Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Отвъд бала с маски *

0 коментара

Ако Господ не съзида къщата, напразно се трудят строителите .

Псалом 126:1

Скокът на Симеон Сакскобургготски в предизборна България свари неподготвени всички политици, политолози, монархисти, републиканци, а и самия него. Излизайки от мъглата, в която се беше забулил в далечния Мадрид, бившият цар сякаш пренесе тази мъгла в българския политически живот, където всичко се преобърна. Привидно подредената и предвидима българска политическа действителност изведнъж се оказа под въпрос.

Отговора на този въпрос не знае никой. И то не защото бъдещето на днешна България е непредвидимо, а защото също толкова непредвидимо е нейното минало. Цялата българска история от избирането на Фердинад за княз през 1887 г. изведнъж се завърна в сегашното време със завръщането на неговия внук. Но се оказва, че тази история е неусвоена от нашата историческа наука, която още не е произвела магистрални изследвания върху главните събития и личности на този период. Включително и върху представители на следосвобожденската ни монархия: Александър Батенберг, Фердинанд, Борис III. Налице са само популярни биографии и мемоари. Липсва както началото на истинската изследователска работа публикуването на изворните документи (личните архиви и пр.), така и нейният край: меродавната монография.

И до днес еталон за исторически труд у нас продължава да бъде "Строителите на съвременна България" на Симеон Радев. Книгата е резултат на дългогодишно добросъвестно проучване и несъмнен писателски дар. Но тя остава журналистика на повърхността на събитията. Подобни историци (а те са мнозинство) не разбират историята, защото им се губи нейното основно измерение истинската духовност. Която не е абстрактно понятие, а Личност алфата и омегата на всяко истинско светопознание:

Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. (Иоан, 1:3)

Увлечението на Радев по масонството най-добре свидетелства за духовна недостатъчност. Закономерно в историческите си трудове той надценява ролята на външните събития, политическата власт, политиката, политиците, дипломатите, военните и пр.

Такова надценяване е най-често срещаната илюзия на света. До степен, че минава за здрав разум. Който непрекъснато се самовъзпроизвежда и самопотвърждава. Създава своя "класика", своя едноизмерна митология, свои герои и обяснения, които вместо наистина да обясняват същностите, само преповтарят привидностите. Повторени сто пъти, привидностите заприличват на действителност, която екранира истината и я прави труднодостъпна. С подобен умствен инструментариум историята става непознаваема и неразбираема.

България не разбира новата си история. Боравим с неистинни понятия и повърхностни митове за нейното осмисляне и разбиране (турско робство, възраждане, национален идеал, капитализъм, фашизъм, комунизъм, демокрация, левица, десница и пр.). Вместо да разкриват действителността, те я маскират.

В българското обществено съзнание истинският мисловен процес все още не е протекъл. За да прекрати този бал с маски и да ни поведе към същностите. Вместо това лъжовните митове раждат лъжовни митове от второ и трето поколение. С времето те се натрупват, развиват, ваимообуславят. И ето че не само "народът", но и неговите "водачи" царе, президенти и премиери не знаят кои са, откъде идват, накъде отиват и какво всъщност става.

И само от време на време действителността произвежда събития, от които узнаваме, че нищо не знаем, и за да ги "обясним", ги назоваваме "ирационални".

Така е и с явлението Симеон Сакскобургготски. Кой е той? Как се казва? Цар ли е или не? Българин ли е или не? Вярва ли в монархията? Вярва ли в самия себе си? Почтен ли е? Истина ли говори или не?

Никой не знае отговорите на тези въпроси. Дори самият той.

Със собственоличното си влизане в републиканската партийна политика бившият цар самоволно напусна своята монархическа същност и фактически абдикира. Това е историческа грешка независимо от триумфалните резултати на изборите. Като носител на българската Кобургска династия Симеон Сакскобургготски не бива да напуска (abdicatio = напускане) своята монархическа и династическа позиция извънпартийна и надпартийна.

Тъкмо като извънпартиен и надпартиен той можеше през последните няколко години и донякъде все още може да изиграе три важни исторически роли:

1. Да спомогне за вътрешното политическо помирение и взаимно всеопрощение на българите с оглед на жертвите на режимите преди и след 1944 г. и на натрупаната през десетилетията взаимна неприязън (може би юбилейната 2000 година от Боговъплъщението беше най-подходящото време за такова помирение, макар че никога не е късно).

2. Да спомогне за единението на Българската Православна Църква.

3. Да намери вярното място на българската монархия в съвременното българско общество.

От десет години насам бившият цар не предприе нито една значима инициатива в тези три направления. Предълго тактическо изчакване, което не беше в интереса нито на България, нито на самия него.

Първата значима инициатива на Симеон Сакскобургготски е впускането му в републиканската политика. Което е най-коренната промяна в статута на българската монархия от референдума в 1946 г. То е фактическо признаване на този спорен референдум от главния потърпевш т. е. негова негласна абдикация.

Завръщането на бившия цар в България беше отдавна очаквано и призовавано. Въпреки това то дойде изневиделица и свари всички неподготвени. Най-вече организираните "монархисти", мнозина от които се почувстваха излъгани, употребени и излишни. Те не разбират кой всъщност дойде от Мадрид цар Симеон Втори или неговият отровен двойник републиканският политик г-н Симеон Сакскобургготски, сърфиращ върху монархическата идея? Дали господинът е средството, а царят целта? Или обратното? Или господинът е реалната цел, а самите монархисти средство? А дали пък за самите господа "монархисти" царят не беше само средство, а истинската цел самите те?

В историята на България след 1887 г. и монарси, и монархисти винаги са играли двойна игра.

Но кой е Симеон?

Самият той няма еднозначен отговор на този въпрос. От референдума в 1946 г. вече 55 години той води двойствения живот на бивш цар. Нито истински цар, нито истински гражданин. Нито истински българин, нито небългарин.

Коварната следосвобожденска история на България се е стоварила с цялата си тежест върху крехките плещи на тогавашното невръстно момче цар. Роден (1937) в любящото царско семейство и сред всеобщата обич на един народ, за когото "да живееш като Симеончо" е образец за земно щастие, престолонаследникът свързва най-ранните си спомени с най-ужасните времена в историята. Едно от първите неща, които Симеончо ще научи за света, е, че той се самоунищожава: в ход е Втората световна война (19391945). Прелюдията на неговия живот е препълнена с главозамайващи и страшни събития: смъртта на баща му и провъзгласяването на детето за цар (1943), бомбардировките на София (19431944), евакуацията, превратът на 9.IХ.1944 г. и идването на Червената армия, крахът на Третия райх (1945), референдумът против монархията и прогонването на царското семейство от България (1946).

Дълги години и десетилетия някогашният Симеончо ще продължава да живее двоен живот. Да живее под различни имена и с различни самоличности. Да има българско поданство и да няма достъп до България. Да бъде българин и да не бъде. Да бъде цар и да не бъде.

Да бъдеш цар е занаят. Симеон никога не е практикувал този занаят. Когато е бил "истински" цар в периода 19431946 г. той е бил толкова невръстен, че царуването му е било съвсем виртуално. Бил е най-зависимият човек в царството, който не може да взема никакво решение не само относно другите, но и по отношение на себе си. След това, когато израства до пълнолетие в годините на Студената война, положението му на невъзвръщенец е било толкова циментирано, че някогашният Симеончо е трябвало да усвои неблагодарния занаят на бивш цар. Този бивш цар е достатъчно умен, за да знае, че не разполага със собствената си съдба, а носи на гърба си товара на династията. Знае още, че тази династия и неговото собствено царско достойнство са невъзможни без България. Но те са невъзможни и с България, защото България е в ръцете на заклетите антимонархисти комунистите. Уверен е, че съветският захват върху България е непоклатим и че всякакво завръщане на монархията у нас е невъзможно.

При това положение Симеон прави първото си отстъпничество спрямо монархизма и династизма не води истинска династическа политика. В резултат на което нито един от неговите синове а най-малко първородният, Кардам, не е подготвен за бъдещ български цар и продължител на династията. В едно интервю от 1990-а царят-в-изгнание дава своите оправдания за това поведение:

"Той [княз Кардам], нещастникът, сигурно има съзнание, защото знае, че първородният е, който отговаря в монархическите и династическите традиции... ...Но предпочетох да не правя разлика и да готвя един, защото още тогава ми се струваше сега да си го кажа правата нереалистично... ...Би било предрешение, ако се засиля да тренирам Кардам за престолонаследник... ...Защото един ден той може да ми каже: "Татко, ти цял живот си ми разправял, че съм престолонаследник. Ей го на, ти си вече на умиране. Братята ми направиха кариера, а аз си седя и чакам." Това щеше да бъде един много тежък упрек за един баща."

Може би сега синовният упрек на Кардам с обратен знак звучи много по-тежко, защото уж предвидливият прагматизъм на Симеон се е оказал непредвидлив и непрагматичен.

От монархическа и династическа гледна точка това е грешка. Симеон няма братя. Сестра му Мария-Луиза е в морганатичен брак с г-н Бронислав Хробок и вече е госпожа Хробокова. Единствените хипотетични продължители на династията са синовете на Симеон. Нито един от тях обаче не е готвен за подобна отговорност. Всички те са чужденци за България. Нито един от тях няма българска култура, не знае български език. Българската Кобургска династия в лицето на нейния носител Симеон Втори не е създала своя перспектива.

Тази перспектива изисква навремето децата на изгнаника цар да имат учител по български език. Да се насочат към професии, ориентирани към България българска филология, история на България, византинистика, балканистика, православно богословие и пр. Отлични школи по тези дисциплини има на много места в Западна Европа. И съвсем естествено би било наследниците на българската династия (именно защото са чужденци) да бъдат експерти по българството това е част от занаята. И още: най-естествено би било те при първа възможност, още в началото на 90-те години, да дойдат да живеят постоянно в България.

За съжаление всичко това не се случва. Синовете на Симеон остават във всяко отношение чужденци за България. А баща им остава единственият, на когото се крепи цялата българска монархическа и династическа кауза.

* Текстът се препечатва от книжка 1/2001 на списание "Факел"

(Следва)

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

0 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.