Полша попадна в капан

Преди шейсет години американците, осмисляйки опита си от двете световни войни, решиха, че сигурността на Европа е пряко и непосредствено важна за собствената им сигурност, а липсата ѝ е най-важната от всички потенциални външни заплахи.

Оттогава обаче Съветският съюз се разпадна, а европейската интеграция пожъна поразителен успех. Проблемът за сигурността "се изнесе" от Европа, или по-точно от нейната западна и централна част.

Така както сигурността на атлантическия район престана да бъде обща и неделима, така и идентичността на атлантическата общност вече не е неделима. В продължение на два века на въпроса "Кои сме ние?" американците и европейците отговаряха: "Едни и същи хора, които живеят от двете страни на океана". Днес вече не е така. По няколко причини.

Сред тях са все по-важните различия в политическата култура на двата континента. Един от примери е ролята на водачеството или на компромиса. Друг пример е смъртното наказание. Подходът към международната политика - трети.

Много съществен е и въпросът за различния подход към военната сила. Години наред американският бюджетен дефицит служеше за финансиране на въоръжените сили, а европейския - на социалните служби. Години наред Америка усъвършенстваше военната си машина, а много европейски страни на практика забравиха за войските си .Така възникна огромно военно неравновесие и съществена разлика, що се отнася до склонността проблемите да се решават с военна сила.

Израз на това е например концепцията за ЕС като неармейска сила или идеята за мирните мисии като главно призвание на Общността. Има нещо вярно в това,че днешните американци са от Марс, а европейците - от Венера.

Поредната причина са демографските тенденции, които бавно, но неизменно диференцират хомогенната до неотдавна атлантическа общност. До 2050 г. делът на населението от европейски произход в САЩ ще спадне под 50 процента. От нашата страна на океана етническите европейци измират. Според прогнозите на ООН до 2050 г. Европа ще изгуби около 124 милиона души - толкова, колкото днес е населението а Белгия, Холандия, Дания, Норвегия, Швеция и Германия, взети заедно. Европейците, които през 1950 г. са били една трета от населението на света, сто години по-късно ще бъдат само 10 процента.

Европа внася хора, главно от Северна Африка и Близкия изток и други свои някогашни колонии. Пришълците променят етническата, културна и политическа структура на континента. В Германия има над 2 хиляди джамии, във Франция над 5 милиона мюсюлмани. Ислямът измести юдаизма и стана втората религия на Европа.

Това ново положение има много последици. Макар интересът на САЩ към сигурността да остава голям, а след терористичните покушения от 11 септември и много голям, той вече не е съсредоточен в Европа, а в други райони. От гледна точка на американския национален интерес Европа вече не е източник на заплаха, а потенциален партньор в управляването на сигурността в други райони на света.

На свой ред в Европа безпрецедентното подобряване на положението със собствената ѝ сигурност предизвика намаляване на интереса към сигурността като цяло.

Някакъв нюанс в тези очевидни различия внася Централна и Северна Европа. Съседстваме с територия, която продължава да е нестабилна, все още имаме усещане за заплаха. Не сме още, като Германия например, заобиколени от демокрации с ясно уточнени национални интереси и предвидими стратегии. И все пак, изгодното (макар и бавно) развитие на ситуации на Изток става причина и у нас проблемът за сигурността бързо да губи централното си място, както за политиците, така и за общественото мнение.

Затова не бива да се очаква, че спецификата на нашия район съществено ще повлияе на отношението на целия континент.

Вследствие на това двата континента се отдалечават един от други. Все повече - особено след войната в Ирак - американците и европейците се възприемат взаимно като различни, чужди.

Появяват се все повече различия в оценките и възгледите. Споровете стават по-остри, защото не ги тушира като някога усещането за общност по въпросите на сигурността и за изключителността на взаимните отношения. Атлантическото партньорство в досегашния му вид свърши. Окончателно.

Има много причини отново да установим взаимноизгоден съюз. За да стане това обаче, трябва да постигнем споразумение за общите ни интереси и цели в областта на сигурността. В тази област пред нас стоят две предизвикателства.

Първо, съгласие по въпроса за сигурността на атлантическия район. Макар че вече не ни обединява общият ни страх, обединява ни общата грижа да има траен мир. А тази задача обхваща не само системата за ефикасна охрана на границите на Европейския съюз, но и трайно стабилизиране на положението на Балканите, инкорпориране на Турция в европейската архитектура и - а може би, преди всичко - ангажирането на Русия, намирането на полезно за нея и задоволяващо я място в Европа.

Сигурността на Европа днес е задача на европейците. Европа трябва да увеличи отбранителните си усилия. Иначе ще се изложи на риска от несигурност и няма да си възвърне досегашното място в американската стратегия. Няма да реши стоящите пред нея задачи. Например няма да успее да включи Русия в Европа. Русия е прекалено голяма и различна, "за да се "вмести" в Европейския съюз. Затова трябва да създадем някаква друга конструкция, която да побере Русия. Няма да можем да изпълним тази задача без Америка.

Второто предизвикателство е да се споразумеем по въпроса за принципите на военните интервенции и общата политика по отношение на "държавите, будещи особено безпокойство".

Прехвърлянето на отговорността на ООН очевидно е пропаганден ход. Съветът за сигурност не е в състояние да вземе каквото и да било решение, ако няма сътрудничество между европейците и американците. Най-важното условие за постигане на търсеното споразумение ще бъде намирането на механизъм, който да гарантира, че при несъгласие страните няма да поведат борба помежду си.

Прави са тези, които защитават идеята за обща политика за сигурност. Европа трябва да положи усилия в тази област. И това усилие трябва да е общо. Индивидуалното усилие ще е скъпо, не много ефикасно, няма да превърне Европа в партньор на Америка. Може да разбие Европа, ако отделните държави започнат да се борят да получат от Вашингтон някакъв специален статут за сметка на останалите.

Пречките в развитието на европейската политика на сигурност са известни. Напоследък обаче е и в тази област настъпва прелом.

Защитниците на общата политика за сигурност изглеждат по-решително настроени от досега. Разширява се кръгът им, в дискусиите се включват интелектуалните среди и гражданското общество. Израз на тази решимост е и появилата се неотдавна статия на френския министър на външните работи Доминик дьо Вилпен. Той представя архитектурата на Европа, съставена от две части - "обща позиция и форми на по-близко сътрудничество". Общата позиция би се образувала от разширяващата се "зона на европейското благоденствие и солидарност", основаваща се на общия пазар и допълващите го действия в областта на регионалната помощ, инфраструктурата, селското стопанство или транспорта". В тази част биха влизали всички членки на ЕС.

Втората част биха образували само някои членки, "готови да вървят напред". Те ще водят "по-тясно сътрудничество" в международната област, икономическата политика в зоната на еврото и в политиката за вътрешна сигурност. За тях ще са задължителни специални "вътрешни принципи". Разбира се, участващите в сътрудничеството, биха се погрижили да "информират онези, които не участват", "да запазват единството на европейските институции", да зачитат солидарността на Общността" и т.н.

За пръв път концепцията за ЕС "на две скорости" бе толкова ясно и практично изложена от министър на страна, която може да пожелае да я реализира. Това вече не са интелектуални размисли, а очертаване на политическа програма. Решението дали да се избере единия или другия сценарий ще зависи от разбирателството по въпроса за Конституцията. Както предупреди Романо Проди, за да го постигнем имаме само една година.

Полската външна политика се озова между Сцила и Харибда. Каквото и да си говорим, нашата офанзива по въпроса за формулата от Ница завърши с поражение. Нашето становище, че отказът от тази формула ще даде прекалено голямо влияние върху Съюза на големите нации, не намери разбиране в други страни (не го подкрепиха дори съседите ни). В проекта за конституцията те виждаха по-скоро необходима крачка към демократизиране на съюза, а в полското становище - не загриженост за доброто на ЕС , а липса на опит, обмисляне и вяра в собствените възможности, каквито са необходими, не само за изграждане на общ пазар, но и политическа общност.

В Брюксел никой не искаше да преговаря с нас. Явно привържениците на Конституцията са стигнали до извода, че представляваме толкова нищожно малцинство, че не си струва да ни се правят отстъпки. Вече знаем със сигурност - формулата от Ница няма да може да бъде защитена по пътя на споразуменията. За да стане това, ще трябва да се опълчим на огромното мнозинство.

Само че, ако постъпим така, ще влезе в действие ЕС на различните скорости. А ние ще бъдем изправени пред дилемата дали да се включим в по "по-тясното сътрудничество" в областта на сигурността или не. Дори самата поява на такъв въпрос за нас ще е разочарование и поражение. От години в нашата външнополитическа стратегия важеше схващането, че единственият начин Полша да си осигури трайна сигурност е обединяването на Европа. Затова с такава решимост искахме "западните структури" да се отворят за нашата част от Европа, затова толкова упорито защитаваме каузата за членство на източните съседи в НАТО и в ЕС. Разделянето на ЕС ще върне тревогата, че в европейските отношения пак ще се настанят конкуренцията и политиката на равновесие на силите, които в миналото за нас са били толкова разрушителни.

За да се избавим от тази тревога, за да не се озовем отново в "сенчестата зона", ще искаме да влезем в "по-тясното сътрудничеството". Само че нейните вътрешни принципи със сигурност няма да бъдат изградени въз основа на формулата от Ница, със сигурност ще са такива, каквито са в проекта за конституция или още по-амбициозни. Полша ще трябва да приеме условията, които съвсем скоро категорично отхвърли.

Това ще е много трудна година за нашата външна политика. Най-трудната в историята на Третата полска република. Но и никога страната ни не се е озовавала в такъв капан.

*Анджей Олеховски е бивш външен министър на Полша. Публикуваме статията от БТА с малки съкращения