Първанов и Ирак - криза на президентската идентичност

Президентът е нова за България институция. Докато българинът има относително ясна идея какво може да очаква от попа или кмета, нещата с президента стоят малко по-иначе. Хората още не са съвсем сигурни за какво точно служи той. И на кого.

За едно десетилетие някои неща се поизясниха - че президентът няма много голяма реална власт; че стои над партиите (в резултат на което често може да си обтегне отношенията със собствената партия); че представя страната по света и че понякога може да върне някой закон обратно в парламента.

Георги Първанов започна да внася объркване в крехката представа на българина за това що е президент. Той все още се държи като лидер на опозицията, който недоволства от почти всеки акт на правителството, връща закони, както глезено дете отхвърля подарени за рождения му ден играчки и постоянно излиза с инициативи, които напускат обичайната сфера на президентската активност.

Всичко това не е особено тревожно и дори е приемливо. То дори го прави много популярен сред доста от разочарованите българи, които често привиждат поведението му като форма на трезвост и загриженост. А и в крайна сметка връщането на няколко закона няма да забави прогреса на нацията повече, отколкото нерешителността или неумението на едно или друго правителство да приватизират БТК, Булгартабак или БТА. Понякога обаче, макар и рядко, се появяват моменти, в които от президента наистина може да се очаква да изиграе някаква значителна за страната роля.

Иракската криза

Иракският въпрос е точно такъв момент. Българското правителство, в което са представени две политически партии (НДСВ и ДПС), зае позиция в подкрепа на САЩ. Едната опозиционна партия, СДС, подкрепи тази позиция. Другата опозиционна партия, БСП, отначало подкрепи идеята, но после се разколеба, било заради натиска на своите активисти или просто, за да се отличава и да натрупа малко популистки точки. Така или иначе, стана ясно, че независимо от неохотата, с която много българи приемат идеята за атака на Ирак, страната като цяло съвсем не се противопоставя толкова остро на правителството (както става например в Италия или пък във Великобритания, където съдбата на Тони Блеър, един от най-популярните министър председатели в историята на страната, виси в момента на косъм).

Как постъпи президентът? Зае лична позиция. Или пък партийна. (Нека отхвърлим като недопустимо сериозното подозрение, че позицията му не е нито лична, нито партийна, а руска). И в двата случая мотивите му са неадекватни.

Като президент на страната той трябва да я представя и да се бори за нейния интерес. Никой не очаква от него да се надпреварва с Джордж Буш в чувствата си към Садам Хюсеин. Логично обаче би било той да заеме една степен по-мека позиция от правителството и СДС, да се опита да постигне компромис, който да дойде главно от страна на БСП, да създаде видимост на относително национално съгласие (което не би било никак трудно, нека пак си спомним Италия и Великобритания с милионните им противовоенни демонстрации) и да се опита да извлече максимална полза за страната (имам предвид тази, на която е президент).

Какво можеше да направи президентът за България?

Преди всичко той трябваше да поотпусне вътрешната си тревога по повод на Ирак и да види как би могъл да "продаде" по света българската позиция. Най-простата първосигнална президентска реакция би била да се огледа наоколо и да види кой е "за" и кой е "против". Тогава президентът би забелязал, че почти всички източноевропейски правителства подкрепят позицията на САЩ и че България е единственият представител на това семейство в Съвета за сигурност. Това би му осигурило уникалната възможност да се изказва от името на една доста широка международна общност, да издигне авторитета на България сред страните кандидат членки на ЕС и да стане техен неформален говорител по въпросите за националната сигурност.

Той можеше също да се държи малко по-различно спрямо Москва. След като толкова много се гордее с любовта си към Евтушенко и близостта си с Русия, вместо да се държи като салонен управител по време на посещението на Путин, можеше, поне привидно, да заеме посредническа позиция между него и онези страни (към които се числи и неговата собствена, България), чиито правителства заеха твърда линия спрямо Ирак. Подобно поведение ни най-малко нямаше да му навреди, Путин щеше да се позачуди, гражданите да се възгордеят, а светът би забелязал и него, и България. При положение, че основните мотиви на Русия да се противопоставя на нападението на Ирак не са от най-високоморално естество, а са по-скоро диктувани от непреодолима ревност към Америка и най-вече от желание да поддържа колкото се може по-дълго високата цена на нефта, от която страната печели милиарди (от вносителите на петрол като България), президентът не би трябвало да се разкъсва и от морални угризения.

Президентът също можеше и да пообиколи Европа, да обясни, че ние не искаме война, че сме миролюбива нация, че сме интегрирали малцинствата и спасили евреите, че сме прекрасна страна, много по-разбрана от Гърция, Турция, да не говорим за Сърбия и останалите балкански държави, стратегически разположена, с красиви планини, море и вино, но ето на, нещо трябва да се направи за демократизацията и обезоръжаването на Ирак и така се е случило, че ние, като повечето източноевропейски страни, сме с малко по-твърда позиция, но това не бива да разваля отношенията ни с по-миролюбивите нации (като кротките през вековната си история Германия, Русия или Франция).

Малките държави имат висока посредническа стойност при решаване на международни кризи и ситуацията в Ирак дава на България прекрасна възможност да започне да си гради подобна репутация. За това обаче е необходим досетлив, бързо действащ и представителен президент.

Домашен президент

Какво направи Първанов? Нищо. Стои си вкъщи, плете край камината и мърмори. Досега той не е успял да даде какъвто и да било сигнал, че е в състояния да извлече някаква полза за страната. Целият му патос е съсредоточен върху три неща: първо, да плаши хората със своята преиграна загриженост; второ, упражнява политически инат; и, трето, да си осигури възможността, ако нещо не стане както трябва, да каже "ами, аз нали ви казвах". Цялата българска преса се възмути от нелепата рубрика на една леко истерична американска журналистка по адрес на България, но репутация на страната не се гради с неписане на статии за нея, а с дейността на политическите ѝ лидери, които би трябвало активно да я представят по света, а не да внасят смущения в образа на страната като съветски радиозаглушител.

Президентът обаче продължава да се чуди какво точно да прави. Докато се чуди, следва инстинктите си на домашен партиен лидер, останал без партия . И ако БСП може да му благодари, че неговото неочаквано президентство я изтегли от блатото и сега тя се превръща отново във водеща сред общественото мнение партия, то българският народ не би трябвало да остава апатичен към факта, че избраникът му се свива у дома в помощ на партията си, вместо да заеме поне позата на държавен глава.

Цяло чудо е, че България криво-ляво работи с премиер, който не е премиер, цар, който не е цар и президент, който не е президент. Тоя народ наистина заслужава нещо по-сносно. А представяте ли си колко по-различно би било, ако премиерът беше премиер, а президентът - президент?