Поетично за българското правораздаване*

*На 3 декември Mediapool публикува лична позиция на адв. Иван Груйкин, в която той излагаше свои съмнения за случайното разпределяне на над 120 дела срещу строителна фирма, представлявана от кантората на адв. Стефан Гугушев. Посочваше се и че компанията има 100% успеваемост в съда.

 

На 5 декември съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд опроверга твърденията на адв. Груйкин, посочвайки, че става въпрос за противоречива съдебна практика, която Върховният касационен съд по закон уеднаквява.

 

На 7 декември от ВКС представиха свое становище по казуса, заявявайки пред Mediapool, че "изказвания и коментари на представител на една от страните в процеса по висящи дела могат да бъдат оценени и като опит за косвен натиск върху съда". От пресслужбата на съда уточниха още, че всички идентични дела срещу въпросната строителна фирма са били гледани при спазване на принципа за случайно разпределение.

 

Mediapool публикува без редакторска намеса и отговора на адв. Груйкин след опровержението от съдия Куцкова, която отново призова в петък твърденията на юриста да бъдат проверени от Инспектората към Висшия съдебен съвет.

В своя интервю от пети декември, публикувана в Mediapool, съдия Нели Куцкова опровергава мои констатации и изводи, направени във връзка с над 120 съдебни дела в Софийски градски съд (СГС) срещу конкретна фирма, и тяхното продължение в Софийския апелативен съд (САС) и във Върховния касационен съд (ВКС).

Не съм и очаквал съдия публично да подкрепи тезата ми за възможни корупционни практики в неговия съд. Не вярвам много и в смисъла на публичните епистоларни диалози. В случая обаче казаното от съдията дава добра възможност за хвърляне на допълнителна светлина върху сенчестата страна на българското правосъдие – и затова си заслужава да му бъде отговорено.

Съдия Куцкова започва своето опровержение на изнесеното от мен с оценката за невярност и правна несъстоятелност на съмненията ми във факта, че сто процента от исканията за допускане на касационно обжалване от страна на въпросното дружество са уважени, като същевременно всички аналогични искания на засегнатите купувачи са отхвърлени. Невярността и правната несъстоятелност на тезата ми авторката на интервюто обяснява със законовото задължение на ВКС да уеднаквява практиката на съдилищата. Поради това било напълно в реда на нещата едната страна да печели 100 % от делата при идентични казуси.

Да, това наистина е основното законово задължение на най-висшата съдебна инстанция. Но в конкретния случай (което изрично е посочено от мен и което се приема и от съдията) не става въпрос за крайните актове на съда по съществото на спора, с които той изпълнява законовото си задължение да уеднаквява съдебната практика. Ние коментираме процедурните определения на съда, с които се допуска или се отхвърля искането на всяка от страните делото да стигне до касационно разглеждане по същество (и там вече практиката на съда да се уеднаквява). Т.е. – дали са налице изискванията на закона за допустимост на касационното обжалване. Много често и двете страни поставят едни и същи правни въпроси като основания на искането си за допускане на касационно обжалване – определенията на съда са коренно различни.

Например:

Въпрос 1: Следва ли учредянето на договорна ипотека върху имот от страна на продавача, представляващо част от обичайната търговска практика, да се счита за нарушение на договорните задължения, произтичащи от предварителния договор между страните, при условие, че в правната сфера на купувача не са настъпили негативни последици за него?

Въпрос 2: Релевантен ли е за наличието на основание за разваляне на договора факта , че сключването на договорната ипотека създава потенциална заплаха за интереса на купувача / доколкото ипотеката следва имота и преминава в тежест на новия собственик при прехвърлянето му / или за развалянето е необходимо пряко увреждане интереса на купувача по предварителния договор?

Тези два идентични като смисъл въпроса се съдържат в две различни искания до ВКС за допускане на касационно обжалване – по едно за всяка от страните. В единия случай искането е уважено с приемането, че изясняването на този въпрос е от значение за развитието на правото (чл.280, ал.1, т.3 ГПК), а в другия случай е отхвърлено с мотива, че въпросът касае правилността на въззивното решение, което не може да е предмет на преценката за допустимост на касационната жалба.

Може да се каже, че при въпросните дела единият участник е предварително дисквалифициран, а на другия е осигурена служебна победа. Така че уеднаквяването на практиката, за която говори г-жа Куцкова, е предопределено много преди да се стигне до решението на ВКС по същество – още при определението за допустимост на касационното обжалване. Все още няма нито едно окончателно решение на ВКС по допуснатите вече (единствено по искания на фирмата) касационни жалби, но при досегашното развитие можем да си представим "аршина", с който ще се мери и по-нататък. И това е много лесно да стане – при положение, че няма нито една допусната до касационно разглеждане жалба на заинтересованите купувачи.

Така или иначе навлязохме в правната същност на спора - нека тогава да продължим накратко и по материалноправната проблематика. Съвсем вярно е това, което казва г-жа Куцкова – във всичките тези над 120 отделни случая става въпрос за съдебни искове от купувачи по предварителен договор, които са развалили тези договори и искат връщане на платеното, поради факта, че фирмата, без да има тяхното съгласие, е наложила ипотека върху имота, а това е забранено от договора.

"След започването на строежите компанията действително учредява ипотека върху терените в полза на банки-кредитори, която обаче е изчистена към момента, в който апартаментите се продават с окончателен договор" – признава и съдия Куцкова.

Но какво не казва? В почти всички от тези случаи изявлението на купувачите за разваляне на договора е преди завършването на обектите. И фирмата, и всеки от купувачите, в договора са се съгласили, че обременяването с тежести (вкл. ипотеки) е забрането и нарушението на това изискване дава право на купувача да развали договора. Купувачите правят точно това. Фирмата по-късно наистина довършва обектите, като в повечето от известните ни случаи ипотеките не са вдигнати (обратното на това, което твърди съдия Куцкова). Но купувачите вече са развалили договорите. И наистина, какво да правят – да затворят очи и да приемат на вяра, че до края нищо няма да се случи с техните апартаменти, да вярват, че банката няма да ги вземе и т.н. Ипотеката е за десет милиона евро.

Цитираната клауза в договорите е направена за тяхна защита именно в такива случаи – когато фирмата застраши техните интереси, като ипотекира обектите, без да има значение какво ще се случи впоследствие – защото после може да се случи всичко. И какво е посланието, което съдия Куцкова и останалите съдии отправят за смисъла на това да се договоряш за каквото и да било в България? Чуждестранните инвеститори трябва да са наясно (защото българите отдавна са), че в договорите си може да са се подписали за едно, но впоследствие българският съд да им каже, че всъщност са се разбрали за друго. Съдията прилага закона, а не се интересува от мнението на инвеститорите – ще каже някой. Да, но според самия закон договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили (чл.20.а от Закона за задълженията и договорите).

Но решенията на съдия Куцкова и на мислещите като нея съдии противоречат не само на закона и на договора между страните, но и на съществуваща задължителна съдебна практика по подобни дела, на която ищците безуспешно е позовават. Решение № 29/2010 г. по търговско дело № 488/2009 г. на ВКС, Търговска колегия, първо отделение, изрично постановява, че „правилата за продажбата (чл. 190 ЗЗД, даващ право на купувача да развали договора, ако вещта е обременена с права на трето лице) намират съответното приложение и при предварителните договори, когато купувачът установи, че имотът е обременен с права на трети лица и има опасност от съдебно отстранение (евикция). Как тогава е възможно да има съдебни решения на градския и апелативния съд, които да игнорират това толкова ясно решение, което освен всичко друго има и задължителен характер? Боя се, че отговор на този въпрос може да не получим и от ВКС – просто ще стане това, което явно е на път да стане.

В интервюто на г-жа Куцкова се опровергава изнесеното от мен с твърдението, че "всички граждански съдии в апелативния съд разглеждаха тези спорове". Но да видим по-подробно какво се е случило в градския и апелативния съд. Ако броят на постановените до момента решения е аргумент за извършеното случайно разпределение на делата, то до момента три от гражданските състави на апелативния съд са решили делата изцяло в полза на фирмата (съответно 11, 7 и 6 съдебни решения), един граждански състав (11 решения) е отсъдил в полза на купувачите, а при един решенията са 1:2. Един от гражданските състави няма нито едно решение по тези дела, както няма нито едно решение и от четирите търговски състава на апелативния съд (при положение, че на първата инстанция делата са разглеждани предимно от гражданското, но и от търговското отделение, а във ВКС делата се гледат от съставите на търговската колегия).

Аз съм сигурен, че ще ми бъдат изтъкнати аргументи за някакви вътрешни правила за разпределение на делата и специализация на съставите (за което вече писах в предишния си материал), но законът не дава такава възможност. Не знам какви аргументи обаче ще бъдат дадени за разпределението на делата на първата инстанция (СГС), където има общо 40 състава (от по един съдия) – 20 в гражданското и още толкова в търговското отделение. Делата са гледани предимно от гражданското отделение (120 срещу само 3 на търговското, като последните са изцяло в полза на купувачите). В гражданското отделение 2 състава са решили по 11 дела, два – по 10 и т.н., като трима съдии (от 20-те в това отделение) не са решили нито едно дело.

По много от делата има данни (включително по едно от делата на моето дружество) за първоначално разпределяне на делото на един състав, и последващо преразпределение – на друг. Става въпрос за конкретна заповед от осми януари 2010 г. на председателя на СГС за преразпределение на последните 60 броя дела, разпределени вече на определени състави, на други съдебни състави, с оглед изравняване на висящите дела на всеки един от съставите. Изглежда логично, но защо да се преразпределят вече разпределени 60 дела, вместо следващите 60 (при капацитета на СГС за постъпването им надали ще е необходимо много време) да се дадат за разпределение само между ненатоварените състави?

Това преразпределение (а и първоначалното разпределение на повечето от интересуващите ни дела) е станало по времето на предишния председател на СГС, който в момента разпределя дела на принципа на случайния подбор вече като председател на ВАС. Как точно ги разпределя, ние не знаем, поради което преди седем месеца изпратихме сигнал за това до Инспектората при ВСС. Резултат до момента няма. След скандала „Марковска“ много хора също поставиха въпроса за разпределението на делата във ВАС. Преди дни няколко граждански организации отправиха подобно искане до Висшия съдебен съвет, правосъдния министър и представителството на Европейската комисия в София. Със сигурност все някога ще трябва да се отговори на тези въпроси. Но има ли някаква причина да се съмняваме, че това, които се е случвало и продължава да се случва във ВАС, не е практика и в други съдилища?

Накрая съдия Куцкова, говорейки вече от името на "колегите", се опитва да представи спора като такъв между един заинтересован и бъркащ в преценките си адвокат, и цялото съдийско съсловие. Напомням, че в моя материал става въпрос за проблемите със случайното разпределение на делата (за което отговорни са най-вече председателите на съответните съдилища), както и за практиката по делата на определени съдебни състави, които преимуществено решават делата на въпросната фирма. Не говоря за всички съдии. Убеден съм, че най-големият проблем за съвестните и честни съдии са непочтените съдии – а не протестиращите адвокати.

Съзнавам, че много съдии ще се почувстват засегнати. Наистина съжалявам за това. Но тук не става въпрос за този или онзи съдия, а за болното българско правосъдие. И искат или не искат, българските съдии са съществена част от проблема. Разбира се, определяща е отговорността на управляващите, които упорито отказват да създадат и спазват правилата на едно функциониращо правосъдие – но това е друга тема. В случая не говоря за някаква колективна съдийска отговорност, но и не мога да приема постановката „аз отговарям за себе си, за другите - не знам“. Многократно съм заявявал, че съвестните съдии също са заложници на системата, както и всички ние. Но няма как да се занимаваме с лични неща и със засягането на този или онзи – при положение, че в случая става въпрос за най-сериозния национален проблем, който заплашва всичко, което ценим и обичаме. Без правосъдие България е обречена, и все повече намаляват шансовете за обръщане на посоката, по която така безотговорно сме поели. А някой се бил засегнал...

Сигурно мнозина си казват – този адвокат е заинтересован, затова говори така. Напълно вярно – изключително заинтересован съм. Категоричен съм, че нито моите клиенти, нито моите колеги адвокати, нито който и да е друг заслужава подобно правосъдие. Изобщо не съм съгласен, че съдебните решения не се коментират. Коментират се, и още как! Ами ако съм напълно убеден, че съдиите (умишлено или не) системно нарушават закона? Ако целият ми жизнен и професионален опит, както и внимателно изследваните факти, ми показват, че в този случай (и не само в него) има нещо нередно? Какво – да стоя кротко и да очаквам правосъдие от хора, които ехидно ми показват, че каквото и да правя, ще се случи това, което те явно предварително са си решили, без дори да отговорят на конкретните ми доводи и аргументи? И да се жалвам после в Страсбург, където сигурно след 6-7 години ще получа частично удовлетворение? Не, благодаря. Както в едно от делата ни в Софийски градски съд, при които искахме отвод на съдията поради съмнения в неговата безпристрастност. Този съдия, освен че не си даде отвод, "великодушно" ни присъди неустойка (6 евро), като все пак прие, че фирмата наистина е нарушила договора. Нарушила, но тъй като това било маловажно, купувачите нямат право да развалят договора (въпреки изрично записаното в него), и отхвърли основния иск за връщане на платената предварително сума. Но съветвам този съдия, който тук припознае себе си, да не мисли за незабавно опровержение. Не за друго, а защото може да се окаже, че има и друг като него – защо да избързва...

Изключително заинтересован съм и поради нещо друго. За мен състоянието на съдебната система определя смисъла да упражнявам професията, която съм избрал, която практикувам толкова години и която наистина обичам. Какъв е смисълът аз и моите колеги да служим за алиби на една система, която има все по-малко общо с понятия като правосъдие, справедливост и почтеност. Така че публичността на това, което правят магистратите в България, много често е последната ни надежда. Не ги молим да си свършат работата – заявяваме им, че са длъжни да го направят. И че нямат право да се сърдят, а че са длъжници на хората, върху чиито съдби, имущество и надежди се произнасят и правораздават. Всички помним друг знаков за българската съдебна система случай – "Борилски". И там ли трябва да се извиняваме на съдии, както ме приканва г-жа Куцкова? Или, колкото и да е унизително, трябва да благодарим на френския посланик, чиято намеса може да се окаже единствената разлика между този случай и нашия? Но, доколкото знам, и по случай „Макантъни“ също има сигнали до британския посланик. Така че да не бързаме с извиненията.

През цялото време, откакто се занимавам с делата срещу тази скандално известна в Банско-Разложкия край фирма, в ушите ми кънти популярен стих от поезията на един гениален банскалия. "Разровиш ли го, ще мирише" – предупреждаваха ме и мои приятели и колеги. И наистина, колкото повече задълбаваме, толкова по-неприятно става. Но няма друг начин, ако искаме българският съд да промени жанра, в който пише своите актове. За да не продължаваме да четем хумористични съдебни решения и присъди, с ясно изразени абсурдистки мотиви и трагичен завършек.