По какъв път да поеме НАТО?

По какъв път да поеме НАТО?

Някои спорове заглъхват толкова бързо и, като се обърне човек назад, изглеждат толкова глупави, че хората забравят, че въобще някога ги е имало. Но те могат да бъдат поучителни.

Например, преди по-малко от десетилетие имаше оживени обществени дебати дали НАТО трябва да се разшири и да приеме нови членове от Централна и Източна Европа. Този спор бе тясно свързан с войната в Босна; външнополитическият елит в Съединените щати и Европа, включително много коментатори - и либерални, и консервативни, бяха до голяма степен против разширяването на алианса, като повечето високопоставени дипломати и бюрократи смятаха, че то би дестабилизирало Европа.

Болшинството "стари пушки" - от Пол Нитце до Джордж Кенан, както и Пентагонът, също бяха против. След яростни дебати, американският президент Бил Клинтън обаче стигна през 1994-1995 г. до заключението (правилното), че това би разширило зоната на стабилност в Европа. След това той спечели подкрепата на ключови европейски правителства и така се стигна до исторически консенсус в НАТО, който до този момент добави, на два етапа, десет нови страни членки.

Това решение изглежда днес толкова лесно, че не изисква и да се помисли над него; даже е трудно да си спомним колко спорно бе то. Критиците, макар и малцина някога да са признавали, сбъркаха. Без разширяването на НАТО щяхме да сме изправени пред по-голяма нестабилност в Централна Европа, по-специално на Балканите, както и пред големи проблеми с една полуиредентистка

и все по-авторитарна Русия. Алиансът вероятно щеше да закърнее и да стане по-ирелевантен, защото нямаше да се заеме с историческите въпроси в областта на сигурността през това десетилетие - да спре етническото прочистване на Балканите и да помогне за създаването на една нова Европа, която за първи път в историята си стана демократична, обединена и свободна.

НАТО трябва да реши сега дали да започне това, което ще наречем "третата фаза в историята му".

Фаза номер едно включва създаването на алианса в края на 40-те години и Студената война. Фаза номер две бе разширяването и реорганизирането на НАТО през 90-те години - след края на Студената война, и "работата" му в Босна и Косово.

Фаза номер три поставя един фундаментален въпрос: Трябва ли НАТО да играе роля за справяне с проблеми извън историческото му "пространство? (Уместно е да си припомним, че до 1995 г. повечето "разбирачи" от алианса твърдяха, че Босна е извън това пространство, дори и като се вземе предвид фактът, че, на практика, Балканите бяха обградени от страни членки на пакта).

В новата глобална среда на сигурност НАТО трябва да са заеме с най-сериозните заплахи за колективната сигурност на своите страни членки. Тези опасности обаче сега се намират на няколко хиляди мили от сърцето на Европа, а не само на няколко ярда - от другата страна на Чекпойнт Чарли в Източен Берлин. Ако НАТО не се заеме с повечето от тези проблеми, ние ще живеем в по-малка сигурност; а алиансът ще рискува още веднъж да стане ирелевантен. 

Това не означава, че пактът ще или може да се превърне в глобокоп (игра на думи на англ. - световно ченге; думата е образувана по аналогия с Робокоп – б. пр.). Нито всеки проблем в областта на сигурността по света е от пряк интерес за НАТО, нито може алиансът да реши всеки един такъв спор. Това не е и призив за нова епоха на западния империализъм; говорим тук за решаване на въпроси на националната сигурност, които са жизнено важни за всички държави от пакта - въпроси, които се развиват извън традиционната зона на интерес за НАТО, но за които алиансът може да направи разлика.

На практика, НАТО си натопи пръста в някои световни води, като (със закъснение) пое командването на важна мисия в Афганистан, разрешена от ООН, започна скромна тренировъчна мисия в Ирак, предприе хуманитарна операция за подпомагане на пострадалия от земетресението район в Пакистан, и започна (отново със закъснение) да обсъжда поемането, със съответното разрешение на световната организация, на значителна роля в Дарфур.

Всички тези дейности са достойни за похвала.

НАТО обаче все още не е преминал своя Рубикон и не е поел изрично по-глобална мисия.

И без това всяко отделно действие на алианса се превръща в арена на бой на живот и смърт. Време е за официално политическо решение, което трябва да бъде взето скоро и оповестено на предстоящата след осем месеца среща на върха на алианса в Рига, Латвия.

За да "тръгне" тази мисия, ще са нужни реална европейска подкрепа и ефективно американско лидерство. По принцип, за да бъде по-глобален, НАТО трябва да преследва точно целите, залегнали в собствената стратегия за сигурност на Европа.

Защитата на този континент чрез справяне с тези нови заплахи е основна външнополитическа цел както за европейците, така и за американците и канадците. Подходящ пример е Иран, към когото политиката сега е отслабена, защото е разделена между няколко институции, а не е поверена на една-единствена, която да включва всички западни държави, чиято сигурност е застрашена от ядрената програма на Техеран. В тази връзка трябва да се подчертае, че забъркването на НАТО не е равнозначно на военни действия; то обаче означава сериозност на дипломатическата и политическата цел, зад която стои заплахата от колективни действия.

Европейците ще трябва от своя страна да имат политическата воля и ресурсите да участват в разрешени мисии в понякога отдалечени райони. Това няма да е евтино, а Съединените щати не могат винаги да поемат по-голямата част от тежестта. Едва шест от нашите 25 съюзници от НАТО харчат днес за отбрана над два процента от брутния си вътрешен продукт, въпреки че всички са поели ангажимент да изпълняват този критерий.

Що се отнася до Вашингтон, той трябва да възвърне доверието в мъдростта на американското ръководство и политика; то понесе тежки щети в дипломатическото крушение по повод Ирак. Разбира се, НАТО и Съединените щати ще трябва да приемат реалността на един по-силен Европейски съюз, чиито членове се стремят към обща външна и отбранителна политика.

След осем месеца в Рига е времето и мястото алиансът да поеме по нов път. НАТО трябва да е подготвен за предизвикателствата на този век и да даде нова дефиниция за своята raison d'etre. Това е чудесен френски израз за "причина

за съществуване"; надяваме се, че Франция и колегите ѝ в Европейския съюз ще съзрат колко ще е ценна по-голямата роля на алианса извън Европа. За да се случи това, Вашингтон ще трябва, впрочем за трети път в историята на НАТО, да поеме ръководната роля в предефинирането на ролята на алианса.

По БТА

Ричард Холбрук е бивш американски постоянен представител в ООН. Роналд Асмъс е изпълнителен директор на Трансатлантическия център на германския фонд "Маршал" в Брюксел.

Споделяне
Още от Европа

Защо главният прокурор размахва пръст на политици?