Полудяване вляво

(История на политическия виц)

Преди години покойният вече д-р Петър Дертлиев обичаше да се шегува, че единственото нещо, което му харесва в БСП, е партийната дисциплина. По този повод се появиха паралелни закачки с прохождащия пост-тоталитарен елит – в смисъл, че на новите политици първо им харесал бившият партиен дом, после резиденциите, после лимузините – и така постепенно всички салтанати на преименуваната БКП. Имаше дори виц за новото име на партията – БСП означавало "бàш същата партия”.

Майтапът настрана, но нашенските социалисти наистина не успяват да се отърват от сенките на миналото и дори не е сигурно, че искат точно това. По-скоро е обратното – носталгията към догматичното единство сякаш се завръща с неподозирана сила. Към този трудно оборим факт се добавя и още една тъжна констатация – срещу хроничните неврози в българския политическия живот не са имунизирани дори столетните формации.

А защо е така? Отговорът е прост – нормалните партии все пак са някакво отрицание на олигархията и имат потенциал за съпротивление. Това е заложено в самия механизъм на колективните решения и се прилага от векове. Докато лидерските проекти зависят единствено от волята на съответното партийно "дуче” и на още няколко човека около него. Дискусии и плурализъм не се допускат и се наказват най-строго. Всичко друго може да се прости – некомпетентност, шуробаджанащина, лични далавери, суета – важното е да са санкционирани от "дучето” и да не застрашават личната му власт.

В подобен аспект трябва да се разшифроват и конвулсиите, който разтърсват напоследък редиците на БСП и които са причинени от предизвестения вирус АБВ – Алтернативата за българско възраждане. А инфекцията е именно предизвестена, защото при такова състояние на нещата в една партия вътрешните турбуленции са неизбежни. След 13-годишно партийно лидерство на Сергей Станишев се наложи 13 партийни функционери да бъдат наказани със "снемане на доверие”. Този евфемизъм (освен лош вкус за нормативна лексика) означава нещо като "последно предупреждение за изключване”, а също така и покана за разкаяние и посипване на главите с пепел. Което в крайна сметка не е нищо друго, освен пълен отказ от публичен диалог и обсъждане на наболелите проблеми на обществото. А има ли нещо по-хубаво от такъв диалог за една автентична лява партия, при това в условията на естествено олевяващ електорат при наличието на глобална икономическа криза? Отговорът се налага от само себе си – за съжаление БСП не е нито лява, нито вече е партия.

Преди повече от един мандат във форумите се спекулираше с това кой е любимият виц на Станишев. Беше нещо от рода на посещение на извънземни, които с удивление установяват, че двадесет години след падането на Берлинската стена в България премиерът се казва Станишев, главният прокурор – Велчев, а председателят на Народното събрание – Пирински. (Става дума за Станишев-син, Пирински-син и Велчев-внук.) Този виц наистина отразява родословната победа на живковата номенклатура, но в същото време съдържа и трагично предсказание за бъдещето на БСП. Защото ехидността в историята се наказва.

А ехидността в случая се състои в подмяната на целта, тъй като поне на книга декларираната цел беше комунистите да станат социалисти, а пък БСП – нормална лява и (поне условно) проевропейска партия. Вместо това някои от партийните членове с ужас установяват, че по външни белези не могат да се различат от стихийните либерали в дясното пространство. Съвпаденията са натрапливи – милионери в ръководството, въвеждане на плосък данък, срастване на бизнеса с обществени и партийни постове, отявлен лобизъм, истерични коалиции в парламента. В същото време непартийни членове като Орешарски, Курумбашев, Захариев, Калфин и други подобни се оказват на водещи позиции. Да не говорим за Делян Пеевски – пò гербаджийско изпълнение едва ли можеше да се измисли. Както сполучливо отбеляза един политолог – даже и при гафовете има шедьоври.

И все пак психотичното поведение по върховете на БСП не произтича от недоволството, изразявано от редовѝте членове в някои местни партийни организации.Техният вопъл засега е глас в пустиня, а традициите на партийното единство са все така живи. Настоящото ръководство на БСП е в шок дори не заради това, че АБВ предлага нещо идейно ново, увличащо масите и застрашаващо престола на столетницата в обезмисления ляв спектър.

Напротив – АБВ до момента демонстрира скромна еднопосочност в посланията и непоколебима кариерност в тактиката, която се състои в регистриране на втора листа за евроизборите и последваща борба за председателското място на "Позитано”. Да не забравяме, че новите фракционери са всъщност "стари” отракани апаратчици, които не бързат да дават големи обещания, а може би осъзнават колко негативи ще им донесе предишното пребиваване във властта. Но дори и те не устояват на популисткия уклон, поразил българската политика напоследък. В този именно порядък трябва да се разбират дежурните послания за борба с демографския срив, с икономическата криза и с липсата на реформи. Но това не е реална програма, а припомняне на заучени мантри от поредния предизборен цирк.

Така че полудяването вляво е по-скоро поради осъзнаването на преходността. Да попаднеш в капана на собствения си модел за консумиране на власт е винаги болезнено. Клопката се състои в това, че истинска политика в България вече няма. Вместо това има технологии за сурогатство, които се развиват пред очите ни и от които безобразно се възползват всички политически сили, без изключение. Опасността се крие в неизвестността именно кой в момента стои и кой ще се нареди в бъдеще зад абревиатурата АБВ, а евроизборите през май са само "футболна квалификация” и нищо повече. В тази връзка АБВ може да се окаже като досаден бронхит за левицата, който отшумява през пролетта и укрепва имунитета, но може да се развие и като менингит с болезнени гърчове и припадъци, които сриват монопола на досегашното ръководство на БСП. Пък току-виж и някой полезен катарзис се получил!

Така че именно неувереността е причината, поради която посланията на медийния демарш, изпълняван от партийните бонзи около Станишев, звучат донякъде неадекватно. От една страна размразяването на АБВ бе обявено за "мисията невъзможна”, а от друга – ревностно ни обясняват какви "предатели” са отцепниците и колко пагубни са колебанията за верността към лидера. И нито дума за същността на проблема – за това например как се стигна дотам, че понятията БСП и "ляво” все повече се разминават и че управлението в уж лявата партия страда от социална ригидност, която се превърна в кастов белег на българската върхушка от прехода.

Не е ясно и какво ще се случва с доверието. След една година то автоматично ли се възстановява? Или трябва да се свиква пленум, за да се гласува повторно "снемане”? А какво става с механизмите на "самоизключването”? Доста коментатори вече отбелязаха, че решението на пленума от 1-ви февруари е малко шизофренна мярка. Въпреки че главната цел бе постигната – преброяване на верните съратници и посочване на "врага с партиен билет”. Оттук-нататък противопоставянето ще е с ясни граници, а за всеки бъдещ провал или съмнителен успех ще има достоверна индулгенция. Освен това всеки ще знае какво го очаква, ако си позволи нови заявки за лидерство. Червената пленумна метла тепърва ще се развърти и на моменти ще ни служи като машина на времето, припомняйки ни червени и сини отлюспвания. Само че – както талантливо бе написал Станислав Йежи Лец – всяка метла рано или късно сама се измита.

Имаше навремето един стар виц за корабокрушенци, попаднали на канибалски остров. Туземците запалили огън, поставили казана и заявили, че от изяждане ще се спаси само онзи, който им каже нещо непознато за тях. Пръв бил американецът. "Небостъргач” – казал той. Канибалите се събрали и зашепнали помежду си. "Шушу-мушу, това е висока колиба” – досетили се те. Хвърлили американеца в казана. Втори бил англичанинът. "Биг Бен” – казал той. Канибалите отново зашепнали помежду си – "Шушу-мушу, това е колиба с часовник”. Хвърлили англичанина в казана. По същия начин били изядени още неколцина и ето че дошъл дошъл редът на българина.

– Пленум – казал той.

Канибалите се облещили и му подарили живота, само че поискали да им обясни какво е това "пленум”.

– Същото като вашето – отвърнал нашенецът. – Шушу-мушу и хоп някой в казана.

Споделяне
Още от България