Отношението към сексскандалите сочи колко провинциално е обществото ни

Г-н Петров, като че за първи път в петнайсетгодишната история на политическите борби се пуска в ход сексскандал за дискредитиране на политици. А това е нещо обичайно в европейската и световната практика. Защо в България не виреят този тип политически разобличения?

Отчасти е вярно, че не виреят. Все пак е имало намеци за хомосексуалност на един или друг политик, но открити нападки с последствия за едно или друго сексуално поведение не е имало наистина.

В пазарджишките случаи прави впечатление, че положението на жертвите се използва като разменна монета за разчистване на сметки между мъже. В двата случая става въпрос за момичета и то малолетни, които са обект на сексуална търговия, но възмущението за тяхното положение напълно отсъства.

На практика ние се чувстваме възбудени да гледаме как един мъж, независимо кой е той, е хванат натясно за нещо, за което злорадстваме, само ако излезе наяве. Липсва обаче колективното възмущение, защото няма и политика за защита на правата на жертвите.

Всъщност пред обществото излиза следната картина - един мъж упреква друг мъж в немарливост, но не и в злоупотреба с нечии права.

Или нещо от сорта "Хайде, бе, всички го правят, но тоя не знае как да се прави." И оттам политическият извод и посланието - "Вие от БСП дори не знаете да си връзвате гащите".

Така че около възбудата дали ще дискредитираме БСП пропускаме един важен момент - за секса като етични отношения. Затова българските сексскандали, доколкото ги има, се използват, за да се покаже, че не някой е лош, а по-скоро е немарлив.

То е почти като това, което днес каза посланик Пардю за съдебната ни система и прокуратурата. Хващаме престъпниците, когато проявят немарливост, а не защото не ги знаем.

Но и в другите страни употребата на сексскандалите е същата - за компрометиране на публични личности.

И е така, и не е така. Знаете за прословутия случай с британския министър Профюмо преди няколко десетилетия (през 60-те години на миналия век министърът бе разобличен във връзка с актрисата Кристин Килър, която била любовница на съветски разветчик. Това доведе до сътресения в британското правителство, а Профюмо подаде оставка - б. ред.), а след него е имало още десетки. Така че външна прилика между онези скандали и нашенските има.

В онези страни обаче има доста силни политически ангажименти и групи, които защитават правата на жертвите в подобни истории. Има и институции на публичния морал, които действат активно.

Какво имаме тук? Всички, които трябва да се грижат за правата на личността, и в частност за правата на детето, мълчат. Къде е публичното възмущение за съдбата на жертвите в тези скандали? Защо никоя от тези организации не се самосезира, а сме се вторачили в дюкяна на този или онзи, с извинение?

Ако скандалите в Пазарджик са с цел компрометиране на политици, смятате ли, че те ще постигнат тази цел?

Мисля, че ако последват санкции, те ще са чисто вътрешнопартийни. Тоест, провинилият се ще бъде отстранен по решение на партийната централа, а не че ще е загубил доверието на избирателите.

Защо в обществото ни има търпимост към случаи на лошо поведение на публични лица - например пиянските изцепки на депутат или политик се забравят след два дни и никой повече не им търси сметка за недопустимо или уронващо престижа държание?

Да, спомням си, май че Емил Кошлуков беше нещо вилнял във Велинград...

Камен Влахов пък бе отправял заплахи към служители на паркинг с прословутото "Ще има май стани-легни"...

Търпимостта към такива случаи си обяснявам с провинциализма на нашето общество. Под провинциализъм разбирам този вид страх, който се възпитава у нас - ако излезем от къщи, от селото, от нивата, ще попаднем на враждебно място, което във всички случаи е по-лошо от фамилното.

Менталността на хората, които възпроизвеждаме, е - да има малко, колкото да се нахраним, това да го получим с примитивни оръдия на труда и от малкото земя, която имаме. Това е традиционното общество.

Нашето общество се намира в хроничен преход от традиционно към модерно. В този преход ценностите на нивата продължават да взимат връх. И примерът на Андрешко, който натиква бирника в блатото, продължава да е актуален.

За нас публичното е мястото, което заслужава да бъде изцапано, защото така поддържаме ниския му статут спрямо фамилното. Затова всеки, който се държи арогантно спрямо публичното, в очите ни е своеобразен герой на този скрит публичен спор кой ще надвие - семейното или гражданското, публичното общество. И ние сме в непрекъсната борба.

Ето защо е така мъчителна и борбата с корупцията. Защото трябва да си отговорим - ще вземат ли връх публичните норми, градското, прозрачното живеене, където борбите са публични, за да са по-справедливи, или ще вземе връх фамилното живеене, където реалностите не са публични, защото семействеността държи все още здрави огради около тях.

Затова тези бабаити са тайно харесвани, защото са своеобразни светигеоргевци, които пробождат ламята на градския живот. Те са трубадури на провинциалността.

Затова, който омаскарява публичното, не е отхвърлян или презиран от нас, защото ние не сме готови за него.

*Румен Петров е психиатър, асистент по групови отношения в Нов български университет

Още от България