Първият свободно празнуван Ден на свободата

Първият свободно празнуван Ден на свободата

От 1878 година насам България се мъчи да си намери национален празник. Все не успява. Проблемът е, че никога не е била достатъчно свободна, за да празнува свободата си. Все е зависила от някого в по-голяма степен, отколкото е редно за една независима държава.

Като се изключи Баба Марта и Съединението, май няма много празници, които са си съвсем наши и които да не предизвикват остри спорове сред хората, които живеят на територията на България.

И 3-ти март е такъв ден. Турците надали го смятат за свой. Но да речем, че турците не бива да ги питаме. (Въпреки че е редно поне да се замислим дали искаме националният празник да разделя нацията.) Ами русофобите? По традиция България се дели на русофили и русофоби. Никой не знае колко са едните и колко другите, но за едните 3-ти март е свързан с опитите на Русия да завладее земите ни (нашите си земи). След 130 (та и повече) години тези опити почти сигурно се увенчаха с неуспех. Това поставя въпроса дали провалът на една акция на една държава, трябва да бъде национален празник на друга? Само се чудя.

Трети март е символ на сблъсъка на две империи, които бяха се настанали (за голяма наша изненада) от двете страни на Велика България. Ние и двете ги смятаме за примитивни. Те пък ни смятат нас за примитивни. (Прочетете в последния брой на вестник “Гласове” например какво пише Троцки, не някой друг, а именно той, за политическата система на България.)

Дали едно геополитическо земетресение, което ни е дало шанса да се изплъзнем изпод едната империя, за да бъдем затиснати от другата, а после от трета, трябва да е нашият националния празник? Трудно е да се каже. Няма спор обаче, че онова, което най-реално е отскубнало България от двете притегателни точки, е Съединението, а не 3-ти март.

Пред няколко години бях написал в Mediapool статия под наслов "1ви, 3ти, 5ти март". Емоционална статия. За огромните разлики между България и Русия. И между българския и руски народи. И култури. И за това, че много повече неща ни разделят, отколкото ни събират. Тогава форумът кипна. Надали днес някой би се развълнувал особено много от подобни твърдения.

Нещата се промениха. България е член на Европейския съюз и за първи път празнува националния си празник в пълно спокойствие. Може би без дори да си дава и сметка за това. Тя е незастрашена от собствените си притеснения, че Русия, Турция или Сърбия, или пък Румъния, Германия или Гърция ще отхапят нещо от малката ни територия. Или пък, че някой ще ни каже кой да е министър - председател и коя партия да е на власт.

Вярно е, че България трябва да се подчинява на безкраен брой норми на поведение – от това колко да са и чисти мандрите, до това как де се отнася с малцинствата си. Това обаче е взаимозависимост, тест най-приемливата в един отворен съвременен свят форма на независимост. Независимост, която донякъде извоювахме и  донякъде, по стар наш обичай, получихме. Тази независимост отново поставя въпроса: “Кой да е националният ни празник?“.

Сега можем най-сетне спокойно да си обсъждаме този въпрос на спокойствие. Докато решим обаче, може да празнуваме на 3-ти март. Макар и вяло.

Други коментари може да прочетете на блога на Юлиан Попов www.julianpopov.com

Още по темата
Още от България

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: