Пътеводител към недалечното минало или огледало на днешна България?

Тази седмица излезе "Пътеводител за комунистическа България" - първото цялостно изследване на архитектурното, художественото и материалното наследство на комунизма. Автори са Антони Георгиев, Димана Трънкова, Георги Лозанов и Михаил Груев. Пътеводителят е издаден от фондация Free Speech International с подкрепата на фондация "Америка за България".

Едва ли има тема, по която в България да се пише и говори толкова много, колкото наследството на комунизма. Вече над четвърт век изтече от промените след ноември 1989 г., а страстите не стихват. Не секва сблъсъкът между две непримирими гледни точки. От едната страна на барикадата са тези, които смятат десетилетията след 1944 г. за "златен век", чийто стопански и културен подем контрастира рязко с последвалия разпад.

"Демокрацията ни отне много" - както заяви лидерът на БСП Корнелия Нинова миналата година в опит да осребри електорално носталгията по Живковото време. На противната страна са отрицателите, за които комунизмът е престъпен режим, потъпкал демократичните устои на българското общество, довел икономиката до банкрут и предал нееднократно националните интереси на България, превръщайки я в раболепен васал на СССР.

В този дискурс също се прокрадват носталгични нотки – но репер този път е "изгубеният рай" отпреди 1944 г. Носталгията по предкомунистическа България се проявява в политики по моделиране на паметта, като например връщането на старите имена на улици в големите градове през 90-те години или неотдавнашното премахване на (останките от) паметника "1300 години България" в София и неговата замяна с лъва от мемориала на Първи и Шести пехотен полк, съборен през 1977 г. И, разбира се, почитателите на комунистическия период не пропускат възможност да контраатакуват - например издигайки паметник на Живков насред родното му място Правец.

Продължаващата битка за паметта на комунизма си остава огромна пречка пред осмислянето на този период в по-неутрален ключ – като обект на научно изследване или публичен разговор, отделен на повече от една ръка разстояние от политическите употреби на миналото в настоящето. Но докато публичната сфера е поляризирана, пазарът се нагажда много по-добре към проблематичното наследството от втората половина на 20-и век. Подобно на други страни в бившия Източен лагер, и в България носталгията е превърната в стока за консумация.

Продукти, напомнящи за доброто старо време, се произвеждат и рекламират от многонационални фирми, чието присъствие на българския пазар е пряко следствие от интеграцията в глобалната икономика след 1989 г. и членството в ЕС. Не едно заведение в София, а и другаде, се стреми да привлече градските хипстъри, за много от които соцът е в най-добрия случай блед спомен, предлагайки им пътешествие в онези години. Интернет и социалните мрежи също играят роля. Ако напишете в някоя търсачка "post-communist ruins", твърде вероятно е да видите в резултатите Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа. Не е далеч денят, когато на това място на всеки посетител с побелели коси и партийна книжка, ще се пада по един посетител със смартфон в ръка, дошъл да си направи селфи с "летящата чиния", кацнала на старопланинския връх.

Паметникът на Бузлуджа е и на корицата на "Пътеводител за комунистическа България" под авторството на Антони Георгиев, Георги Лозанов, Димана Трънкова и Михаил Груев (изд. Фондация "Free Speech International"). В центъра на вниманието е материалното наследство на периода. Или, по-точно казано, в обектива – трите тома ("Основите", "Монументални страсти", "Знаци на времето") съдържат стотици фотографии на места, сгради, индустриални обекти, паметници, артефакти, предмети от всекидневието – в голямата си част, заснети от Антони Георгиев.

На страниците му ще видите както познати образи като Партийния дом или комплекса "Камбаните" в София, така и следите на годините преди 1989 г. в българската провинция: изоставената аерогара в Търговище; танкове, до неотдавна заровени на границата с Турция в Ямболско; бивши кинозали – някои превърнати в банкови клонове или магазини, други – тънещи в разруха с години; партизански паметници в Северозапада и другаде; патриотични стенописи по централните улици на бивши окръжни градове; родните места на партийни величия; музеи, заводи и остатъци от колективни земеделски стопанства, мостове, гранични съоръжения, пропагандни лозунги, табелки с указания и предписания за поведение, почивни домове – истински калейдоскоп на завещаното от онази епоха.

Както самите автори признават, с книгата те преследват няколко цели. Едната е да документират и донякъде каталогизират следите на миналото.

Другата цел е дидактична: трите тома са обърнати към младото поколение ("на тях ще им трябва богато въображение да могат да проумеят как фалшивите претенции за абсолютно познание и абсолютна истина са могли да формират мисленето на милиони хора", пише Антони Георгиев в предговора си).

"Пътеводителят" си поставя за задача да представи материалното наследство, като го поставя в неговия исторически контекст. По тази причина анотациите към визуалния материал са също толкова важни, колкото самите фотографии. Основният въпрос е все същият: как да мислим за миналото и за неговите отпечатъци в настоящето? Без да се позовават директно на идеите на Пиер Нора, авторите Трънкова, Лозанов, Груев и Георгиев всъщност предлагат на читателя обзор на местата на паметта (lieux de memoire) от социалистическа България. И тук, разбира се, възниква предизвикателството, че за периода няма една безспорна памет, санкционирана от обществен и институционален консенсус (каквато например е налице – с всички уговорки – спрямо периода на национално и държавно строителство през 19-и и началото на 20-и век).

Как е възможно се реконструира миналото и да се изгради строен разказ, когато наоколо се водят нескончаеми битки и то в условията на изкривена публична среда?

"Пътеводителят" се опитва – и често успява – да се справи с тези особености на терена. Въпреки че авторите чисто поколенчески са формирани от годините преди 1989 г. и са преки участници, под една или друга форма, в последващия демонтаж на режима – книгите допускат множество гледни точки. Не че отсъства морално-оценъчният език – Тодор Живков е наричан последователно "диктатор", вместо, да речем, "генерален секретар на БКП" или пък "държавен глава".

Не е спестен и разказът, както и снимките, от лагерите в Белене и Ловеч.

Но също така е явен съзнателният опит за партизанското движение от 1941-44 г. да се пише неутрално и аналитично. Представяйки паметника на Майор Франк Томпсън авторите отбелязват, че за разлика от него българските антифашисти не се радват на подобно признание. В този смисъл подозирам, че "Пътеводителят" няма да се хареса на нито една от крайните страни в споровете. Твърдите антикомунисти може би ще сметнат тона на книгите за твърде апологетичен. Едва ли ще им допаднат критични бележки като "за първи път българите виждат мястото [на разрушения Мавзолей] празно – и разбират, че никой няма идея какво да прави с него". А носталгиците ще решат, че спомоществователството на Фондация "Америка за България" е достатъчно да причисли труда на Георгиев и неговите колеги към графата "вражеска пропаганда". Да не говорим, че "Пътеводителят" документира както ентропията след 1989 г. , така и показва нагледно провала на модернизационния проект, подет и осъществяван от БКП в продължение на над четири десетилетия. Но, както се случва понякога, това че хора на противоположни позиции може би ще бъдат еднакво подразнени, би представлявало доказателство, че тритомникът е успял в своята мисия.

Много важна тема, проследена в "Пътеводителя", е прекрачването на символните граници и трансформациите на комунистическата идеология през времето. Това е видно например в прехода между естетиката на сталинизма от края на 40-те и 50-те години, в която лайтмотив са триумфът на пролетариата и изграждането на светлото бъдеще, и последвалия синтез между комунизма и култа към националното, който се ражда през 60-те и кулминира в следващите две десетилетия. Именно в този период, ознаменуван от "1300 години България" и начинанията на Людмила Живкова, режимът реабилитира и реинтегрира известна част от интелектуалното наследство на "буржоазната епоха". Акцентът е върху славното минало, а не толкова към обетованата земя на безкласовото общество и всеобщото благоденствие. Материалното изражение: монументалните паметници в прослава на нацията и нейните герои ("Създатели на българската държава" в Шумен, "Асеневци" във Велико Търново и т.н.), описани в Том 2. Тази националистическа матрица, наследена от 70-те и 80-те, е жива до днес – само жанровите ѝ проявления се менят. Някога битуваше в монументалното изкуство, историческите филми и партийната пропаганда. Днес – в сутрешните ТВ блокове, челните страници на таблоидите и все по-често в Интернет.

Неизбежно "Пътеводителят" се занимава и с отражението на миналото в настоящето. При все че тук водещата нишка е мотивът за поделената, фрагментирана и оспорвана памет, пак се прокрадва мисълта за комунистическия период и неговите материални следи като находище от символи и смисли, които подлежат на апроприиране, дообработка и пригаждане към новото време.

Така се отварят нови възможности за синтез и размиване на строгите разграничения. Превръщането на наследството отпреди 1989 г. (и носталгията по доброто старо време) в пазарен продукт или пък в суров материал за генериране на съдържание в социалните медии е очевиден пример. Но той не единствен. На стр. 101 в Том 1 ("Основите") виждаме младия Бойко Борисов като телохранител на Тодор Живков в средата на 90-те. Бившият Първи се прегръща сърдечно с възрастен мюсюлманин, вероятно развълнуван от спомена за хубавите години на социализма (бележката към снимката ни напомня, че мнозина мюсюлмани споделят мнението, че Живков не е виновен за Възродителния процес и т.нар. "Голяма екскурзия" през лятото на 1989 г. и че е бил подведен). Към днешна дата самият Борисов се явява както пазител на паметта и делото на Живков (негов ментор и донякъде първообраз), така и гарант, че “комунистите” няма да се върнат на власт.

В този смисъл "Пътеводителят" е не само ключ към миналото, а и огледало на нашето съвремие.

* Д-р Димитър Бечев е преподавател в Университета в Северна Каролина, САЩ

Споделяне
Още от Общество