Нека да разгледаме вероятния републикански кандидат за президент Доналд Тръмп, който с радост хвърля в огъня благоприличието, за да трупа популярност в медиите. "Тръмп възнамерява да разчисти с обиди пътя си към победа над Клинтън", описа наскоро ситуацията "Файненшъл таймс".
За да подкрепи доводите си, вестникът цитира прякорите, с които Тръмп нарича водещия демократически кандидат ("Нечестната Хилари") и широко уважаваната сенаторка от Масачузетс Елизабет Уорън ("Покахонтас"). Покахонтас била дъщерята на индиански вожд, която се омъжила за английски заселник в началото на 17 век; Тръмп избра това име, защото Уорън необмислено заяви, че имала индианска кръв, основавайки се на семейни легенди, според които имала "една 32-ра" черокско потекло.
Клинтън постъпи по-сериозно и призна, че е допуснала грешка, като е използвала частния си сървър за служебна кореспонденция в Държавния департамент, докато е била държавен секретар през първия мандат на президента Барак Обама.
Вероятно "Нечестната Хилари" и "Покахонтас" са само скромен пример за това, което предстои. Да се надяваме, че нещата няма да се развият така. Благоприличието е важно: то е съществено за обществата, които са и граждански, и възпитани.
Но не само Тръмп пренебрегва нормите на благоприличието.
Извън САЩ и Великобритания тази тенденция предвещава още по-дълбоко затъване в епоха на политически ад. Явлението има множество национални вариации, но една важна и пагубна обща характеристика: политическата реторика е все по-освободена - не само от учтивост, но и от разумни дебати.
Миналата седмица началникът на канцеларията на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер Мартин Селмайр написа в Туитър: "Г-7 2017 с Тръмп, Льо Пен, Борис Джонсън, Бепе Грило? Сценарий за филм на ужасите, който убедително показва защо си струва да се борим с популизма."
Освен Тръмп служителят си представяше Франция, ръководена от лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин льо Пен, която последователно е начело на социологическите допитвания за най-популярен лидер; Великобритания, ръководена от консервативния депутат и бивш кмет на Лондон Борис Джонсън - най-популярната личност, която неговите колеги в парламента може да изберат да замени министър-председателя Дейвид Камерън, ако Великобритания гласува за излизане от Европейския съюз на 23 юни; и непостоянния италиански комик Бепе Грило - основател и лидер на Движението "Пет звезди". Сега според социологическите проучвания Грило има толкова голяма подкрепа, колкото и управляващата Демократическа партия. Допитване през май даже показа, че той води.
Всички тези европейски фигури са използвали или езика на омразата, или силно преувеличените предупреждения за фашизъм, за да укрепят своите позиции и да привлекат внимание. Льо Пен сравнява мюсюлманите, които се молят на улицата, с нацистката окупация на Франция през войната. За да не остане по-назад в използването на нацизма, Джонсън казва, че Европейският съюз подобно на Хитлер се опитва да постави цяла Европа под една "власт". Грило обижда повечето обществени фигури, включително Матео Ренци, когото нарича "малоумния министър-председател", както и наскоро избрания кмет на Лондон Садик Хан, който е мюсюлманин, като се шегува, че той можело да взриви британския парламент.
Тези политици може да не дойдат на власт. Льо Пен почти със сигурност ще стигне до решаващия втори тур на френските президентски избори следващата пролет, но вероятно ще ѝ е трудно да спечели веднага срещу гласовете на левите и десноцентристите. Много италианци продължават да нямат доверие на партията на Грило, която вече е замесена в местни скандали и смятат, че тя няма достатъчно управленски опит.
Все пак ако Франция преживее още нападения на екстремисти, а Италия не съумее да постигне истински растеж при управлението на Ренци, и Льо Пен, и партията на Грило може да успеят. Джонсън, от своя страна, вероятно ще замени Камерън като следващ министър-председател на Великобритания, ако гражданите гласуват за излизане от ЕС.
Какво ще направят тези политици, ако вземат властта? Как ще управляват многообразните, до голяма степен свободни общества и как ще си взаимодействат с тези, които не споделят техните възгледи и които биват сериозно обиждани от тях? Как ще призовават убедително за граждански мир, когато в продължение на години са насърчавали своите привърженици да се бунтуват срещу избраната власт (с този проблем ще се сблъска крайнолевият лидер на британската Лейбъристка партия Джереми Корбин, ако някога спечели избори).
Едната тактика е да се направи рязък завой. Камерън, който подкрепяше воденето на мръсна кампания, когато Хан се бореше за кметския пост на Лондон срещу слабия консервативен кандидат, се появи тази седмица на една сцена с Хан, агитирайки за оставане на Великобритания в Европейския съюз. Камерън нарече новия кмет "горд мюсюлманин и горд британец" и каза, че "ние (той и Хан) обичаме страната си, искаме нашата страна да бъде по възможност най-добрата, да бъде най-силната, да бъде най-великата" - а само допреди седмици го свързваше с ислямския екстремизъм.
Малък, дори незначителен пример. Какво обаче мисли Камерън - че Хан е опасност за страната (в началото на май) или придобивка за страната (в края на май)? В основата на това вероятно стои преценката, че обществеността или не знае, или не помни предишните обиди. Или ако всъщност ги помни, не ѝ пука. Подобно нехайство разяжда основите на демократичните убеждения.
Тръмп остава майстор в използването на това. Категоричното му обещание през декември миналата година да забрани на мюсюлманите да влизат в Съединените щати беше променено през май тази година в "просто една идея".
Ако големи, дори представляващи мнозинство групи в демокрациите сега смятат тези завои не само за приемливи, а дори за достойни за възхищение, значи сме се озовали в опасна територия. Навлизаме в пространство, където социалните медии, връзките с обществеността и масовите телевизионни предавания се развихрят драматично и помитат всичко по пътя си. Честните политици и политика страдат. Същото важи за всички, които търсят благоприличие в управлението.
По БТА.
*Джон Лойд е съосновател на Института Ройтерс за изучаване на журналистика в Оксфордския университет, където е старши научен сътрудник. Лойд е автор на няколко книги, включително "Какво причиняват медиите на нашата политика". Той е сътрудник на "Файненшъл таймс" и основател на сп. "Файненшъл таймс". Тук изразява лично мнение.
подкрепете ни
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
2 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Ами нормално е да отива по дяволите политическото благоприличие, след като хората от дълго време го възприемат като фасада за прикриване на корупция, некадърност, връзкарство /достатъчно е да се припомни президентството на Джордж Буш младши зада се разбере, че случващото се с Републиканската партия в САЩ след това е съвсем закономерно/ и практически повсеместната липса на /адекватни, двупосочни/ комуникации между политици и техните избиратели.
Накрая фасадата закономерно рухва, и пак съвсем "нормално" …
/или поне очаквано/ я срутват най-кресливите - клоуните.
Дори и тогава обаче "традиционните политици" остават неспособни да се борят срещу въпросните клоуни, отправяйки адекватни послания към избирателите си. На въпросните /клоуни/ бива прикачен епитета "популисти" и се обяснява колко са неразумни и дори /о, Боже/ "неприлични" /:)/, но с това практически се изчерпва "борбата" срещу популизма. Кампаниите срещу популизма стигат до прикачане на "епитети" - на практика същото, което правят самите популисти. Няма установяване на адекватна комуникация с избирателите, няма отговори на въпросите, които популистите задават, няма адекватни отговори дори на самото явление „популизъм“ /отвъд „епитетите“/ . Наместо комуникация и отговори започват обвинения срещу медиите, че „давали трибуна“ на популистите, но всъщност основната работа на медиите е да дават на читателите, зрителите и/или слушателите си интересна и привлекателна за тях информация и в този смисъл те адекватно си я вършат.
Що се отнася до адекватните отговори на самия популизъм, би трябвало да се започне например с това, че огласяването на „висок тон“ на нещо, което практически „всички знаят“ съвсем не означава способност за решаване на съответния проблем и в условията на демокрация и относителна свобода на словото само по себе си то не е особено голямо постижение /за разлика от тоталитаризма, когато подобно огласяване наистина би било проява на смелост и гражданска позиция/. И все пак повечето хора са привлечени от самия акт на „разрушаване на стената от мълчание“ около дадени проблеми от „високите трибуни“. Макар, че в случая този акт не се различава много от това да се изправиш на масата в заведение, просто някой си е намерил „по-висока трибуна“ от която да си покаже номерата...
Къде е нашия Джорджи Ганчев да се включи в това многообразие на популисти? Волен е само една бледа сянка на този наш герой. Сега идва неговото време, кой ще го замести?