Майка ѝ и баща ѝ взимат това решение вместо нея. Но Е. е пълнолетна и интелигентна жена. Макар на Жоро, Петя, и всички останали нейното състояние на постоянен и неизлечим ступор да се струва достатъчна причина за прекратяване на живота ѝ, никога не можем да бъдем сигурни. Най-вероятно е така, разбира се. Но ако не е? Жоро и Петя не "притежават" дъщеря си и следователно не могат да правят с живота ѝ каквото поискат. Ами ако пеперудата иска да продължи да вижда светлината дори през матовото стъкло на своя скафандър? Няма ли изключването на респиратора да бъде акт на предателство, не спасение?

В тази сива зона аргументите и контрааргументите са ужасно много и ужасно заплетени. Един лекар може да издава рецепти за обезболяващи средства, прекалено голяма доза от които, обаче, може да доведе до смърт. Ако лекарят предпише 10 хапа, той просто си върши работата. Но ако воден от желанието си да облекчи постоянната болка, той каже на пациента, че 50 хапа ще бъдат смъртоносни, неговото действие може да се приеме като "насърчаване към самоубийство," което според повечето законодателства е престъпление.

От гледна точка на ефекта, не на закона, между двете няма разлика. Да свалиш системите с глюкоза от човек в безсъзнание е едно и също с това да му сложиш смъртоносна инжекция, твърдят опонентите на евтаназията, която те наричат медицинско убийство.

Тук е мястото да се отбележи, че цялата терминология свързана с евтаназията е мъглява и често противоречива. Как да се определи казусът "съзнателно желание"? Какво става, ако на 30 години си бил абсолютно сигурен, че не искаш да живееш в гипсово корито, но когато попаднеш там, промениш решението си, без да можеш да съобщиш на адвокатите си за това? Фактът, че си в гипсово корито, не те ли прави неспособен да взимаш рационални решения? Какво значи "фатално" заболяване? След какъв период - три дни, седмици, месеца, или години -- една болка става "непоносима"? Това, което е непоносимо за един, непоносимо ли е и за друг? Може ли -морално ли е - да се оправдава цялото законодателно усилие в случай, че един-единствен човешки живот отиде на вятъра "по грешка"?

В много случаи "грешките" може да бъдат преднамерени. При положение, че роднините имат финансов интерес (например чрез завещание или застрахователна компания), трябва ли да им се дава правото да "определят" вместо изпадналия в кома баща? Няма ли в целия този болезнен и дълбоко личен процес да се намесят безскрупулни предприемачи?

Преди няколко години в Съединените щати една компания направи следното предложение на притежаващи застраховки живот болни от СПИН. Ето ви сега една голяма сума накуп, 50 хиляди долара, казва тя. В замяна, прехвърлете правата върху собствената си застраховка за 100 000 долара върху нас. Когато умрете (което все някога ще стане), няма да имате нужда от тях. Парите ви трябват сега - за да можете да прекарате последните години от живота си добре. Размерът на предлаганата сума агенцията определя след медицински преглед, който да установи "колко време му остава" на болния от СПИН. Колкото повече, толкова по-малко.

През последните години на интензивно развитие на медицината и новите технологии, когато все повече хора живеят по-дълго, но и все повече хора зависят от животоподдържащи системи, проблемът с евтаназията придобива

драматични измерения.

Как да осъществиш евтаназия е лесно да се разбере от интернет, където свободно циркулира всякаква информация за лекарства, отрови, конвенционални и екзотични (понякога дори комични) начини да се отървеш от живота си. Стриктно погледнато, много от тях са незаконни. Но иди да гониш някой в Шри Ланка, който предлага на някой в Швеция лесен, бърз, и ефективен начин да се самоубие. Един такъв стожер на "свободата на избора" е австралийският лекар Филип Ничке. Той предлага устройство, което може да се включи към домашния компютър. Просто следваш инструкциите на екрана и в един момент устройството ти вкарва "правилната" доза смъртносна инжекция.

Евтаназията, дори в по-голяма степен от аборта, контрацепцията и смъртното наказание, е централна тема за Християнската религия. Повечето деноминации се противопоставят на евтаназията и самоубийството твърдейки, че ти (или някой друг) нямаш право да отнемеш нещо, което не е твое.

Животът ти е даден от Бог, и само той може да си го вземе обратно. В този смисъл ти имаш задължение, не право да го изживееш. От по-тясна богословска гледна точка, самоубийците са по-големи грешници дори от убийците. Последните могат да изкупят греховете си чрез изповед (разкаяние, индулгенция), докато първите не могат, тъй като физически отсъстват. В продължение на векове този начин на мислене е бил оправдание на забраната върху всякаква форма на медицинска или немедицинска смърт.

Нашето Източноправославие е далеч от въпросите на истинския живот. Тъй като се занимава предимно с ритуалността на литургията и стриктното придържане към система от поведенчески модели като например постенето, Православието няма адекватно становище. Според вярващи, това е признак за либерализъм: светските въпроси, между които и собствената ти смърт, се решават във всеки индивидуален случай.

Дори някои самоубийци са били канонизирани от нашата църква, казват те. Според критици, обаче, отказът на Православието да вземе отношение е чиста проба

"задръстеност."

"Всеки малко по-сложен житейски въпрос е интелектуално предизвикателство за нашите попове," казва български историк, който е кръстен като и е практикуващ източнопраславен.

Но може би нашето общество, чиято основна задача през тези преходни години е физическото оцеляване, наистина не е дорасло за такъв дебат.

"Евтаназия ли," казва един лекар, който държи да остане неназован. "Та това е българска държавна политика? Иди да поживееш в Търговище. Или стой в кварталната си болница в продължение на две седмици..."

Това ми се случи на мен лично преди около месец. Мой познат (професор, бивш депутат) получи инсулт и след около два часа в чакане на Бърза помощ ("Нямаме линейки...") аз го закарах с колата си до може би най-елитната софийска болница. Първоначално ни нахокаха, че не влизаме през правилния вход. След това казаха, че няма невролог. След това извикаха невролог (през цялото време ни съобщаваха, че това ще ни струва еди колко си, и искаха да се уверят, че имаме парите в брой!).

Неврологът дойде. Събра се косилиум от трима доктори, които установиха наличието на умерен мозъчен инсулт. И знаете ли какво стана след това? Казаха на човека да си ходи в къщи пеша! Наблягам на факта, че това се случва в може би най-елитната софийска болница, до която малцина имат достъп, защото малцина могат да извадят ей така от джоба си 100 лева.

Ако мнозинството иска да ни убеди, че наистина мисли за живота на хората, то трябва да вкарва в затвора консилиума, които пуска пациенти с инсулт да ходят "да почиват" у дома. Ако не направи това, аргументите, които използва за да отхвърли евтаназията, ще си останат поредното цинично излияние на провинциален популизъм.