По случай 4 юли САЩ да обявят отново, че късат с Великобритания

Тазгодишното честване на 4 юли ("Денят на независимостта" на САЩ, б. р.), отбелязващ скъсването с Британската империя, дава особено богат материал за осмисляне състоянието на демокрацията и трансатлантическите отношения.

Тези, които гласуваха за това Великобритания да напусне ЕС, и техните почитатели в САЩ и Европа, със сигурност ще твърдят, че става дума за подобен разрив с неотзивчива, чужда сила и смел опит на свободни хора да поемат контрола върху собствената си съдба. Както Марин льо Пен, лидер на "Националния фронт" във Франция, написа наскоро в "Таймс": "Решението, което току-що направи народът на Великобритания, е наистина акт на смелост – смелостта на народ, който е прегърнал свободата си".

Проблемът с този аргумент, подобно на много други, застъпвани от тълпата привърженици на Брекзит, от националистическите легиони на Доналд Тръмп в САЩ и от ксенофобските партии в Европа, е, че той е погрешен.

"Брюксел", срещу когото британските избиратели въстанаха, не е "абсолютният деспотизъм", с когото авторите на "Декларацията за независимостта" на САЩ скъсаха, а бюрокрация, отговаряща за 28 спорещи правителства, които никога не са ограничавали британския суверенитет в отбраната или фискалната политика, или в справянето с бежанците, идващи извън ЕС. И както скоро британците ще осъзнаят, за тяхно съжаление, те се възползваха щедро от участието си в един голям общ пазар.

По този въпрос вече беше писано достатъчно, както и по отношение на истинските мотиви за вота в полза на напускането (и за аналогичния в политически план феномен "Доналд Тръмп"): усещането сред по-възрастните, живеещи в провинцията, бели избиратели, че те са маргинализирани от глобализацията; носталгията по едно по-опростено и често – митично минало.

Със сигурност има основателни оплаквания срещу ЕС и срещу глобализацията, на които политиците трябва да обърнат внимание. Но не те са причината вотът в полза на напускането да победи.

Той победи, защото политици демагози като Найджъл Фарадж от британската "Партия на независимостта" нямаха скрупули да играят с базисните страхове, че множество хора с различен цвят на кожата и религия заплашват да разрушат обичайния начин на живот. Това е и рефренът на Тръмп, а също и основните послания на десните демагози из Европа - от Льо Пен до Герт Вилдерс в Холандия.

Те ще изтъкват, в присъщия им дух на популизъм, че британският референдум е демонстрация на волята на народа и по тази причина е силно демократичен. Референдумите имат своята роля в демокрацията в определени случаи, но ако премахването на робството, избирателните права или еднополовите бракове, например, бяха подложени на национални референдуми, кой знае къде можехме да бъдем?

Като консерватор (и твърдо проевропейски) министър-председател, Маргарет Тачър някога твърдеше, че референдумите жертват конституционни защити и парламентарния суверенитет в името на политическата целесъобразност.

"Декларацията за независимостта" се крепи на тотално различна морална плоскост. Нейният призив за естествените и защитени от закона права на хората, родени равни, е стандарт по отношение на правата на човека по света. И политическата система, създадена върху нейните принципи, гарантира защитата на тези самоочевидни истини от публичните страсти.

Затова може би на този Четвърти юли американците трябва отново да обявят, че скъсват с Великобритания - този път скъсват със заблудения британски вот, който връща назад часовника на свободата на придвижване, на толерантността, на разнообразието, на свободната търговия, на всички онези неща, които направиха свободния свят велик.

* Заглавието е на Mediapool