Пътят на Църквата - път на страдание

Авторът е преживявал и осмислял написаното в продължение на години. Той дойде в редакцията и очевидно се вълнуваше от спомените за случвалото се преди толкова години в сферата на духовното образование.

Поводът за коментара му е предстоящият избор на наместник-председател (патриарх) на Българската православна църква.

В края на 50-те, и особено през 60-те години управляващите в Съветския съюз започнаха да осъществяват програма за по-активна атеистична дейност.

Начало на тази кампания за насаждане на атеизъм и изкореняване на религиозността у хората се даде с постановленията на ЦК на КПСС от лятото на 1954 г. Те пък доведоха до решение на Политбюро на ЦК на БКП от 26 декември 1957 г., посветено на същата тема.

Но по-активната атеистична пропаганда и заместването на църковните празници и обреди с граждански празници и обреди, особено след 1975-1978 г., видимо не доведоха до желания резултат.

Изглежда, това е било причината, поради която властите започнаха да внедряват в църквите повече свои хора, които в бъдеще да водят нещата според изискванията на властта.

Това се чувствуваше особено ясно в Духовната академия и семинарията на православната църква, където преподавах 20 години.

Едновременно с това, за да се намали броят на учениците, действително нужни на Църквата, върху родителите се упражняваше натиск да не изпращат синовете си там. За да се влоши качественият състав на семинарията, някои учители съзнателно се стремяха там да остават ученици с лошо поведение.

Дори един даде веднъж обяснението, че било естествено да има сбивания между семинаристите, понеже били момчета. Но някои ученици (главно такива с добър успех и поведение) станаха обекти на сериозни побои. Един мой ученик, възпитан и много интелигентен, се отказа от семинарията още след първия срок и, макар че предстоеше да си замине у дома (на 100 км от училището), не посмя да каже на ректора кой го е тормозил.

Друг ученик се оплака след нанесения му побой, въпреки че е бил заплашен, ако се оплаче. Побойниците не бяха изключени, защото двамата учители, които разследваха случая, го потулиха.

Когато епископ Герасим, ректорът на семинарията, поиска един побойник да бъде изключен, веднага в негова защита се вдигнаха някои учители и той остана в семинарията.

Целта беше от семинарията да излизат младежи с лоши прояви, така че, когато станат свещеници, с поведението си да злепоставят Църквата, т.е. да стане онова, което властта не можеше да постигне с обичайните средства.

През 1987 властта направи опит да постигне още по-голямо влошаване на обучението и възпитанието в семинарията. Тя наложи да се премахне приемането на кандидати със завършен 7 или 8 клас и да се приемат само младежи, отбили военната си служба.

Такива кандидати бяха на 20 и повече години. Те дойдоха с навици, оформени под влияние на нецърковна среда и слабо се поддаваха на възпитателно въздействие.

На среща с американския посланик и други посетители от САЩ, състояла се по това време, митрополит Панкратий излъга, че тази промяна била част от реорганизацията на средното образование у нас.

Тази промяна не беше одобрена от Светия синод. На следващата година - 1988 - когато се видя, че властта в СССР сменя отношението си към Църквата, властта у нас веднага направи завой на 180 градуса и отново започна приемането на ученици със завършен 7 или 8 клас.

На 18 декември 1989 Светия синод излезе с декларация, в която се излагаха факти за лошото отношение на властите към Православната църква.

Въпреки това митрополит Дометиан и митрополит Гавриил (тогава архимандрит и протосингел на Софийската епархия) подкрепиха кандидатурата на Венцислав Йосифов (издигнат от БСП) за кмет на София, кандидатура, която се провали на изборите.

В такива условия преди 1989 г. Светият синод (в мнозинството си) търсеше пролуки в законодателството и в практиката на държавните органи, за да може Църквата в някаква степен да изпълнява своята роля.

Редно е да не се забравя, че Православната църква (както и другите изповедания) беше между чука и наковалнята.