Pax Putina

Фрагмент от корицата на сп. "Тайм".

Една дълга сянка с призрачните очертания на самолет вече преследва и няма как да не следва по петите Владимир Путин.


Така сп. "Тайм” изобрази на корицата си "Втората студена война”, която е в разгара си. И трябва да признаем, че изобщо не става дума за медийна метафора, а за тревожна реалност, в която всички ние живеем. Сянката на сваления малайзийски самолет очевидно ще тегне оттук насетне над руската политика и над международните отношения като цяло.


Този акт на първо място промени Европа, която е потърпевша, което означава, че няма как да не повлияе и над българската външна политика. И то в посока, за която доскоро никой в България не мислеше сериозно.


Светът изглежда по много по-различен начин след този 17 юли, когато триста пътници на малайзийските въздушни линии с полет MH 17 намериха смъртта си над територия, контролирана от проруските сепаратисти в Украйна. Причините са очевидни:


1. До 17 юли все още можеше да има "война на интерпретации” (европейски и/или американски) за това какво се случва в Украйна. Европа подкрепи Евромайдана, реагира сравнително остро на анексията на Крим, но не искаше да премине една определена черта и да наложи глобални санкции над Русия, за да не се върнем към „Студената война”.

Страните от ЕС се оглеждаха и консолидираха позиции, питаха се "докъде” ли все пак ще стигне техния „Голям източен съсед”, в чието лице не им се искаше да разпознаят новата "имперска Русия на Путин”. По същия начин мнозина европейски анализатори не криеха колебанията си, заявявайки, че е по-добре трезво да мислим с главите си, а не да действаме като поредния щатен путинолог на пълен работен ден.


С други думи, Европа, въпреки окупацията на Крим и първата вълна от наложени санкции, продължаваше да смята, че Русия е пълноправна част от международната общност, че нормализирането на отношенията е възможно и че Путин трябва да бъде подтикван да преосмисли отношенията си с Украйна.


2. След 17 юли и гибелта на малайзийския самолет, на чийто борд загинаха и голям брой холандски граждани, нещата изглеждат съвършено различно. Днес холандската (тоест европейската) интерпретация на действията на Русия и на нейната роля във войната в Украйна е съвсем различна, дори в някои отношения по-радикална от американската. Нещо, което не може да не постави под въпрос мястото на Русия в световния глобален ред.

Виждаме как бе оттеглена от Европейската комисия кандидатурата на италианския външен министър Федерика Могерини, известна с проруските си позиции и подкрепата си за "Южен поток”, как в отговор Русия пък започна да налага санкции на европейски държави, забранявайки например вноса на плодове и зеленчуци от Полша.


Европа, сякаш разбудена от дрямка, си спомни предупреждението на Карл Шмит, че "тук, в центъра на Европа, ние живеем под погледа на Русия”, а не спокойно и необвързано, каквато може и да е била европейската мечта на бащите-основатели на съюза. Което означава, че няма как войната в Украйна да бъде наблюдавана неутрално и от птичи полет, все едно, че случващото се изобщо не засяга Европа, а отношенията с Русия да бъдат мислени единствено през икономическата прагматика – 300 000 работни места в Германия и Холандия, големи военни поръчки във Франция, финансови сделки на Лондонското сити, "Южен поток” в България, Австрия и Италия и т.н.


3. Днес Европа трябва да си отговори не само на въпроса как ще действа оттук нататък, но и с коя Русия си има работа. Очевидно днешна Русия не е СССР от годините на "Първата студена война”, ала това не и Русия от времето на Горбачов или Елцин, когато този голям източен съсед на Европа правеше първите си плахи стъпки към демократизация.


Днешна Русия, както писа наскоро известната беларуска писателка Светлана Алексиевич, е "все по-малко и по-малко демократична”:

Първо, това е една Русия, обърната все по на Изток, но не като география, а като начин на управление, тоест като деспотия.


Второ, това вече не е европейска Русия, а е Евразия, но не като взаимодействие със страните от Централна Азия, а като възстановяване на държавния курс от времето на империята на Романовите, когато, нека припомним, Русия искаше да играе ролята на "жандарма на Европа”.


И, трето, това е една Русия, враждебна към чуждото и към чуждите езици, опиянена от "рускостта” и руското, които възприема като единствено "дълбинни” и "духовни”, за разлика от прагматиката на Запада, който в руските медии се представя само като „плосък” и най-главното – като "перверзен”.


Дотук всичко е ясно.


Как ще наречем тази нова "имперска Русия” е вече въпрос на терминология. Лично на мен ми се струва най-удачно наименованието Pax Putina, което заимствам от едноименната и наскоро излязла книга на словенският журналист Андрей Стопар (Любляна, 2014 г.), дългогодишен кореспондент в Москва.


То ми се струва особено удачно най-малкото поради две причини.


Първо, защото процесите в днешна Русия доста точно могат да бъдат описани с латинския термин Pax, характерен за имперски общности със съответната им експанзионистична идеология - като Pax Romana или Pax Ottomana.


Pax Putina е модел на такава еднолична монархия, в която един човек измисля себе си през историята, както и историята през себе си. Това е хибрид между империя и сталинизъм в софт-вариант, в съчетание с елементи на пазарна икономика, основаваща се на износа на суровини и енергоносители.


И, второ, не по-малко важно за мен е, че определението Pax Putina е находка, дошла от представител на малка страна, каквато е Словения. Тъй като сложните, но тромави ходове на империите най-добре се разчитат от малките държави, потърпевши от имперски проекти.

В случая на Стопар, Pax Putina се мисли през опита от бивша Югославия, опит на разпада, който показва, че е невъзможно да живееш без съседите си. Днес Русия също има съсед, с който демонстративно заявява, че не може да живее, ала работата е там, че Украйна е много голяма страна, за разлика от Грузия или балтийските държави.


Опитът от разпада на някогашната Руската империя, на СССР и съответно на бившия комунистически блок е пък за нас призмата, през която трябва да мислим Pax Putina.

Това е важен български урок. За русофили и русофоби, както обичат да ни делят някои. Макар че би било редно българите, тъкмо по силата на историческото стечение на обстоятелствата, да са най-вече реалисти по отношение на Русия, съответно и спрямо реалностите на Pax Putina.


Иначе новите ни отношения с "нова Русия”, огромните енергийни договори, които все сключваме или сме на път да сключим с нея, непрекъснато ще ни връщат към един горчив виц от времето на НРБ, в който "българо-руската дружба” се определяше като крава. А на въпроса защо точно крава, отговорът беше: "Защото тази крава пасе в България, а я доят другаде”. Навремето за този виц изселваха или пък даваха най-малкото условна присъда. Днес той е повод за размисъл.


Никой не избира съседите си, както не избира историята си.

Едва ли има здравомислещ човек в България, който да смята, че заради тежки исторически рецидиви в българо-руските отношения трябва да прекратим отношенията си с Русия, дори във вида на Pax Putina.


Но нека сега обмислим обратната хипотеза: как България като европейска държава и член на ЕС трябва да реагира на идеологизираната и експанзионистична външна политика на Pax Putina?


Какво ни казват за това българските явни русофили или скрити евразийци? Освен клишетата, че Русия "с ум не може да се разбере”, че тя е бездна, в която човек потъва, а връзката ни с нея е дълбока, мистична, кръвна и верова.


И какво следва от всичко това?


Че Европа, в това число и България, никога и при никакви условия не може да подкрепи или наложи санкции на доктрина като Pax Putina, грубо потъпкваща международните отношения?

Че Путинова Русия може да си позволява всичко, да анексира територии и нескрито да дестабилизира съседни държави чрез поддържани от нея сепаратисти, без да носи морална и политическа отговорност за техни действия, включително и за сваления малайзийски самолет? Че ние, а и цял свят, трябва да мълчим със сведена глава, защото, видите ли, не ставало дума за обикновена държава, а за „духовна бездна”, в която можем само да потънем мълчаливо.


Ами ако не искаме да потъваме, ако не искаме да се давим в "дълбините на Русия”, а желаем да изплуваме и да живеем нормално и най-важното самостоятелно? Тогава какво?

Тогава смятам, че сме в правото си да го сторим. Малките народи имат право на свое историческо битие.


А всеки русофил, включително и наш сънародник, който не приема това историческо право на България, има други две възможности.


Едната е индивидуално да потъне в "руската бездна”, превръщайки русофилството си в руски паспорт, по подобие на Жерар Депардийо.


Втората възможност, за която се сещам, е великолепно описана от Ф. М. Достоевски в романа му "Юноша”. Разказвам я съвсем накратко, защото от опит се убедих, че това, което българските русофили най-малко познават, е тъкмо руската класика. Защото отнема време. По-лесно е да се прави политика.


И така в романа си "Юноша” Достоевски описва едно особено състояние, което ще нарека "синдрома на Крафт”. Става дума за порусения немец Крафт, който живеейки в Русия, до такава степен се русифицирал и обезумял от любов към нея, че изведнъж осъзнал, че няма смисъл да живее, ако се окаже, че "руският народ е народ второстепенен, комуто е отредено да послужи само като материал, а не да има самостоятелна роля в съдбините на човечеството” (цитирам Достоевски, да не си помислите нещо!). Крафт дълго размишлява над "този свой извод, обърнал се в чувство”. Размишлява над едно бъдеше, в което "всички ще работят не за Русия, а за бъдещето на някакъв неизвестен народ, съставен от цялото човечество, без значение кой от кое племе е”. И тъй като не издържал, сложил край на живота си.


Такъв е "синдромът на Крафт”, за сведение на българските русофили.

Другата възможност, сами разбирате, е общоевропейска и глобална – хората да не мислят за безумното величие на някоя отделно взета или възкръснала империя, а да мислят за цялото човечество, без значение "кой от кое племе е”.

Нещо, което изглежда съвсем разумно и напълно постижимо.

*Публикацията е от Портал "Култура"

Още от Анализи и Коментари

Какво може да се очаква от новия председател на антикорупционната комисия?