Пацифизмът - краят на света или началото на нов

Милиони хора по света протестираха против евентуална война в Ирак и издигаха антиамерикански лозунги през уикенда, с което отбелязаха най-големия пацифистки подем в съвременната история на човечеството.

Подобни пацифистки прояви не са рядкост в най-новата история на света: войната във Виетнам например беше катализатор за не по-малко масови, и не по-малко емоционални протести. Въпреки че паралелът между онова време и днес е не само неизбежен, но и в известна степен наложителен, има някои основни разлики в контекста на днешната международна ситуация, които разграничават идеологически мотивираните протести от преди трийсет години и тези, които наблюдавахме през изминалия уикенд. Какви са те?

Преди трийсет и повече години светът беше в разгара на Студената война, когато две супер сили - САЩ и СССР - се бореха за влияние и надмощие, която където може да надвие - от пъпа на света Европа, до богатия на петрол Близък Изток, чак до най-отдалечените краища на Азия, Африка и Латинска Америка. Времето на Студената война се помни най-вече с обтегнати дипломатически отношения и непрестанна надпревара за военно надмощие, неизбежно обвити в идеологическа риторика.

Но от друга страна се характеризира с преобладаващ мир и привидно съгласие между великите сили, особено между онези, които се намираха в един и същи лагер. И не можеше да бъде другояче, след като светът на международните отношения беше неизбежно разделен и принуден да избира между два силно откроили се полюса - този на САЩ и този на СССР.

Студената война беше свят на свои и чужди, където имаше само два войнстващи гиганта и много мравки, свят, в който всички останали държави трябваше да избират страна и да се нареждат до нея. Традиционни съперници (и бивши велики сили) на международната арена, като Франция, Германия, Англия и Италия трябваше да преодолеят своите различия и да се спотаят около Америка, изправени пред нестихващите империалистически апетити на огромния северен комунистически гигант, разположен на огромна територия в Европа и Азия.

От времето на Втората световна война до днес САЩ притежават огромен контингент войски, разположен в Европа и Североизточна Азия. Американските войски бяха жизнено необходими на Европа като единствена сила, способна да се противопостави на Северната мечка, както на Запад обичаха да наричат Съветския Съюз, и да предотврати почти сигурното превземане и доминация на Европейския континент. В света на моралните норми, правата на индивида и икономическия просперитет, може би някой би казал, че е по-добре да си окупиран от Рузвелт, Кенеди, или Клинтън, отколкото от Сталин, Брежнев или Елцин.

Но в света на международните отношения, в който моралът и човешките права не са част от структурата на системата, единственият меродавен критерий е независимостта и мощта на отделната държава, поради което аргументът, че има добри и лоши завоеватели е неприемлив, независимо от качествата на окупатора.

От тук и произлиза основният въпрос дали намеренията на администрацията на Буш са за поддържане в бъдеще на сътрудничество с Европа на равноправни съюзнически начала, или за даването на превес на по-хегемониален вид взаимоотношения. Днес, когато мощта на Русия е само една бледа сянка на едновремешната съветска военна сила, да се говори, че Западна Европа може да бъде окупирана и завладяна от руснаците, е по-скоро несериозно. И това поражда остър проблем за бъдещето на взаимоотношенията между Америка и Европа: от една страна САЩ ще настояват за запазването на своята доминация над своите съюзници на Стария континент, а от друга, бивши велики сили като Франция и Германия ще търсят всякакви начини да се измъкнат от сферата на влияние на презокеанския си съмишленик и да наложат свой стил в международните отношения. Или по-просто казано - докато САЩ се борят за еднополюсен модел на международната система, то представители на "стара" Европа се борят за многополюсен модел, в който тяхната дума ще се чува поне толкова, колкото и тази на американската администрация.

Как всичко това се съотнася към намеренията на администрацията на Буш да влезе във война с Ирак и да установи контрол над държавата, със или без резолюция на ООН? И също не по-малко важен въпрос е - ако САЩ са доказали през изминалите шейсет години, че не са окупатори, а балансьори на световния мир и ред, как можем да си обясним яростната световна реакция срещу намеренията на президента Буш да поведе война срещу Саддам? И с какво точно можем да оправдаем организацията на може би най-масовите пацифистки прояви през последните петдесет години, особено след като идеологическото разделение на Студената война е вече в миналото?

Или всъщност друга, по-хуманна мотивация, произтичаща от нова, фундаментална замяна на ценностите за справедливост, право на свобода и човешки права, подтикват хората да излязат на улицата и да се обявят срещу военни действия и в защита на един корумпиран, безчовечен и брутален режим, изправяйки едни съюзници срещу други?

Нима има още такива, които не са разбрали, че Саддам е един безмилостен и безскрупулен диктатор, който осакатява, измъчва и убива стотици хиляди от собствения си народ? Нима протестиращите срещу евентуална война не виждат, че ако Саддам се сдобие с оръжия за масово поражение, той има капацитета да се превърне в регионален и световен демон, който тогава ще бъде напълно неуправляем? Нима пацифистите не виждат, че протестират в подкрепа на един режим, който е отговорен за редица престъпления против човечеството - от изтезаването и убийството на близо милион свои граждани, до използването на химически оръжия както срещу свои, така и срещу чужди? Нима мирът днес е по-скъп от кошмара утре?

Тези въпроси обаче нямат адекватен отговор, защото не са правилно зададени и не успяват да уловят логиката на събитията и да разкрият достатъчно ясно феноменалността на историческия момент в който живеем. По-правилно зададен би бил въпросът, дали пацифистите протестират против американска едностранно проведена война, или против войната като средство за озаптяването на Саддам, или може би дори протестират срещу самата идея, че Саддам е лош? Това е много важно разделение, защото в първия случай протестите биха били насочени срещу американската политика, а във втория - за подкрепа на режима на Саддам.

Днес светът на международните отношения се люшка в неяснота дали сегашната система е еднополюсна или многополюсна. Затова кризата с Ирак е много показателна, ако не в какъв свят живеем, то поне накъде сме тръгнали.

Първо - ако светът днес вече бе установен като еднополюсен, бихме наблюдавали нареждане на държава след държава в индийска нишка зад намерението на Буш да поведе война срещу Ирак и да настани американски войски трайно в Персийския залив, колкото и несправедлива да е тази война, и колкото и Саддам да би доказал, че не само е напълно невинен по обвиненията за разработка и притежание на оръжия за масово поразяване, но и че е един напълно демократично избран алтруист.

Реалните очаквания за един военен сценарий и американско настаняване в региона биха били за период от поне десет-петнайсет години (в най-оптимистичния случай), и, както е известно, по този "детайл" няма особени разногласия между политици, стратези и наблюдатели. Множеството държави биха се съгласили с каквато и да е политика, диктувана от Вашингтон, именно защото системата на еднополюсност предполага в огромна степен глобална хегемония, а не е лесно да се възправиш срещу хегемон. В случай на многополюсен модел бихме очаквали широка коалиция от държави да застанат срещу намеренията на американската администрация, дори ако доктор Ел Барадей и доктор Бликс бяха открили не една ракета с обсег от 150 км но и още сто балистични и междуконтинентални ракети с далечен обхват на действие, поради простата причина, че тези държави биха се страхували от една разширяваща се Америка, дори когато целта на подкрепата би оправдала риска.

С други думи, какво Саддам притежава или не като оръжия, какъв е режимът му и какви са персоналните му качества биха били от най-нищожна значимост за сегашното развитие в света. Всичко, което би било значимо, ще се заключава в идеята как светът възприема САЩ, а не как възприема Ирак.

Второ - свойство на демокрацията е гражданското общество да играе компенсаторна роля по отношение на управленските аномалии и да служи като коректив на междудържавните взаимоотношения. От тук следва, че пацифистките манифестации, които заляха демократичните страни, могат да бъдат разглеждани в светлината именно на такъв коректив на международните отношения.

Но уникалната ситуация, в която се намира светът е тази, която придава на пацифистките протести от уикенда особено важна значимост, превръщайки "дипломацията на гражданските организации" в знак за бъдещето на международната система. Тъй като структурата на международната система, освен че е анархична, е в момента и неясна от гледна точка на нейните свойства, намеренията на САЩ да поведат война срещу Ирак въпреки позициите на някои от съюзниците в Западна Европа и Североизточна Азия, е всъщност решителна крачка именно към предрешаване на изхода от надпреварата за установяване на еднополюсен модел. Този факт всъщност придава особената важност на пацифистките прояви от изминалия уикенд - те показват сериозна заявка от страна на гражданските общества да участват в изграждането и определянето на вида на бъдещата система на международните отношения.

Когато се съберат в едно различията в мненията на членовете на Съвета за сигурност на ООН, различията вътре в НАТО, различията между държавите в останалата част на света, подкрепящи САЩ и тези, които са против военна намеса, изразените намерения на администрацията на Буш да поведе война, независимо от манифестираните тук или там позиции (били те обществени или държавни), и убедеността на пацифистите по света, че война не е необходима (независимо от рисковете, които се крият зад тази идея), пъзелът на международните отношения започва да се нарежда. Ако не целият, то поне достатъчно, за да загатне силуета на централната картинка в него и да подпомогне извеждането на няколко важни извода за бъдещето на международната система:

(1) Войната на Буш срещу Саддам е всъщност стъпка на днешната американска администрация в посока към установяване на глобална хегемония, била тя и благовидна. Допълнителна подкрепа за подобни твърдения човек може да намери както в множеството публикации и изказвания на най-висши членове на сегашната администрация, като Кондолиса Райс и Пол Уолфоуитц, така и в официалната Стратегия за Национална Сигурност, а също и в речите на президента Буш пред висшето училище за офицери Уест Пойнт от лятото на 2002 година, пред ООН ден след злополучните терористични атаки в Ню Йорк и пред Съюза от 2001 година.

(2) Съюзници на Америка в Западна Европа, Североизточна Азия и Близкия Изток, които след края на Студената война продължаваха да стоят донякъде в сянката на САЩ, днес използват всеки удобен момент да изпълзят на светлина и да поискат своето място сред великите сили, създавайки по този начин почти непреодолима пречка пред администрацията на Буш да следва своя дневен международен ред. Франция и Германия недвусмислено показаха, че те въобще не виждат бъдещата война в Персийския залив като необходимост, още по-малко Саддам като заплаха. Със сигурност скоро ще ги последват Южна Корея и може би дори Япония, макар и не в спора за Ирак. И донякъде всички те ще имат известно право - главният прагматичен въпрос, който те днес задават, е: След като ние не виждаме заплаха от Саддам, а сме по-близко до Ирак, защо САЩ виждат? Отговорът, разбира се, който те получават, е, че те бяха по-близко и до Афганистан, но САЩ получи удар от терористи, а не те. Но и този контра - въпрос само задълбочава дилемата защо именно САЩ са терористична цел номер едно, без обаче да я разреши. Китай и Русия също надигат глас в търсене на своето място сред многополюсния модел на великите сили.

(3) Пацифистките прояви през миналия уикенд всъщност отбелязаха, че надпреварата за установяване на нов превес в международните отношения не само е започнала, но и че този път, за разлика от всички предишни случаи на такава промяна на международното статус кво, за пръв път ще има още един претендент - гражданското общество. Контекстът, в който те се появяват, не прилича на нищо подобно от миналото и в този аспект е показателна самата заявка, която гражданското общество дава за пълноправно участие в оформянето и установяването на бъдещата система на международните отношения - система, която досега беше резервирана ексклузивно за своите членове - държавите. Пацифистките манифестации из целия свят имаха и една знакова роля - те показаха, че царят е гол и че ако това не е видно за правителствата (поради купища политически, често оправдани причини), то е очевидно за все по-разрастващите се граждански общества, в които може би се крие бъдещето на света.

От сега нататък на администрацията на Буш ще става все по-трудно да прокарва своята политическа линия за глобална хегемония, и да обединява останалия свят зад себе си, дори и зад такива най-наложителни общи цели, като борбата срещу глобалния тероризъм или разпространението на ядрените оръжия, чийто нов член е безчовечният и непредвидимо-налудничав режим на Северна Корея. За съжаление от тази нова международна ситуация има и други губещи - това са всички онези, които вярват и почитат ценностите на демокрацията, равенството и свободата. Защото днес все по-често наблюдаваме как тези ценности стават заложник на амбициите на отделни правителства и лидери на същите тези люлки на демокрацията и свободата, в техните непрестанни боричкания за глобално надмощие - цел колкото оспорима от логиката на здравия разум, толкова и недостижима - докато откровени тирани и фанатични убийци, чийто цинизъм е съизмерим само с жестокостта им и с ненавистта им към всичко, зад което традициите на западната култура и цивилизация стят, потриват доволно ръце и се радват на гибелта на хуманитаризма.

Каква по-радостна гледка за всякакви Саддамовци, бин Ладенци, и Ким Йон Иловци от това да наблюдават разрива и разпада на стълбове на международната сигурност, като НАТО, или още по-зле - на самия символ на върховенството на ценностите на хуманитаризма - Организацията на обединените нации?... От тази доволно депресираща, колкото и да я възприемаме в условно наклонение, картинка за съдбините на международните отношения излиза, че идеята на стария виц, според който "оптимистът учи английски, песимистът - китайски, а реалистът се учи да стреля" остава напълно реална опасност, при това колкото по-условна според първите му две части, толкова по-злокобно неизбежна според последната.