Поколението на прехода – на власт

Поколението на прехода – на власт

Хората, родени между 1965-а и 1980-а година, са днес в най-активната възраст на живота си. Те насищат публичната сфера, влизат в политиката и заемат важни позиции в ключови частни и държавни институции. По естествен природен закон те изместват поколението преди тях, както след време сами ще бъдат изместени от по-младите. Има ли нещо характерно за това поколение, което условно може да наречем „поколение на прехода“? С риск от известна спекулативност, може да се твърди, че то носи следните родилни белези:

- За него 1989 г. – падането на комунистическия режим – ще остане най-важното формиращо събитие. За предходните поколения това не е така. Те са били свидетели и имат свой съзнателен опит и от други значими събития – от края на Втората световна война, през смъртта на Сталин и известната либерализация на режима през 60-те години, Перестройката и т.н. За следващите поколения 1989 г. също може би бледнее по важност в сравнение с дигиталната революция и интернет, без които те едва ли могат да си представят света;

- Това поколение е последното, което има съзнателен опит от времето на комунизма: то носи спомен както за идеологията, така и за неговата обществена организация през всекидневната рутина на училището и университета. То си спомня бригадите, дефицитите на тоалетна хартия и олио, радостта от наличието на портокали и банани, даже и тъпотата на комсомолските или поне пионерски събрания. И всичко това – видяно през оптиката на неговата най-жизнена и незабравима младост ;

- То не е поколението, предизвикало или отговорно за падането на комунистическия режим. С много малки изключения тази промяна го заварва прекалено младо, все още в „преддверието на живота“, за да има реално влияние върху обществените процеси. Но същевременно то е и първото поколение, което като цяло не носи отговорност за комунистическия режим – отново по същата причина;

- Макар че те са последните, имали немалък съзнателен живот преди 1989 г., те са първите, които не е трябвало да сменят или да запазват, да се борят с идентичността си "преди“ и "след“ вододелната дата. Пред това поколение не са стояли (като цяло) дилеми от рода на това от партиен секретар да станеш демократ, от комунист – социалист, от сътрудник на ДС – общественик и т.н. Най-общо казано, това поколение е първото, което не е трябвало да се преизмисля от редови член на развитото социалистическо общество в гражданин на една либерална демокрация (което не е никак лесна задача);

- Това е и първото поколение, което още с минаването на зрелостните изпити – т.е. на една много млада възраст – можеше да избира дали да остане в малкия град, или да отиде в столицата; да остане в страната, или да замине в чужбина; да се образова тук или на Запад; да се възползва от "отварянето“ на България към света чрез правене на бизнес, пътуване, гурбетчийство и т.н., или да остане по родните си места и да води живота на своите родители;

- И накрая, това е последното поколение, което знае от някакъв опит какво е пишеща машина "Марица“ и първото, което е изживяло еволюцията на компютъра от "Правец“ до смартфоните. То още може да пише на ръка, но е и достатъчно грамотно по отношение на новите технологии – поне толкова, че да не изпадне социално по технически причини, както някои представители на предходните поколения.

Какво ни казва всичко това за политиката на това поколение? Какво може да очакваме от тези хора? Тук рискът от юнашки обобщения е още по-голям, но една разлика с предходното поколение е очевидна. Както стана дума, екзистенциалната дилема на предходното беше „преизмислянето“ на тяхната идентичност на вододела от 1989 г. Затова през 90-те години сблъсъкът в политиката беше между "демократи“ и "комунисти“, между защитници на бърз преход към "новото“ и почитатели на „плавен“ преход без „шокова терапия“. Този сблъсък определяше българската политика до 2001 г., а негови остатъци бяха значими и през първото десетилетие на новия век.

С "идването на власт“ на поколението на прехода, обаче, тази екзистенциална дилема отстъпва на втори план – тя просто не е валидна за огромно множество хора в най-активната част от живота им. Не случайно партиите, създадени на базата на тази дилема – най-вече СДС и БСП – или са изчезнали, или са на път да изчезнат и да се маргинализират. При БСП затварянето в групата на пенсионерите, свиването до 10% не са плод само на грешките на нейното ръководство през последните години, а и на описваната тук генерационна динамика.
Екзистенциалната дилема, която разделя поколението на прехода, е друга и тя е основно по отношение на ползите от отварянето на България – както във вътрешен план, така и към света. Най-грубо казано, поколението на прехода се дели по следните линии:
- Живеещи, мигрирали в столицата и големи, динамични градове – "останали“ в малки, неразвити населени места;
- Натрупали опит, образование в чужбина – хора с преобладаващ "местен“ опит;
- Включени в международни бизнес, образователни, нестопански и т.н. мрежи – невключени в подобни мрежи;
- Такива, за които отварянето на страната е възможност и ценност – такива, за които то е травма и неудобство;
- Свободно придвижващи се из Европа – неволни емигранти, нелегални работещи в западни страни;
- Успешно конкуриращи се с останалите в ЕС – загубили от тази конкуренция.

Тези разделителни линии могат да бъдат продължени и в други сфери, но важното е какво е общото между тях: това е позиционирането на "поколението на прехода“ по отношение на нещо, което е до голяма степен неизбежно – глобализирането на света, падането на границите, засилената конкуренция от страна на хора, с които не си мислил, че ще бъдеш някога в контакт. Това позициониране се превръща и в основен „клийвидж“ (cleavage) на новата партийна система, която се появява и която измества остатъците от СДС и БСП.

В тази нова система ще има (и вече има) следните групи от политически формации:

1. Про-европейци, интегратори, глобализатори

Това е политическото представителство на най-динамичната и най-оптимистичната част от българското общество. Това са хора, които живеят в България, но се чувстват конкурентни, интегрирани, свързани в световните мрежи. За тях решението на проблемите е в още по-интензивната комуникация със света, възприемането на стандартите на най-развитите държави, липсата на корупция, въвеждането на модерните технологии и т.н. Това са и хората с най-голямо желание за „модернизация“ на страната, за които ЕС, НАТО и глобализацията не са заплаха, а възможност. Към партиите в тази ниша към днешния момент принадлежат Реформаторският блок, части от ГЕРБ и все по-изолирани фигури от БСП;

2. Мек дефанзивен, консервативен популизъм

Това е популизмът, който е характерен и за развити западни общества, в които огромни групи се страхуват, че могат да загубят привилегиите, които имат – висок жизнен стандарт, здравеопазване, образование и т.н. Тази загуба може да дойде от прекалена глобализация и отваряне към света – от загуба на работни места (изнасяне на бизнеси към Китай), от имигранти от бедни държави и т.н. Тези страхове почват да доминират голяма част от Европа и в България те намират изражение във възхода на ГЕРБ. Подкрепата тук идва пак от динамични части на обществото, които обаче имат какво да загубят от изтичането на млади хора към столицата или чужбина, или от загуба на работни места и бизнес от по-конкурентни европейски или азиатски производители. Това са хора, които не са губещи от отварянето на страната в никакъв случай, но това са и хора, които вече са изградили собствени местни мрежи и имат голям интерес да ги запазят от външно влияние. Това запазване може да стане и чрез "неформални“ методи, като влияние в ключови институции (регулатори, комисии, агенции и т.н.), медийни мрежи, съдебна власт. Това е "местен капитал“, който тази група е склонна да защитава и който тя вижда като собствено "конкурентно предимство“ спрямо останалите. В тази група влизат като водещи две партии – ГЕРБ и ДПС – които имат свои собствени, местни бизнес мрежи, но които – особено ГЕРБ – имат влияние сред сериозна част от активното население в страната. БСП също има своите мрежи, разбира се, но идеологически тя се проваля и не успява да отговори на страховете на тези активни хора. Отговорите, които им дава – от вдигането на данъците до русофилството – нямат много общо със задачата.

3. Турбо националистически популизъм

Това е политическото представителство на тези, за които отварянето на страната е заплаха, които се страхуват, че така тя губи своята идентичност и е в опасност. Тук влизат най-различните национал-популизми – от параноичната Атака, през близките до тях по сантимент "патриоти“, до крайни фашизоидни форми, които слава Богу засега нямат особено влияние. Русия като тема се явява по интересен начин тук: в нея поне някои привиждат "антиглобалистичен“, "суверенистки“ модел на затворена, местна, православна държавност. Турция е другата външно-политическа обсесия на тази група – това пък е потенциалният (вечен) „враг“, спрямо който ние трябва да се съизмерваме и срещу който трябва да сме мобилизирани.

4.Нишови партии на по-възрастните поколения

И накрая, макар че "поколението на прехода“ е вече на власт, това не означава, че то доминира демографски. Напротив, застаряващият характер на нацията прави групата на възрастните хора социологически много значима, което определя и нуждата от по-специфично представителство. В тази ниша БСП се очертава като безспорен лидер.

В заключение, може да се каже, че поколенческата перспектива има обяснителен потенциал – не всичко в политиката се диктува от генерационната динамика, но поне някои важни процеси се влияят от нея. Според предложения анализ, страната не е разделена на две, както често пъти се твърди – на една богата и успешна, и една бедна и несретна България. Разделителните линии са множество, както и политическата надпревара е по-диверсифицирана: тези, които се надяват, че имат запазени ниши и територии, могат да бъдат неприятно изненадани.

Основният тест за поколението на прехода обаче всъщност е друг: дали то ще успее да преодолее вроденото си чувство за дистанцираност от обществените дела, заложено още в отвратата на младия човек от безмозъчната бюрократичност и аморалност на соцвластта. Да, както стана дума, това поколение не е отговорно за комунизма, преходът също започна, преди то да е всъпило в силата си. То имаше избора да остане или да напусне, но мнозина от него като че ли никога не го направиха – застинаха във висящото положение на вътрешни имигранти или номинално живеещи в чужбина, но вълнуващи се основно от драмите на България в интернет и социалните мрежи. Биологически времето на поколението на прехода идва или е вече дошло. Но времето тече бързо и това поколение може да падне от власт, преди да е осъзнало напълно, че я притежава, преди да поеме реална отговорност за нея.

*Анализа на Даниел Смилов публикуваме от Портал "Култура". Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ "Св. Кл. Охридски”. Има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Споделяне
Още от Анализи и Коментари