Пълен текст на решението на Конституционния съд

при участието на секретар-протоколиста Гергана Иванова разгледа в закрито заседание на 15 и 16.12.2004 г. конституционно дело № 6/2004 г., докладвано от съдията Лазар Груев.

Делото е образувано на 15.07.2004 г. по искане на главния прокурор. Допуснато е за разглеждане по същество с определение от 12.10.2004 г. за установяване противоконституционност на редица разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), обн., ДВ, бр. 89 от 1974 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 103 от 2004 г., както следва:

- Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК, ДВ, бр. 70 от 1999 г. : чл. 210, ал. 3 и 4, създадени с § 143; чл. 210а, създаден с § 144; чл. 279, ал. 1, в редакцията ѝ, след изменението с § 179, т. 1 и чл. 279, ал. 3, създадена с § 179, т. 2 в частта на чл. 279, ал. 1 относно думите "пред съдия"; чл. 410, ал. 1, в редакцията ѝ след изменението с § 228.

- Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК, ДВ, бр. 42 от 2001 г. : чл. 237, ал. 3, изр. първо, в редакцията след изменението с § 9, т. 2, относно думите "пред съответния първоинстанционен съд".

- Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК, ДВ, бр. 50 от 2003 г. : чл. 60, ал. 1 и 2, в редакцията след изменението с § 11; чл. 61, ал. 3, в редакцията след промяната с § 12; чл. 62, след промяната с § 13; чл. 63, ал. 1, след промяната с § 14; чл. 64, ал. 1 и 3, след промяната с § 15; чл. 65, след промяната с § 16; чл. 66, ал. 1, след промяната с § 17; чл. 156, ал. 1, след промяната с § 44; чл. 176, в редакцията след отмяната на точки 2 и 3 с § 52, т. 2; чл. 178, ал. 2, в редакцията след заличаването на изречение второ с § 53; член 191, след изменението с § 57; чл. 210, ал. 3 и 5, след промяната с § 62; чл. 210а, в редакцията след допълненията с § 63; чл. 213, след промяната с § 64; чл. 219, ал. 4, в частта "справка за гражданския иск", след промяната с § 65; чл. 235, ал. 4 в частта "справка за гражданския иск", след промяната с § 66; чл. 237, ал. 4 - 7, създадени с § 67, т. 3; чл. 239а, създаден с § 69; чл. 409, ал. 1, създадена с § 115, т. 2 и ал. 3 - 5, създадени с § 115, т. 4; чл. 410а, ал. 1, изменена с § 116, относно думите "когато не е упражнил правомощията си по чл. 409, ал. 5".

- Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК, ДВ, бр. 57 от 2003 г. : чл. 277, ал. 1, след изменението с § 5.

Със същото определение Конституционният съд е отклонил искането в частта за установяване противоконституционност на чл. 207, ал. 1, относно думата "следователят" и чл. 395, относно думите "да повдигне обвинението", като в съобразителната част е изложил мотивите си за това.

В рамките на предоставения му срок главният прокурор не се е възползвал от възможността да представи допълнителни съображения във връзка с искането.

Конституираните като заинтересовани страни Народно събрание и Съюз на съдиите не са представили становища. Такива постъпиха от Върховния касационен съд, Министерския съвет, министъра на вътрешните работи, министъра на правосъдието, Националната следствена служба, Висшия адвокатски съвет, Асоциацията на прокурорите и Камарата на следователите.

Искането се подкрепя изцяло от Асоциацията на прокурорите, в голямата си част от Националната следствена служба и частично от Камарата на следователите и Висшия адвокатски съвет. Върховният касационен съд, Министерският съвет, министърът на вътрешните работи и министърът на правосъдието считат, че то следва да бъде отхвърлено изцяло.

`По основните доводи на представилите становища заинтересовани страни е взето отношение в отделните раздели на решението.

Доколкото в своето становище Министерският съвет твърди, че искането в частта му за установяване противоконституционност на отмяната на точки 2 и 3 от чл. 176 НПК и изречение второ от ал. 2 на чл. 178 НПК с разпоредби на ЗИДНПК, ДВ, бр. 50 от 2003 г. е недопустимо, то без да се навлиза в подробности по въпроса, следва да се отбележи, че в определението си по допустимостта на искането, Конституционният съд изрично е приел, че допуска за разглеждане "чл. 176, в редакцията след отмяната на точки 2 и 3 с § 52, т. 2", както и "чл. 178, ал. 2, в редакцията след заличаването на изречение второ с § 53" поради което съдът счита, че сега не се налага отново да се занимава с този въпрос и следва да премине към разглеждане на делото по същество.

І. Изходни позиции, от които следва да се преценява конституционосъобразността на оспорените разпоредби от НПК.

В искането са оспорени много на брой разпоредби от НПК, някои от които в непроменена редакция от 1974 г., а останалата част - съответно многократно изменяни, допълвани, заличавани и възстановявани с разпоредби на няколко закона за изменение и допълнение на НПК (ЗИДНПК). Сами по себе си тези две обстоятелства - големият брой на атакуваните разпоредби и изключителната, при това противоречива динамика на законодателството в тази област - изискват отнапред формулирани и ясни изходни позиции на съда.

На първо място това е за характера на оспорените разпоредби. Те са част от НПК, чиято основна задача е да определи "реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона" (чл. 1, ал. 1 НПК). Разпоредбите на всеки процесуален закон имат своята специфика ако ги съпоставим с тези на един материален закон. Те се различават не само по своето предназначение, но и по насочеността и кръга от субектите, към които са адресирани. С особена сила това важи за НПК. Ноторно е, че сферата на наказателното право (в широк смисъл) има една характерна особеност. Връзката между материалния закон (НК) и процесуалния (НПК) е толкова неразривна, че без преувеличение може да се твърди, че материалните норми "оживяват" само чрез процесуалните, в рамките на очертаната от последните, строго формализирана и подробно разписана в закона процедура. С други думи основната задача на нормите на НПК е да бъде установен реда за реализиране на наказателна отговорност в случаите на извършено престъпление и в този смисъл да се приложи правилно закона, като се осигури разкриване на престъпленията и техните действителни извършители и им се наложи справедлива санкция. Всички регламентирани права и задължения на участниците в наказателния процес, както и всяко свързано с тях искане за установяване противоконституционност на отделни разпоредби, следва да се преценяват през призмата на формулираната в чл. 1, ал. 1 основна задача на НПК и тогава да се съпоставят с предписанията на основния закон.

На второ място това е позицията относно начина по който ще бъде разгледано искането. Този начин се предопределя от вече посочения особен характер на оспорените разпоредби. В някои случаи завършената и пълна уредба на съответна процедура или фигура в процесуалния закон включва множество отделни, разнообразни по предназначението си, но неразривно свързани помежду си разпоредби. В своето единство те образуват един нормен комплекс, което предопределя и начина по който следва да се подходи при проверката за тяхната конституционосъобразност. Не би било правилно в този случай да се сравнява отделна разпоредба или част от нея със съответна конституционна норма, защото сама по себе си тя не съдържа самостоятелно формулирано правило за поведение, а е само елемент от цялостното уреждане на проблема в рамките на съответния нормен комплекс. Ето защо, когато това се налага от характера на дадена комплексна законова уредба, ще бъде извеждан пред скоби съответният проблем и като цяло, в тяхната логическа обвързаност, разпоредбите на този нормен комплекс ще бъдат съпоставяни с Конституцията, за да се прецени в крайна сметка и поотделно тяхната конституционосъобразност.

Доколкото в голямата си част искането е мотивирано с твърдяно ограничаване правата на прокурора в наказателния процес, то на трето място следва да се отбележи, че прокурорът, като субект и страна в наказателното производство, не отстоява и не реализира свои собствени интереси и права, а отстоява активно интересите на държавата и обществото, което чрез Конституцията - чл. 127 - е очертало основната рамка на прокурорската дейност, а именно да "следи за спазване на законността, като: 1. привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер; 2. упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки; 3. предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове; 4. в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела." Следователно, при преценката за конституционосъобразност на която и да е норма от НПК, засягаща правомощия на прокурора като участник в наказателното производство, трябва да се изхожда от така очертаната ясна конституционна рамка, а именно дали се ограничава възможността на прокуратурата да следи за спазване на законността. Подробната регламентация в НПК на способите, чрез които тази основна за прокуратурата функция се осъществява в наказателния процес обаче не може да е произволна.

За да е конституционосъобразна тя трябва да е в синхрон и да не противоречи до степен на отрицание със способите, които са лимитирани и точно формулирани в цитираната разпоредба на чл. 127 от Конституцията, точки 1 - 4.

Този извод се потвърждава и от синтактичния анализ на текста. Посочените в подчиненото изречение способи са приобщени към главното със съюза "като", което ясно показва, че те не могат да бъдат разбирани по друг начин, освен като способи чрез които се осъществява основната, главна задача на прокуратурата - да следи за спазването на законността.

ІІ. Относно разпита пред съдия на обвиняем или свидетел на досъдебното производство

1. В тази част на искането се оспорват следните разпоредби от НПК: чл. 210, ал. 3, ал. 4 и ал. 5; чл. 210а; чл. 277, ал. 1 относно думите "пред съдия" и чл. 279, ал. 1 и ал. 3, в частта на чл. 279, ал. 1 относно думите "пред съдия".

С измененията и допълненията на тези текстове в НПК през 1999 г. (ДВ, бр. 70) и 2003 г. (ДВ, бр. 50 и 57) беше регламентирана възможността за провеждане на разпит на обвиняем или свидетел на досъдебното производство пред съдия, а също така беше уредена и възможността протоколите от тези разпити да бъдат четени в съдебно заседание.

Оспорването им е мотивирано като се твърди най-напред, че "прокурорът и следователят не могат да бъдат независими и да се подчиняват само на закона, както изисква това чл. 117, ал. 2, изр. второ от Конституцията, ако при реализиране на конституционно установената за тях компетентност по чл. 127, т. 1 и чл. 128, изр. второ не могат да извършват доказване съобразно сложилото се у тях вътрешно убеждение и в условията на процесуална самостоятелност." По-нататък в искането се посочва, че чрез последващи промени в тези текстове "се създава компетентност за участие в разпита и на съдии от най-близкия, еднакъв по степен първоинстанционен съд" и че "когато съдът в досъдебно производство осъществява разпит на обвиняемия и свидетеля, то правораздавателният орган извършва действия по и във връзка с привличане към отговорност на извършилите престъпления лица извън съдебното производство."

Противоконституционността се обосновава в искането с нарушаване независимостта на прокурора и следователя (чл. 117, ал. 2 от Конституцията) и с извършване от съдията на действия, които са в изключителната компетентност на прокурора (чл. 119, ал. 1 и чл. 127, т. 1от Конституцията) или следователя (чл. 128, изр. второ от Конституцията). Твърди се също, че посочените разпоредби противоречат и на чл. 122 от Конституцията, без обаче това твърдение да се мотивира отделно.

Относно установената съгласно чл. 277, ал.1 и чл. 279, ал. 1 НПК възможност в съдебно заседание да се четат само онези протоколи от разпити, които са проведени пред съдия се твърди, че те придобиват предустановена сила за разлика от други писмени доказателствени средства, а за предвидената в чл. 279, ал. 3 НПК възможност дадените от свидетел пред орган на досъдебното производство показания да бъдат прочетени в съдебно заседание само със съгласието на всички страни - че тяхната валидност се поставя под условие - в зависимост от конкретното процесуално поведение на страните. Тъй като според искането по този начин се "ограничава вътрешното убеждение на държавния процесуален орган и неговата вътрешна независимост" се твърди, че визираните разпоредби от НПК противоречат на чл. 117, ал. 2 от Конституцията.

2. Съдът счита, че искането в тази му част е неоснователно.

Разпитът е един от най-често използваните способи за събиране и проверка на доказателства, предвидени в чл. 116 НПК. Без съмнение е, че неговата организация и реда за провеждането му, регламентирани в закона, както и практическото му осъществяване в рамките на наказателното производство, са своеобразна мярка за демократичен и справедлив наказателен процес.

Провеждането на разпит на обвиняем или свидетел пред съдия на досъдебното производство не ограничава процесуалната самостоятелност на прокурора или следователя, не засяга тяхната независимост и не нарушава принципа на вътрешното убеждение. Това е така защото подобен разпит може да се проведе само по тяхна инициатива (чл. 210, ал. 3 НПК) или чрез тях да бъде поискан разпит на свидетел от обвиняемия или неговия защитник (чл. 210а, ал. 4 НПК). Доколкото разпитът е по време на досъдебното производство, то органът, който го провежда безспорно е прокурорът или следователят, а не съдията. Те са, които определят дали, кога и как да протече този разпит, какви да са въпросите и в каква последователност те да бъдат зададени, дали това ще е първоначален или последващ разпит и т.н.

Разпитът е "пред", а не "от" съдия. Съгласно изричните разпоредби на чл. 210, ал. 3, изр. последно и чл. 210а, ал. 1, изр. последно НПК "в този случай следственото дело не се предоставя на съдията", което означава че той не само не води и контролира разпита в неговата съдържателна част, но и дори да би искал, не би могъл да стори това. Контролът, който съдията в този случай упражнява, е само по отношение законосъобразното провеждане на разпита и приложението на съответните разпоредби на НПК. Съдията не е оправомощен и не би могъл да извършва действия "по и във връзка с привличане към отговорност на извършилите престъпления лица", защото това е дейност осъществявана единствено от прокурора чрез внасянето в съда на обвинителен акт. В този смисъл чрез визираните разпоредби в НПК не се засяга конституционно установеното правомощие на прокурора по чл. 127, т. 1 или на следователя по чл. 128, изр. второ от Конституцията, нито пък се нарушава принципа, визиран в чл. 119, ал. 1 от основния закон за осъществяване на правораздаването от съдилищата.

При проверката относно конституционосъобразността на разглежданите разпоредби от НПК съдът преценява и доколко законовата регламентация на разпита пред съдия държи сметка за необходимия баланс между правата на личността и обществените интереси. В съответствие с конституционно прогласените ценности именно такъв баланс до известна степен е постигнат със сега действащите разпоредби в НПК относно тази материя. Пълната забрана за четене в съдебно заседание на протоколи от разпити на предварителната фаза от процеса е крайност, обезмисляща труда на органите на досъдебното производство и в редица случаи прави невъзможно доказването на определени, важни за изхода на делото факти и обстоятелства. Възможността да се четат в съдебно заседание всички протоколи от разпити е другата крайност, която до голяма степен предопределя изхода на основната - съдебната фаза - от предварителното производство, поставя го в известен смисъл над нея и по този начин необосновано широко обвързва съда с резултатите на непубличното досъдебно производство.

Съдът не споделя и твърдението в искането, че протоколите от разпити на досъдебното производство имат предустановена сила в сравнение с други писмени доказателствени средства и в частност по отношение протоколите от оглед, освидетелствуване или за претърсване и изземване.

Преценката на прокурора или следователя за това кои, в каква последователност и колко от разпитите да се проведат пред съдия е автономна, зависи от неговото вътрешно убеждение и конкретно необходимата в процеса тактика и стратегия на разследване. Що се касае до редица от другите - наред с разпита - способи за събиране и проверка на доказателства посочени в чл. 116 НПК, преди да ги осъществи органът на досъдебното производство задължително трябва да получи разрешение от съдия, или - в неотложни случаи - неговото одобрение в 24 часов срок след извършването им. Така е при освидетелстването (чл. 132, ал. 3 НПК), претърсването и изземването (чл. 135, ал. 1 НПК), обиска (чл. 138 НПК) и задържането и изземването на кореспонденция (чл. 139 НПК). Очевидно тази тенденция в наказателния процес е насочена да гарантира правата на обвиняемия при осъществяването на процесуално-следствени действия, засягащи или свързани с негови права и законни интереси и е в съответствие с критериите за справедлив процес, при зачитане правата на страните в него. Предвиденият съдебен контрол в тези случаи има за цел да гарантира основни права на гражданите, като: правото на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30 от Конституцията), правото на неприкосновеност на жилището (чл. 33 от Конституцията) и правото на защита (чл. 56 от Конституцията).

Провеждането на разпит пред съдия е същевременно гаранция и за самите органи на досъдебното производство при осъществяване на конституционно предвидените им функции. При определени случаи, когато е невъзможно явяването на свидетел в съдебното заседание поради тежка болест или продължително отсъствие от страната (чл. 210а, ал. 1 НПК), чрез този разпит те ще могат да обезпечат в по-пълна мяра доказването на обвинението в съдебната фаза.

Съдът преценява по-нататък, че изискването на чл. 279, ал. 3 НПК, относно възможността показанита на свидетел дадени пред орган на досъдебното производство да бъдат прочетени в съдебно заседание само със съгласието на страните, също не противоречи на основния закон. То е своеобразна гаранция за равнопоставеност на страните в съдебния процес (чл. 121, ал. 1 от Конституцията) и е в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека (решение от 20.11.1989 г. по делото Костовски срещу Холандия). Балансът, за който стана дума по-горе, е спазен и тук. Срещу събраните от обвинението в несъдебна и несъстезателна процедура доказателства "се противопоставя" правото на обвиняемия на защита (чл. 56 от Конституцията) и се изисква неговото съгласие за приобщаването им към доказателствата по време на съдебния процес, която преценка очевидно ще е в зависимост именно от възможността му ефективно да организира своята защита.

3. Неоснователно е искането и в частта за установяване противоконституционност на разпоредбите на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК. Според тях в досъдебното производство разпитът пред съдия на обвиняем и свидетел се провежда по правилата на съдебното следствие, доколкото няма особени правила.

Съдържанието им позволява да се приеме, че при извършване на посочените процесуални действия намират приложения изрично предвидените за това производство, ред и условия. Те изключват правилата, които се отнасят за провеждане на разпита в съдебно заседание и се съдържат в чл. 275, 276, 278 НПК. Тяхното приложение е възможно само и единствено, когато уредбата в тях на разпита като способ за събиране на доказателствата, обхваща такива ред и условия, които не са предмет на уредбата на разпита в досъдебното производство. Разпоредбите за разпита в съдебното производство само допълват тези отнасящи се за разпита в досъдебното производство, относно онези предпоставки, ред, условия и начин на извършване на следствените действия, които не са надлежно уредени.

Не могат да се прилагат правила от съдебното следствие, които по естеството са неизпълними. Очевидно е, примерно, че не могат да бъдат четени обвинителен акт от прокурора или тъжбата на частния тъжител, гражданският иск от гражданския ищец (чл. 274 НПК), както да се поставят въпроси от частния тъжител, частния обвинител, гражданския ищец, гражданския ответник и от другите членове от състава на съда - чл. 275 от НПК и др. Невъзможността да се прилагат част от разпоредбите на съдебното следствие по съществото си може да съставлява юридическа непрецизност, но не и противоречия на норми на закона, което да засяга принципите на правовата държава.

По изложените съображения за липса на противоречие на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК с други процесуални разпоредби, което да засяга конституционно установени ценности и правомощия и да нарушава принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията се налага изводът, че тези разпоредби не противоречат на Конституцията.

ІІІ. Относно правото на обвиняемия и на пострадалия да обжалват пред съответния първоинстанционен съд постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство.

В тази част на искането се оспорват разпоредбите на чл. 237, ал. 3 относно думите "пред съответния първоинстанционен съд" и чл. 237, ал. 4 - 7 НПК. Посочените разпоредби визират правото на обвиняемия и на пострадалия да обжалват постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, уреждат реда по който съдът се произнася по жалбата, както и възможността по-горестоящият прокурор служебно да отмени това постановление. В искането се твърди, че правомощието на прокурора да прекратява наказателното производство в досъдебната фаза е негова "суверенна процесуална възможност", предвид обвинителната му компетентност по чл. 127, т. 1 от Конституцията и че същественото в случая е, "че когато отмени постановлението, съдът връща делото на прокурора със задължителни за изпълнение указания", които не подлежат на протест.

Тази регламентация според искането нарушава чл. 117, ал. 2 от Конституцията защото засяга независимистта на прокурора; чл. 127, т. 1 и чл. 119, ал. 1, защото съдът излиза извън рамките на правораздаването и поема обвинителни функции и чл. 121, ал. 1, защото се ограничава действието на принципа за състезателност, тъй като е налице възможност съдът да предопределя процесуалната позиция на държавния обвинител.

Конституционният съд счита, че искането в тази му част е неоснователно.

Дори и най-беглият поглед върху закона показва, че разпоредбите относно прекратяване на наказателното производство са едни от най-често променяните текстове на НПК. Законодателната уредба варира от безконтролното правомощие на прокурора в тази област до пълната забрана той да постановява прекратяване и прехвърлянето на това правомощие изцяло на съда. Въпросът е открай време дискусионен и в правната теория. Прекратяването на наказателното производство с постановление, макар и да няма сила на пресъдено нещо, е решение по същество. С него, макар и неокончателно (защото може да бъде отменено), се слага край на наказателното производство.

Всъщност, при проверката за конституционосъобразност, поставеният в искането въпрос се свежда до следното: когато отмени постановлението и върне делото на прокурора със задължителни указания, съдът не навлиза ли недопустимо в изключителните правомощия на прокуратурата, визирани в чл. 127 от Конституцията и образно казано не се ли самосезира изземвайки обвинителни функции от органите на досъдебното производство.

Конституционният съд счита, че отговорът трябва да е отрицателен по следните по-важни съображения. Указанията на съда (нещо което се пропуска в искането) са само "относно прилагането на закона" (чл. 237, ал. 5, т. 3 НПК). Съдебният контрол се разпростира само върху законосъобразното осъществяване правомощията на прокурора по чл. 237, ал. 1 НПК, поради което съдът няма възможност да се произнася по въпроси от компетентността на обвинителя и още по-малко да му дава задължителни указания за внасяне на обвинителен акт в съда. Само негово изключително правомощие е да привлече едно лице към отговорност по смисъла на чл. 127, т. 1 от Конституцията с предявяване пред съда на обвинителен акт. В тази връзка Конституционният съд отбелязва, че формулираната в чл. 1 НПК основна задача на процесуалния закон да "се осигури разобличаване на виновните", означава същевременно да се гарантира в закона невъзможността да бъдат наказани или поставени под съмнение действията на невинни, защото само по този начин редът за осъществяване на наказателното производство, включително правилата относно неговото прекратяване, ще са в съответствие с върховния принцип на Конституцията, закрепен в нейния преамбюл - правата на личността.

Съдебният контрол върху постановлението за прекратяване може да се инициира само от пострадалия или обвиняемия по делото.

Конституционният съд намира , че сега действащата уредба търси и намира по-точен баланс между правата на обвиняемия, респ. пострадалия от престъплението и функциите и правомощията на държавното обвинение. Без съмнение е, че правото на обвиняемия да обжалва прекратяването на воденото срещу него производство е законодателно доразвитие на фиксирани в основния закон права и конституционни принципи, като правото на защита (чл. 56 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията) и презумпцията за невиновност (чл. 31, ал. 3 от Конституцията).

Макар в искането да не са развити съображения за това, с него се иска установяването на противоконституционност и на ал. 7 от чл. 237 НПК относно възможността на по-горния прокурор служебно да отмени постановлението за прекратяване, когато то не е било обжалвано от обвиняемия или пострадалия. В тази връзка е необходимо да се каже, че прокурорът участва в наказателния процес като представител на прокуратурата, на която именно в чл. 127 Конституцията възлага определени правомощия. Предвид на това и с оглед организацията на прокуратурата (единство, централизация и т.н.) всеки по-горен прокурор, съобразно законодателната преценка в НПК, има съответни правомощия по отношение актовете на долустоящите прокурори. Въвеждането на възможност за служебна проверка от по-горестоящ прокурор относно обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване е мярка за защита в случаите, когато съда не е сезиран от обвиняемия или пострадалия. Целта е да се предотврати неправилното прилагане на закона във фазата на досъдебното производство, което в конкретния случай би предотвратило възможността за провеждане на публичен и състезателен съдебен процес. В този смисъл разпоредбата е в съответствие с основната конституционно закрепена задача на прокуратурата да следи за спазването на законността (чл. 127 от Конституцията).

След тези съображения по същество, Конституционният съд намира за необходимо да отбележи, че той вече е имал повод да се произнесе по въпроси, свързани с прекратяването на наказателното производство на досъдебната фаза. Така съдът в решение № 1 от 1999 г. по к.д. № 34/98 г. прие, че "законодателят има право да определи, че прекратяването на наказателното производство следва да става от съдилищата, а не от прокуратурата" и че тези разпоредби са "приети в рамките на законодателната целесъобразност и не противоречат на Конституцията". По аргумент на по-силното основание, съдебният контрол върху законосъобразността на прекратено от прокурора наказателно производство, иницииран от обвиняемия или пострадалия от престъпление, не противоречи на основния закон, поради което и предвид казаното по-горе, искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

ІV. Относно искането за установяване противоконституционност на чл. 239а НПК.

Разглеждането на делото в съда по искане на обвиняем, ако са изтекли фиксираните в разпоредбата на чл. 239а НПК срокове от момента на привличането му в това качество, е нов институт за българското наказателнопроцесуално право. Аргументите в искането обаче не се отнасят до самата възможност за това, а са насочени към правомощието на съда да прекрати делото, ако въпреки указаните от него допълнителни срокове, прокурорът не внесе обвинителен акт, не прекрати производството, или не отстрани - след ново удължаване - допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Твърди се, че разпоредбата противоречи на чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2,

Споделяне

Още от България

Одобрявате ли поисканото от здравния министър затваряне на държавата?