Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Пътеводител към недалечното минало или огледало на днешна България?

1 коментар
Пътеводител към недалечното минало или огледало на днешна България?

Тази седмица излезе "Пътеводител за комунистическа България" - първото цялостно изследване на архитектурното, художественото и материалното наследство на комунизма. Автори са Антони Георгиев, Димана Трънкова, Георги Лозанов и Михаил Груев. Пътеводителят е издаден от фондация Free Speech International с подкрепата на фондация "Америка за България".

Едва ли има тема, по която в България да се пише и говори толкова много, колкото наследството на комунизма. Вече над четвърт век изтече от промените след ноември 1989 г., а страстите не стихват. Не секва сблъсъкът между две непримирими гледни точки. От едната страна на барикадата са тези, които смятат десетилетията след 1944 г. за "златен век", чийто стопански и културен подем контрастира рязко с последвалия разпад.

"Демокрацията ни отне много" - както заяви лидерът на БСП Корнелия Нинова миналата година в опит да осребри електорално носталгията по Живковото време. На противната страна са отрицателите, за които комунизмът е престъпен режим, потъпкал демократичните устои на българското общество, довел икономиката до банкрут и предал нееднократно националните интереси на България, превръщайки я в раболепен васал на СССР.

В този дискурс също се прокрадват носталгични нотки – но репер този път е "изгубеният рай" отпреди 1944 г. Носталгията по предкомунистическа България се проявява в политики по моделиране на паметта, като например връщането на старите имена на улици в големите градове през 90-те години или неотдавнашното премахване на (останките от) паметника "1300 години България" в София и неговата замяна с лъва от мемориала на Първи и Шести пехотен полк, съборен през 1977 г. И, разбира се, почитателите на комунистическия период не пропускат възможност да контраатакуват - например издигайки паметник на Живков насред родното му място Правец.

Продължаващата битка за паметта на комунизма си остава огромна пречка пред осмислянето на този период в по-неутрален ключ – като обект на научно изследване или публичен разговор, отделен на повече от една ръка разстояние от политическите употреби на миналото в настоящето. Но докато публичната сфера е поляризирана, пазарът се нагажда много по-добре към проблематичното наследството от втората половина на 20-и век. Подобно на други страни в бившия Източен лагер, и в България носталгията е превърната в стока за консумация.

Продукти, напомнящи за доброто старо време, се произвеждат и рекламират от многонационални фирми, чието присъствие на българския пазар е пряко следствие от интеграцията в глобалната икономика след 1989 г. и членството в ЕС. Не едно заведение в София, а и другаде, се стреми да привлече градските хипстъри, за много от които соцът е в най-добрия случай блед спомен, предлагайки им пътешествие в онези години. Интернет и социалните мрежи също играят роля. Ако напишете в някоя търсачка "post-communist ruins", твърде вероятно е да видите в резултатите Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа. Не е далеч денят, когато на това място на всеки посетител с побелели коси и партийна книжка, ще се пада по един посетител със смартфон в ръка, дошъл да си направи селфи с "летящата чиния", кацнала на старопланинския връх.

Паметникът на Бузлуджа е и на корицата на "Пътеводител за комунистическа България" под авторството на Антони Георгиев, Георги Лозанов, Димана Трънкова и Михаил Груев (изд. Фондация "Free Speech International"). В центъра на вниманието е материалното наследство на периода. Или, по-точно казано, в обектива – трите тома ("Основите", "Монументални страсти", "Знаци на времето") съдържат стотици фотографии на места, сгради, индустриални обекти, паметници, артефакти, предмети от всекидневието – в голямата си част, заснети от Антони Георгиев.

На страниците му ще видите както познати образи като Партийния дом или комплекса "Камбаните" в София, така и следите на годините преди 1989 г. в българската провинция: изоставената аерогара в Търговище; танкове, до неотдавна заровени на границата с Турция в Ямболско; бивши кинозали – някои превърнати в банкови клонове или магазини, други – тънещи в разруха с години; партизански паметници в Северозапада и другаде; патриотични стенописи по централните улици на бивши окръжни градове; родните места на партийни величия; музеи, заводи и остатъци от колективни земеделски стопанства, мостове, гранични съоръжения, пропагандни лозунги, табелки с указания и предписания за поведение, почивни домове – истински калейдоскоп на завещаното от онази епоха.

Както самите автори признават, с книгата те преследват няколко цели. Едната е да документират и донякъде каталогизират следите на миналото.

Другата цел е дидактична: трите тома са обърнати към младото поколение ("на тях ще им трябва богато въображение да могат да проумеят как фалшивите претенции за абсолютно познание и абсолютна истина са могли да формират мисленето на милиони хора", пише Антони Георгиев в предговора си).

"Пътеводителят" си поставя за задача да представи материалното наследство, като го поставя в неговия исторически контекст. По тази причина анотациите към визуалния материал са също толкова важни, колкото самите фотографии. Основният въпрос е все същият: как да мислим за миналото и за неговите отпечатъци в настоящето? Без да се позовават директно на идеите на Пиер Нора, авторите Трънкова, Лозанов, Груев и Георгиев всъщност предлагат на читателя обзор на местата на паметта (lieux de memoire) от социалистическа България. И тук, разбира се, възниква предизвикателството, че за периода няма една безспорна памет, санкционирана от обществен и институционален консенсус (каквато например е налице – с всички уговорки – спрямо периода на национално и държавно строителство през 19-и и началото на 20-и век).

Как е възможно се реконструира миналото и да се изгради строен разказ, когато наоколо се водят нескончаеми битки и то в условията на изкривена публична среда?

"Пътеводителят" се опитва – и често успява – да се справи с тези особености на терена. Въпреки че авторите чисто поколенчески са формирани от годините преди 1989 г. и са преки участници, под една или друга форма, в последващия демонтаж на режима – книгите допускат множество гледни точки. Не че отсъства морално-оценъчният език – Тодор Живков е наричан последователно "диктатор", вместо, да речем, "генерален секретар на БКП" или пък "държавен глава".

Не е спестен и разказът, както и снимките, от лагерите в Белене и Ловеч.

Но също така е явен съзнателният опит за партизанското движение от 1941-44 г. да се пише неутрално и аналитично. Представяйки паметника на Майор Франк Томпсън авторите отбелязват, че за разлика от него българските антифашисти не се радват на подобно признание. В този смисъл подозирам, че "Пътеводителят" няма да се хареса на нито една от крайните страни в споровете. Твърдите антикомунисти може би ще сметнат тона на книгите за твърде апологетичен. Едва ли ще им допаднат критични бележки като "за първи път българите виждат мястото [на разрушения Мавзолей] празно – и разбират, че никой няма идея какво да прави с него". А носталгиците ще решат, че спомоществователството на Фондация "Америка за България" е достатъчно да причисли труда на Георгиев и неговите колеги към графата "вражеска пропаганда". Да не говорим, че "Пътеводителят" документира както ентропията след 1989 г. , така и показва нагледно провала на модернизационния проект, подет и осъществяван от БКП в продължение на над четири десетилетия. Но, както се случва понякога, това че хора на противоположни позиции може би ще бъдат еднакво подразнени, би представлявало доказателство, че тритомникът е успял в своята мисия.

Много важна тема, проследена в "Пътеводителя", е прекрачването на символните граници и трансформациите на комунистическата идеология през времето. Това е видно например в прехода между естетиката на сталинизма от края на 40-те и 50-те години, в която лайтмотив са триумфът на пролетариата и изграждането на светлото бъдеще, и последвалия синтез между комунизма и култа към националното, който се ражда през 60-те и кулминира в следващите две десетилетия. Именно в този период, ознаменуван от "1300 години България" и начинанията на Людмила Живкова, режимът реабилитира и реинтегрира известна част от интелектуалното наследство на "буржоазната епоха". Акцентът е върху славното минало, а не толкова към обетованата земя на безкласовото общество и всеобщото благоденствие. Материалното изражение: монументалните паметници в прослава на нацията и нейните герои ("Създатели на българската държава" в Шумен, "Асеневци" във Велико Търново и т.н.), описани в Том 2. Тази националистическа матрица, наследена от 70-те и 80-те, е жива до днес – само жанровите ѝ проявления се менят. Някога битуваше в монументалното изкуство, историческите филми и партийната пропаганда. Днес – в сутрешните ТВ блокове, челните страници на таблоидите и все по-често в Интернет.

Неизбежно "Пътеводителят" се занимава и с отражението на миналото в настоящето. При все че тук водещата нишка е мотивът за поделената, фрагментирана и оспорвана памет, пак се прокрадва мисълта за комунистическия период и неговите материални следи като находище от символи и смисли, които подлежат на апроприиране, дообработка и пригаждане към новото време.

Така се отварят нови възможности за синтез и размиване на строгите разграничения. Превръщането на наследството отпреди 1989 г. (и носталгията по доброто старо време) в пазарен продукт или пък в суров материал за генериране на съдържание в социалните медии е очевиден пример. Но той не единствен. На стр. 101 в Том 1 ("Основите") виждаме младия Бойко Борисов като телохранител на Тодор Живков в средата на 90-те. Бившият Първи се прегръща сърдечно с възрастен мюсюлманин, вероятно развълнуван от спомена за хубавите години на социализма (бележката към снимката ни напомня, че мнозина мюсюлмани споделят мнението, че Живков не е виновен за Възродителния процес и т.нар. "Голяма екскурзия" през лятото на 1989 г. и че е бил подведен). Към днешна дата самият Борисов се явява както пазител на паметта и делото на Живков (негов ментор и донякъде първообраз), така и гарант, че “комунистите” няма да се върнат на власт.

В този смисъл "Пътеводителят" е не само ключ към миналото, а и огледало на нашето съвремие.

* Д-р Димитър Бечев е преподавател в Университета в Северна Каролина, САЩ

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

1 коментар

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.



  1. ЯР НЕ СЪМ ДОКТОР, БАЩА МИ Е ДОКТОР, ПОЖИВЯЛ В КОНЦЛАГЕР, ОТНАЧАЛО ДОКТОР НА МЛАДЕЖИТЕ И КОНЦЛАГЕРИСТИТЕ, А ПОСЛЕ КОНЦЛАГЕРИСТ ----------------------------- ДА ЖИВЕЕ ЮДЕЙСКИЯ УБИЕЦ КОЕН, БАЩАТА НА ЛЕА КОЕН ОГРАБИЛА БЪЛГАРИЯ КАТО ДИПЛОМАТ ОТ КАРИЕРАТА НА ЮДЕЙСКИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ ЦИОНИЗЪМ ----------------------------------- ТА, И ЯЗЕ БЯХ МАЛЦЕ ЗАТВОРНИК ------------------- ПОБОРНИК ДЕТО ЖЕЛАЕШЕ ДА СЕ ОГРАМОТЯВАТ, НО НЕ СЕ ОГРАМОТИХА А СТАНАХА БИЗНЕС-ЛАПАЧИ .................................................

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.