Пълен текст на обръщението на президента Първанов

Обръщение на президента Георги Първанов към народните представители и нацията по повод четвъртата годишнина от встъпването си в длъжност

20 януари 2006 г., 10.00 часа, Народното събрание

Уважаеми господин председател,

Уважаеми господин Вицепрезидент,

Уважаеми господин министър-председател,

Уважаеми народни представители,

Уважаеми министри,

Госпожи и господа,

Ваши Превъзходителства,

Вече стана традиция по повод годишнината от встъпването ми в длъжност да използвам високата трибуна на българския парламент, за да отправя своето обръщение към Народното събрание и към нацията.

Правя го не защото има формално конституционни изисквания за това, а защото се чувствам морално задължен да направя този отчет, тази етапна равносметка, особено сега, когато навлизам в последната година от мандата си.

Първият ми голям ангажимент при, поет при полагането на клетвата тук, преди четири години, беше да работя в името на националното помирение и съгласие. Всяко мое действие от този момент до сега беше мотивирано от разбирането, че съм президент на всички български граждани – без значение на етническия им произход, религия, възраст, местоживеене. На всички – независимо от това дали са гласували за мен или и досега яростно ме отричат.

И днес, от дистанцията на времето съм още по-убеден, че мисията на президента е да обединява, не да разделя и да противопоставя. Убеден съм, че толерантността между етносите, религиите и партиите  няма алтернатива; че управлението чрез максимално съгласие е най-сигурната гаранция за успеха на България.

Старах се да се придържам коректно  и към друг мой ангажимент – президентската институция да бъде фактор на стабилността и разумната промяна, на деловото партньорство с другите институции, на коректния диалог партиите и с гражданските структури.

Уважаеми госпожи и господа,

Основателно всички днес – и управляващи, и опозиция определят като първи и най-важен приоритет за настоящата година постигането на членството ни в ЕС в срока, който е взаимно утвърден от България и страните – членки – 1 януари 2007 г.

Отдавна членството ни в ЕС не е част от външната политика на страната. Евроинтеграцията е преди всичко наша вътрешна работа, наш проблем, свързан с адаптирането на българската държава към изискванията и стандартите на демократичния свят.

Добре е, че Народното събрание успя да приеме такъв голям брой закони, необходими за европейската ни интеграция. Впрочем длъжен съм да подчертая, че никога досега българският Парламент не е работил така интензивно, както през последните 5-6 месеца. И се питам, какво би станало, ако не беше формирана такава работеща коалиция, а бяхме повторили парламентарните избори, каквито гласове имаше тогава.

В следващите месеци очаквам Народното събрание да продължи да работи с неотслабващ темп, за да отговори на останалите изисквания на ЕС. Важно е приемането на новия Закон за МВР, на Административно-процесуалния кодекс, на Гражданско-процесуалния кодекс. Ние ще продължим, уверен съм, че и вие мислите така, приемането на законите, успешното покриване на изискванията на ЕС в областта на данъчното облагане, земеделието, защитата на потребителите във всички сфери и не искаме нищо повече от това към нас да се прилагат критериите така, както се прилагаха към десетте нови страни-членки.

Не бива да се заблуждаваме, че приемането на необходимите закони е достатъчно условие за членството на България в ЕС. След като основната част от необходимото за присъединяването законодателство вече беше приета, предстои не по-малко важната задача да създадем административния и професионалния капацитет за неговото прилагане. Нуждаем се от подготвена държавна администрация, от компетентна местна власт, от съдебна система, която е истински гарант за правата и интересите на гражданите и държавата. Защото фондовете, които очакваме, ще бъдат адекватно усвоени при условие, че България има вътрешна готовност за това.

Не бива да подценяваме факта, че в някои държави-членки се търсят нови баланси между солидарността и националния интерес и на тази основа се чувства сдържаност към разширяването, което се отразява и на отношението към България и Румъния. Надявам се, че в тези страни добре ще бъде разбрано, че нашето отлагане няма да реши проблемите на ЕС. Напротив, включването на нашите две страни ще засили, ще даде повече сигурност на Евросъюза и ще даде ясен знак за европейското бъдеще на Балканите. Европейската идея и общност ще спечели от нашето приобщаване.

Редица членки ратифицираха нашия Договор за присъединяване, за което им благодаря. Вярвам, че техният пример скоро ще бъде последван от всички останали членове на ЕС.

За да постигнем целта си, уважаеми госпожи и господа, в ускорен порядък и при максимална подкрепа да бъдат реализирани новите промени в Конституцията.

Внесеният законопроект цели усъвършенстването на българската конституционна система, отговаря в значителна степен на препоръките на европейските ни партньори и аз принципно го подкрепям.

Признавам, че очаквах повече по отношение на имунитета на народните представители. По-осезателен ефект можеше да има, ако имунитетът бъде сведен само до наказателна неприкосновеност, т.е. депутатите да не могат да бъдат задържани без съгласието на Народното събрание, но да могат без ограничение да бъдат привличани към наказателна отговорност, ако извършат престъпление. Така тяхната неприкосновеност си остава гарантирана, но в същото време няма да се пречи на съдебната власт да изпълнява функциите си поради съществуването на депутатската привилегия. Би могло да се помисли и имунитетът на магистратите да бъде сведен до неприкосновеност, т. е. да не могат да бъдат задържани без разрешение на ВСС като по този начин се установи симетрия между статута на магистрати и депутати.

Новият текст, с който конституционно се третира институцията на омбудсмана, може да се развие с правото му да сезира Конституционния съд, когато със закон са нарушени основни конституционни права на гражданите.

По този начин в българската конституционна система ще бъде решен въпросът за конституционна жалба от гражданите. Гражданите ще могат да се обръщат към омбудсмана, а той от своя страна да прецени дали може да се сезира Конституционния съд. Така омбудсманът ще играе ролята предварителен филтър, който ще пресява действително значимите от конституционна гледна точка случаи. В европейските конституционни системи е налице отдавна тенденция за постепенно допускане на индивидуалните конституционни жалби, така че рано или късно и ние ще бъдем изправени пред подобен проблем и като че ли сега е моментът да уредим този въпрос, за да не ни се налага да правим последващи изменения в Конституцията.

Когато се разширяват правомощията на Народното събрание по отношение на съдебната власт, според мен трябва да се прецизират текстовете – така че да се засили отговорността, но и да се гарантира независимостта на съдебната власт.

Изразявам резерви по предвиденото изискване председателите на ВКС и ВАС да отчитат пред НС работата на съдилищата. За разлика от главния прокурор, който ръководи цялата система на държавното обвинение и носи отговорност за нея, председателите на двете върховни съдилища могат да отчетат само работата на ръководените от тях институции, където се гледат незначителен брой от делата у нас.

Смятам, че е сполучлив текстът, който урежда статута на дознанието. По този начин стабилно се решава въпросът с реформата в досъдебното производство.

Трябва да се огледа направеното предложение да отпадне освобождаването на висшите магистрати от президента. Очевидно идеята е, че с изтичането на мандата им те ще бъдат автоматично освободени, без допълнителен президентски указ. Вносителите на законопроекта са пропуснали хипотезата, че тези лица могат да бъдат освобождавани и предсрочно, а това няма как да стане без указ на президента, дори и в случаите, когато поради навършване на 65-годишна възраст излизат в пенсия.

Би могло да се потърси нова редакция на предлаганата нова алинея 6 на чл. 129 от Конституцията. В случая не се създават възможности за т. нар. “импийчмънт”, а за по-скоро за търсенето на парламентарна, политическа отговорност от висшите магистрати.

Според мен по-редно би било, ако обвинението се повдига от Народното събрание по предложения механизъм, но пред Конституционния съд. Той е независим, неполитически и квазисъдебен орган, който стои извън разделението на властите и го гарантира, и който в едно спорно производство, при наличието на обвинението от едната страна, но и възможност за защита, от друга страна, ще прецени дали висшите магистрати са извършили действия, попадащи в основанието за прекратяването на мандата.

Очевидно разпоредбата за освобождаването на висшите магистрати по инициатива на Народното събрание трябва да бъде допълнително преосмислена и прецизирана.

Надявам се в хода на обсъжданията предложените промени да бъдат усъвършенствани, за да станат нов, успешен етап в развитието на българския конституционализъм.

            Уважаеми народни представители,

Смятам, че сега промените в Конституцията трябва да се реализират в кръга на направените предложения и то максимално бързо. Всички други въпроси, засягащи държавното устройство, политическия модел и т.н., трябва да бъдат предмет на една стратегически ориентирана дискусия, във всеки случай не сега.

В годината на президентските избори естествено ни предстои сериозна дискусия по правомощията и ролята на държавния глава. Използвам повода, за да изложа синтезирано своите виждания по въпроса.

Възразявам срещу идеите за промяна в начина на избиране на държавния глава. Избирането му от НС ще означава, че държавният глава ще става заложник на политическите лидери, на партийните интереси.

На България ѝ е необходим активен, работещ президент – не представителна фигура, която да бъде ограничавана единствено до протоколни функции.

Не споделям обаче и исканията за президентска република. Смятам, че те са по-скоро емоционален израз на  политическия нихилизъм, на отрицателната нагласа на немалко избиратели към политиците и институциите.

Не смятам, че трябва да се засилват възможностите на президента за назначаване на ключови длъжности в държавната администрация. Като цяло тези въпроси – отношенията между президент и изпълнителна власт са добре решени в една работеща схема.

Промени в правомощията на президента са необходими в няколко посоки.

През четирите години досега съм издал укази за обнародване на 653 закони, приети от Народното събрание. За повторно обсъждане бяха върнати 15 закони – с аргументи за противоконституционност или защото съм преценил, че обслужват лични и групови интереси. Никога не съм гледал на това правомощие като на средство за противопоставяне на парламента, а като на възможен, необходим коректив за неуместни законодателни решения.

Смятам за необходимо при бъдещи промени в Основния закон да се коригира броя на гласовете, необходими за преодоляване на ветото. Сега има просто връщане на законите за повторно разглеждане, при което обикновено се стига само до забавянето, до отлагане на публикуването, а в някои случаи и до мълчаливото му заобикаляне.

Подобно решение смятам ще засили не президентската институция, това ще увеличи отговорността на българските парламентаристи, на вносителите на законите.

Впрочем, убеден съм, че са необходими такива конституционни промени, тогава, когато те станат възможни, които нямат за цел да засилват една или друга институция, а промени, които да направят по-работещ баланса между институциите и да засилят държавата.

Поддържам идеята си, аргументирана по различни поводи, президентът да получи възможност да взема решение за произвеждане на национален референдум, без да формулира искане, което да минава през парламента, както е сега.

Трето, има случаи, в които законодателната интерпретация на конституционните разпоредби води практически до стесняване на президентските правомощия, до фактически отклонения от духа на Конституцията.

Пример в това отношение е конституционното правомощие на президента да сключва международни договори в случаите, определени със закон. Законът за международните договори на Република България обаче не предвижда кои договори ще се подписват от президента. Вместо това там е предвидено президентът да подписва международни договори след съгласуване с Министерския съвет в зависимост от значението и предмета на договора. По такъв начин не законът, а Министерският съвет определят кои договори ще се подписват от държавния глава. Така се ограничава възможността на държавния глава пълноценно да изпълнява конституционното си задължение да представлява държавата в международните отношения. Тази негова особено важна функция се поставя изцяло в зависимост от правителството, без да има конституционно основание за това.

Президентът е единственият държавник, който се избира с пряко гласуване от всички имащи право на глас граждани. Това го задължава, но и дава правото на държавния глава да назовава на висок глас, от най-високата трибуна, проблемите на хората и да търси тяхното решение.

 Мажоритарният избор на българския президент му дава и легитимност, и морална сила. Този избор не само дава правото на държавния глава, но и го задължава да бъде говорител, да бъде изразител на обществените настроения, на обществената воля.

Президентът е един възможен и необходим посредник в решаването на проблемите в социалния и политическия живот на страната. Образно казано – президентът не е управник, но при необходимост  той може да бъде политически арбитър и коректив. В тези четири години на мен ми се е налагало нерядко да се ангажирам с решаването на различни проблеми – от конфликта в Суходол до учителската стачка. За изпълнението на тази роля на държавния глава не са необходими специални правомощия, достатъчен е моралният авторитет на институцията.

Предстоящите президентски избори не могат да бъдат поредната идеологическа битка, поредното премерване на силите между дясното и лявото. Те трябва да бъдат времето и мястото, където да си дадат среща визиите на политическите лидери за новите задачи, които ще стоят пред България след постигането на стратегическите ѝ цели и най-вече за ускорената ѝ модернизация след януари 2007 година.

Макар и институцията да е с ограничени правомощия, предстоящият и надявам се същностен дебат е възможност най-сетне да се открои темата за политическото лидерство. Нацията има нужда от лидери, които да са в състояние да поемат отговорност, в т.ч. и за непопулярни действия; има нужда от лидери на съзиданието и развитието, не на отрицанието и разрушението.

Необходимо ни е лидерство най-малко в две посоки. Първо, за сериозни промени във функционирането на политическия модел. Необходимо е пречистване на българската политика, но не на принципа “стани да седна”, а със задължителна промяна на някои от правилата – със засилване на мажоритарното начало в избора на народни представители, с реално функциониране на пряката демокрация, с ясни правила за финансирането на политическия процес – все теми, по които съм се изказвал нееднократно и продължавам да отстоявам тези позиции. Трябва да се изкорени практиката в България политиката да бъде един успешен бизнес – без риск и с висок процент на печалба.

Лидерство е необходимо и в усилията ни за  укрепване на държавността, в усилията ни да постигнем по-малко администрация и повече държава в създаването на условия за бизнеса и гражданите като цяло, в създаването и следването на модерни правила. Държава, която да е в услуга на гражданите, а не средство за бюрократично подтискане на гражданите от страна на един чиновнически слой. За съжаление в предишния мандат имаше закони, които бяха точно в обратната посока.

Уважаеми госпожи и господа,

През тези 4 години за първи път от съществуването на президентската институция реално беше въведена темата за социалните аспекти в дейността на държавния глава.

През тези години президентството инициира няколко важни дебата.

Надявам се мнозина от вас да си спомнят от къде започна дискусията за здравно осигурителните вноски, как беше поставен въпросът за замразените средства на здравната каса в БНБ, за профилактиката, за лекарствената политика, в това число и на онкоболните, за майчиното и детското здравеопазване. Макар че получих доста укори, твърдя, че изразените тогава позиции ускориха, допринесоха за намирането на верните решения.

            Подкрепих част от конкретните действия на здравното министерство, но бих искал да видя по-цялостна визия на правителството в осигуряването на основното конституционно право на гражданите – правото на равен достъп до здравеопазване на всички, в това число и на бедните, на жителите от малките и отдалечени населени места.

            Нелеко, но за сметка на това последователно търсехме с изпълнителната и законодателна власт и в предишния мандат, и сега придвижването на някои от отдавна залежалите проблеми в социалната политика:

            - не беше допуснато отнемане на отвоювани вече права за хората в неравностойно положение. Нещо повече – грижата за тях беше в центъра на вниманието на президентската администрация.

            - реализирани бяха важни проекти за децата, лишени от родителски грижи. Осъзнавам, че държавата има още много какво да направи за пълноценната им интеграция в обществото.

- последователно и методично президентската администрация опрощаваше дългове, главно на социално слаби и пенсионери, към държавата.

- поддържах активен диалог със синдикатите, с професионални и граждански структури. Оказвал съм безусловна подкрепа за запазване модела на социалното партньорство.

            Влизахме в остра дискусия по редица въпроси – за пенсиите, детските надбавки, майчинството, демографската политика, програмите за заетост, грижата за децата. Удовлетворен съм, че след ветото ми по законодателството, засягащо майчинството, бяха облекчени тежките, неясни административни процедури за изплащане на семейните помощи за деца и бяха предотвратени драстични опити за отнемане правото на обезщетение при бременност, раждане и отглеждане на деца.

Приетото по моя инициатива становище на КСНС подкрепи експертното предложение на учени от БАН и други звена за смяна на философията на демографската политика с акцент върху раждането на второто дете и за окуражаване на доброто, отговорното родителство. Ще бъда настоятелен в исканията към изпълнителната власт за бързи и конкретни мерки в тази посока.

            Макар и трудно, започнаха да се реализират мерки за по-бързо и точно нарастване на пенсионните доходи, за по-справедлив достъп до пенсия, за което настоявах още от началото на мандата. Дискусията по точковата система ще продължава, моята позиция е известна, тя не е променена. Все още сме далеч обаче от равнището, което да осигури достоен живот на нашите по-възрастни сънародници.

Многократно и по различни поводи през тези четири години съм поставял въпроса за държавната политика по отношение на образованието и науката. Учителската стачка, приключила с взаимни компромиси, възобнови този дебат. Превръщането на тази сфера в действителен приоритет предполага планомерно, а не само под натиск, увеличаване на бюджетните разходи, реални стимули за бизнеса, който е готов да инвестира в икономиката на знанието.

За пореден път и още по-настойчиво призовавам за приемането на Закона за студентското кредитиране.

Опитах се да помогна на редица български общини и населени места в решаването на техните специфични проблеми като ги поставях на вниманието на различните власти.

Не бих могъл, а и не е необходимо да изброя всички социални ангажименти на президентската институция през изтеклите четири години. Със сигурност очакванията на хората са по-големи, моите амбиции – също. Но отново ще подчертая - направеното е много повече, отколкото в предишните мандати; то е много повече от конституционните задължения на президента. Никога не съм си представял, че мога да се крия зад крехките президентски правомощия или да използвам друга метафора - зад дебелите стени на “Дондуков” 2, когато хората поставят своите проблеми. Дейността на институцията ще продължи да се разширява в тази посока, ще бъде институция, обърната с лице към проблемите на хората.

През тези четири години безусловно поех цялата отговорност на Върховен главнокомандващ на въоръжените ни сили. Днес на друго място ще направя своя обстоен анализ пред военното ръководство на БА, но и сега бих искал да подчертая:  в резултат на продължителната, на моменти тежка реформа, днес ние имаме въоръжени сили, които са в състояние да защитят военната сигурност на страната, които с участието си във военни мисии зад граница издигнаха авторитета на българския воин. Тези мисии повишават оперативната съвместимост, те са добра професионална школа и участието ни в тях ще продължи.

Специално искам да отбележа, че когато много български селища пострадаха от природните бедствия, по мое разпореждане Българската армия доказа, че е в състояние да изпълнява и мирновремните си мисии.

Вярвам, че ще успеем безболезнено да изпълним задачите за структурни и организационно-щатни промени, които са особено важни за 2006 година.

Най-сериозни усилия ще са ни необходими за модернизацията на въоръжените сили. Оценявам високо усилията на изпълнителната власт, интереса  на народните представители, насочени към утвърждаването на приоритетите, осигуряването на финансирането им и обвързването на проектите със съпътстващи програми, които да ангажират българската отбранителна промишленост.

Съзнавам, че имаме още много да направим, за да засилим мотивацията на българските бойци и да издигнем престижа на българския офицер.

Без аналог в историята на прехода беше стремежът на президентската институция да се ангажира в борбата с престъпността. Чрез КСНС и в други форми беше направен опит да се координират действията на всички правозащитни органи. Признавам обаче, че резултатът от тези усилия не беше впечатляващ. Едва от няколко месеца сме свидетели на нещо, което чакаме отдавна – държавата показа воля, надигна се с цялата сила на закона срещу организираната престъпност в защита на сигурността и интересите на хората. Защото, както неведнъж сме подчертавали, само обединените ни усилия могат да убедят българското общество в предимствата на демокрацията пред тези на “силната ръка”.

За съжаление не се виждат убедителни резултати в противодействието на корупцията, особено по високите етажи на властта. Когато преди няколко  години предложих да бъде създадена независима от изпълнителната власт служба за борба с корупцията, чух упреци, че това е опит да се уязви тогавашното правителство. Истината е, че и тогава, и сега предлагам това, воден от разбирането, че не е по силите на самата изпълнителна власт ефективно да се саморазследва, какъвто и да е нейния политически цвят. Затова продължавам да настоявам, че ако искаме видими резултати в борбата с корупцията, трябва да създадем и ефективен инструментариум за това.

И накрая, уважаеми госпожи и господа, за оценката на външната ни политика.

Преди да пристъпя прага на “Дондуков” 2 имаше много подозрения, че предстои период на изолация на институцията и страната като цяло. За информация, за тези 4 години бяха проведени над 400 срещи на високо равнище, в това число 216 с държавни глави от всички континенти. Днес България е добре приета във всички европейски столици, във Вашингтон и Москва, в редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка и има своя заслужен авторитет в международните организации.

България постигна значителен напредък през тези години в процеса на европейската си интеграция, което позволи подписване на Договора за присъединяване към ЕС.

Страната ни се утвърди, при всичкия скептицизъм, който имаше, като последователен и надежден съюзник в рамките на Североатлантическия алианс и с активното си участие в международната антитерористична коалиция.

Наложихме се като един от основните фактори на стабилността в Югоизточна Европа. Никога България не е имала толкова активни, така приятелски отношения с всички свои съседи. Отварянето на нови контролно–пропускателни пунктове по границите, развитието на темата за културните коридори като лост за добросъседство - това са само част от щрихите в тези европейски отношения, които се формират на Балканите и в резултат на усилията на българската дипломация, на всички български институции.

В изпълнение на поетия в началото на мандата ангажимент бяха положени усилия за “икономизация” на външната ни политика. Възродиха се отношенията с традиционни български партньори в търсенето на по-добри пазари за българската продукция и услуги.

През тези 4 години един от основните акценти на външната ни политика беше работата с и за нашите сънародници зад граница. Българите в Молдова имат вече свой университет, в Украйна получиха свое политическо представителство в институциите, много български общности имат нови или обновиха клубните си бази.

Посочвам добрите резултати от външната ни политика, но съм длъжен да отбележа и съществуващите проблеми.

Продължителният съдебен процес срещу нашите сънародници в Либия постави на сериозно изпитание българската нация и през 2005 г. Но това беше година на висока активност на всички български власти, на добро взаимодействие между институциите и структурите на гражданското общество по тази тема.

Намирам за много силен факта на заявената съпричастност на страните от Европейския съюз, САЩ, държавите от балканския регион, на редица международни организации към усилията да бъде облекчена трагедията на заразените либийски деца и техните фамилии.

Това е проблем, който тежи и на България и Либия, но и на международната общност и аз вярвам, че с такт, мъдрост и отговорност ще стигнем до дългоочакваното справедливо решение.

В реализацията на външнополитическите задачи имаше и прояви на недостатъчна съгласуваност, на разминаване и опити за конкуриране между изпълнителната власт и президентската институция.

Твърдя обаче, че в повечето случаи различията бяха на принципна основа – от дебата по АЕЦ “Козлодуй” до механизма на подписването на международните договорености. Нека специалистите да преценят кой е бил прав в тези спорове.

Продължава да е мудна предварителната координация по кандидатурите за българските посланици. Неоправдано закъснява ротацията в това отношение.

Веднага искам да подчертая, че ще реагирам отрицателно на всеки опит, такива гласове се чуха в последно време, да се прокара идеята за партийни квоти при разпределението на посланическите постове.

Многократно съм се изказвал за приемането на европейски Закон за дипломатическата служба. Закон, който да мотивира официалните български представители в тяхната работа, да въведе ред в системата. Закон, който да внесе сигурност в работата на българските дипломати, да защитава професионалистите. Настоявам Закона да бъде приет в близките месеци, не в края на мандата.

И накрая, уважаеми госпожи и господа, бих искал да изразя своята признателност за доброто взаимодействие с вицепрезидента Ангел Марин. Искам да благодаря на всички, които ми вярваха и ме подкрепяха през тези нелеки четири години. Пътят продължава.

Благодаря ви.

Споделяне
Още по темата
Още от България