Писмо до политиците, които управляват културата ни

Благодаря на Портал Култура за предизвикания дебат по готвените промени в Закона за филмовата индустрия, воден с познаване на материята и с точни въпроси, изискващи важни отговори.

Прочетох позициите на двамата участници Росица Вълканова и Тома Биков и първото, което си помислих е: слава Богу, че съдбата ми е отредила място в групата на съмишлениците на Росица, не само защото тя е продуцент на повечето от моите филми, а защото така си представям да се държат смислените и почтени хора. А Тома Биков, хората и интересите, които той представлява, и начинът, по който защитава тези интереси, са едно от най-одиозните неща, които наблюдавам в политическия ни живот.

Позицията на депутата Биков е хаос от лъжи, взаимноизключващи се съждения, отваряне на повече изречения, отколкото може да затвори, и забележително високомерие. Как можеш да кажеш в един абзац: "Не съм аз човекът, който ще оцени художествените качества на филмите", и едно изречение по-долу да си признаеш: "Но ако държавата наложи определени художествени и културни критерии, на които филмите да отговарят", то можело да се поздравим с филми, които да подпомогнат решаването на политически проблеми в Македония и Сърбия, където България има лоша репутация… Доста се обърках, признавам. Как, питам се, човекът, заявил, че няма да оценява художествени качества, ще е човекът, който да наложи определени художествени и културни критерии на филмите, финансирани от държавата? И за какво "налагане" иде реч? Тук, признавам си, косите ми се изправиха, защото тези не съвсем избистрени като конкретика и цел изречения са в опасна близост с бленувана политическа цензура… Малко по-долу обаче депутатът заявява категорично, че "с приемането на закона свършва посткомунистическия преход в българската филмова индустрия". Тук се поуспокоих и си казах, че вероятно не става въпрос за цензура и че даже ще получим доста добра промоция с приемането на закона – категорично и надлежно документирано приключване на посткомунизма. Как не сме се сещали по-рано? То не било трудно.

И се питам какво се случи с момчето Тома Биков, което познавах преди време и което можеше да изслушва и се държеше уважително с хората срещу себе си. Какво става, когато замениш маратонките с лачени обувки и промениш дори походката си и начина, по който сядаш в телевизионните студия, за да залееш ефира с високомерие, ирония и пренебрежение? Горещо препоръчвам на депутата Биков да се концентрира в острите политически проблеми на страната ни, едни от които безспорно са проблемите със съседна Северна Македония, и да търси решение на тези проблеми със своите съмишленици. Защото намирането на смислени решения е тяхна отговорност. Моите колеги от театъра, които и в момента работят в Скопие, казват, че се радват на доверие и уважение. Хайде всеки да стои в собствената си територия. Вие в политиката, ние в изкуството. Иначе хората в Европа правят политика чрез стойностното кино, виждаме го, но това се случва премислено, интелектуално и внимателно. На депутата препоръчвам също, вместо да цитира невярно румънския закон, да се запознае с румънската политика по отношение на киното. Доста е поучителна. Аз съм се опитвала няколко пъти през годините да я споделям с нашите културни управници, но накрая изпаднах в безпомощно състояние – имах чувството, че само си отварям устата, а гласът ми не излиза. Те изобщо не ме чуваха. И няма да е зле, когато депутатът Биков застава срещу хора като Росица, да се подготви малко, защото дори за човек, който трудно ще проумее спецификата на Закона за филмовата индустрия и детайлите на различните позиции, е прозрачно ясно, че тя владее смисъла и философията на закона, а той – не. А това е неговата работа, нали така? Но по-голямата щета е, че човек неволно се пита така ли са подготвени депутатите и по други жизнено важни за живота ни теми?

Изкушавам се да се обърна и към друг любител на високомерното поведение и повишаване на тона от телевизионния екран при дискусиите за закона – депутата Будинов. По-кротко, момчета, по-смирено. Като на колеги, дипломирани актьори, ще припомня уроците на Юлия Огнянова[1]: "Няма да крещите от сцената, ще се владеете на предела си. Важните неща се казват тихо. Останалото е актьорска безпомощност".

За всички вече е ясно, че както и да се развиват дебатите около приемането на промените на ЗФИ, лобистките промени ще минат. Разбира се, господа, във вас е ножът, във вас е и хлябът. И това е една много тъжна победа на "всепозволеността". Терминът е на Достоевски, така той нарича времената, в които вярата в Бог и в нравственото губи значение и всичко е възможно, когато високите стремежи са осмивани, а хората, които търсят смисъла, са унижавани.

Времена на тотално преобръщане на ценности.

Как иначе да си обясня интервюто на министър Банов миналата неделя по една телевизия, когато с досадата на човек, уморен от вечните ежби на кинаджиите, той каза, че не му е лесно да вземе страна. Колегите от комерсиалното кино (каквото и да значи комерсиално в България) намирали предложенията за поправки на работната група, лобистки, т.е. такива, които защитавали творци като Анри Кулев[2]. Реших, че нещо бъркам и отново изгледах интервюто. И да, министърът на културата каза, че не може да лобира за творци като Анри, поради някакви негови критерии за справедливост. Иначе заяви, че това е голям творец. Трябваше ми време, за да го осмисля. Нима господин Банов не съзнава, че пътят на Кулев в анимацията е част от онова комплексно решение на световната анимационна колегия, което превърна Тео Ушев[3] в най-влиятелния аниматор в света за последните 25 години! Нима такива признания за българин идват всеки ден? Нима не съзнава, че да лобира за творци като Кулев и Ушев, не само е чест за него, а и пряката му работа. Иначе за какво изобщо има министерство на културата?! Комерсиалното, срещу което нямам нищо против, вярвайте, защото семейството ми се храни от него, се движи по други правила.

За мен е екзистенциално важно да проумея как Боил Банов от режисьор, чиито постановки гледах с интерес, защото поставяше Чехов и чепкаше важни въпроси за живеенето ни, се превърна в чиновник с такива хоризонти.

За мен е важно също да разбера как Вежди Рашидов, талантлив скулптор и приятелски настроен бохем, се превърна в този самодоволен политик. Нямам смислено обяснение как от трибуната на Народното събрание можеш да кажеш: "И много искам българското кино не да спечели награди от Карлови Вари – кристалната чаша за бира, и цял ден да се хвалим с кино, което е в чекмедже. Много искам Кан да спечелим". Ще кажа на Вежди скулптора, че статуетката от Карлови Вари не е чаша за бира, а изящна женска фигура, която държи кристална сфера високо над главата си и е смятана за една от най-красивите награди в света на киното. Спазвайте приличие поне пред колегите си. В стенограмите на парламента, които четох, за да цитирам точно, има ремарки като в Чехова пиеса. В ремарките се уточнява, че след тези думи на депутата Рашидов има ръкопляскания от страната на ГЕРБ. Прекръстих се наум и си казах: "Прости им, Господи, те не знаят какво правят!".

От останалите съждения в това изказване ми стана срамно. Толкова, колкото се смутих, когато уважавани колеги от Европа ме питаха какво е било това, цитирам, "неуместно мероприятие на правителствено ниво", дето се емнахте и отидохте във Венеция на нещо толкова встрани от фестивала, че самите му организатори не проумяват, нещо, което ние упорито се опитваме да забравим, а вие упорито продължавате да ни припомняте и да се хвалите. Как да ви обясним, че това не беше влизане през главния вход на голям фестивал, това не беше дори влизане през входа за помощния персонал, това беше влизане през входа, дето се изхвърлят остатъците от приемите. Твърдите, че мечтаете за български филм-локомотив, който да повлече киното ни към светли бъднини, направо към Кан. Гледахте ли поне един от филмите на колегите ми, спечелили награди в Карлови Вари, в Локарно, в Сан Себастиан, във Венеция, филмите, показвани в Кан? Не, нали… И право да ви кажа, българският филм, който ще спечели в Кан, няма да ви хареса. В Кан не награждават сериали, още по малко филми като на Мишел Бонев. Така е устроен светът на киното, поне засега.

Аз съм притежателка на една по-скромна награда, която е статуетка на Вежди скулптора. Харесвах я много, защото трябва да изобразява роза, но цветът липсва, има стъбло, малко листа и доста впечатляващи бодли.  Истински ме вълнува концепцията на автора за вечно трънливия път в изкуството, което търси смисъла. Но след непрестанните популистки и спекулативни изказвания на шефа на Комисията по култура в българския парламент Вежди Рашидов как публиката трябва да бъде задоволявана и ощастливявана, как данъкоплатецът и пазарът диктуват изкуството, което си струва, му предлагам един прост експеримент. Да изложим на пазар в посочен от автора квартал на София или друг град моята статуетка и да питаме пазаруващите какво мислят за нея. Аз ще се моля да се яви поне един, който да я хареса, ще се моля заради мен самата. Едва ли Вежди скулпторът е забравил колко трудно неподготвеният зрител оценява метафоричното, изискващото мислене произведение.

Майсторът, който прави ремонта вкъщи миналата пролет, направо смяташе, че специално тази статуетка е грозна и е по-добре да се разтопи и да се превърне в няколко джезвета, много по-добра работа щели да свършат… Е, господин шеф на културата, ще правим ли джезвета, за да е щастлив данъкоплатецът?

Какво се случва с вас, колеги, които влизате в политиката с най-добри намерения? Кое ви променя така, че започвате да се държите като културни еничари? Каква е цената и какъв смисълът? Наистина искам да го проумея. Мисля си, че един филм за творец, който влиза в политиката и преобръща същността си, би бил яка метафара за механизмите на политическия ни живот, за измъчения ни преход и за кьопавата ни демокрация. А вие сте обещаващи прототипи за такъв един филм. Дали този филм ще е радост за публиката, аз не знам, но ѝ дължим един дълбок анализ на това как сме живели през тези години и за какво сме се борили в културата.

Иглика Трифонова, български филмов режисьор

______________

Под линия поставям имена, споменати в текста, в случай че политиците, които управляват културата ни, не са чували за тези безспорни авторитети:

[1] Юлия Огнянова. Театрален режисьор. Преподавател по актьорско майсторство и режисура. Част от легендарната група творци на Бургаския театър в края на 50-те години, създали култови театрални представления, неподчинени на конюнктурата, по-късно наказани и уволнени от тогавашната власт. Един от основоположниците на българския куклен театър. Учител на Теди Москов, Мая Новоселска, Александър Морфов и много други режисьори и актьори. Учител по театър и по морал.
[2] Анри Кулев. Български режисьор, работещ в анимационното, документалното и игралното кино. Художник. Творец с ярък, запомнящ се почерк. През 80-те години на миналия век на световните фестивали за анимационно кино критиците са наричали цяла тенденция в анимацията с термина "стилът Кулев". Филмите му са съществена част от златния фонд на българското анимационно кино.
[3] Теодор Ушев. Художник. Плакатист. Режисьор на концептуално анимационно кино. Игрален режисьор. С две номинации за Оскар. Живее и работи в Канада и България. Най-влиятелният в света на анимацията творец за последните 25 години.

–––––––––––––

Иглика Трифонова е режисьор и сценарист. Завърша кино- и телевизионна режисура във ВИТИЗ през 1982 г. Започва кариерата си като режисьор на документални филми, сред които "Лето господне 1990" (1990, Първа награда на фестивала "При футура" в Берлин), "Възможни разстояния" (1992, отличен на фестивала на документалното кино в Молдова), "Разкази за убийства" (1993, един от 10-те най-добри документални филми за същата година в Петербург), "Портрет на една актриса" (1994), "По пътя" (1995). Работи като асистент на Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов. През 2001 г. дебютира в игралното кино като режисьор и сценарист на филма "Писмо до Америка" (Специалната награда на фестивала "Златна роза"). Филмът ѝ "Разследване" (2006) получава Специалната награда на журито на "Златната роза" във Варна, а "Прокурорът, адвокатът, бащата и неговият син" (2015) – наградата ScriptEast на името на Кшищоф Кешловски в Кан. Иглика Трифонова е член на Асоциацията на филмовите режисьори в България.