Популистката ситуация

Възможно ли е популизмът да се окаже новият дефиниращ фактор на българската политическа публичност? Възможно ли е популизмът да е основната политическа характеристика на българската постпреходна ситуация?

Преди да отговорим, нека се опитаме да отстраним подозрението за тривиалност на самия въпрос.

Какво всъщност разбираме под популизъм?

На първо място популизмът е елемент от всяко публично поведение на съвременните политически партии. Той е част от тяхната маркетингова стратегия и от PR-а им, особено в периодите на активни избирателни кампании. Всяка политическа реторика е заредена повече или по-малко с популизъм. Дори честите обвинения в популизъм, които партийни говорители си отправят, могат да бъдат порядъчно популистки. Тази инструментална форма на популизма е неизбежна и поради това до голяма степен тривиална.

На второ място, едно популистко говорене може да се организира цялостно в популистка партия. Характерните примери за Български са тарикатско-маниакални персонажи като Ж. Ганчев, както множеството малки партии, за които забравяме след изборите. Те нямат трайна идеологическа платформа, целите им са краткосрочни, популизмът е стил на поведение на цялата  организация, която се проявява като крайно опортюнистична. Тази форма е по-развита и по-интересна, защото повдига въпроса за удържането си в поносими за либерално-демократичния ред граници. Ако публичната среда е в добро здраве, ограничаването на популистките формации не е задача на отделна партия, а се изпълнява от самия режим на представителство.

На трето ниво, стигаме до популизма, проектиран върху цялата среда. Не маркетинг стратегия, не отделни организации, а трансформацията на публичността в посока и до степен популизмът да стане нейна обща характеристика. В този случай популизмът, който обичайно се разбира като тип поведение и език, се освобождава от своите носители, отделни партийни субекти. Той не може да бъде локализиран в дадена партийна организация и се разпространява над цялата публичната сфера.

Най-интересен е третият случай, отчасти и поради факта, че той води до усилване на първите две форми. Обхващането на значителни пространства от публичната среда е нова и твърде нетривиална ситуация за България. Същественият въпрос е дали тя няма да се окаже централен фактор, който направлява целия политически процес, а не една или друга организация в него.

Българската публичната сфера се организира като пространство на популистки тенденции след 2001 година. Този процес е пряко, но само външно, свързан с политическата кариера българския монарх.

Днес, в края на 2005-та релефът на промяната става все по-ясен и осезаем. Новата популистка ситуация е подвижна, тя е процес, при който (а) активността на гражданско-политическите перспективи и позиции вече пада под критичен за средата праг и може да претърпи срив, (б) в освободеното от тях място нахлуват обичайни за частната сфера сетивно-психологически нагласи и състояния, които (в) започват непосредствено да формират публичния свят като упражняват значително влияние на процесите в него.

Необходимо е да направим две уговорки. Първо, макар това определение да изглежда абстрактно и преносимо в различни контексти, тук се ограничаваме до България; второ, макар в политическите реторики самата дума популизъм да се употребява подчертано негативно, тук се стремим да я употребяваме неутрално, без специален ценностен предразсъдък.

Популистката ситуация предполага

структурна промяна в отношението между публична и частна сфера

Тя е свързана с процес на оттегляне от публично към частно, който има парадоксален характер. Парадоксът е в това, че се извършва оттегляне от характеристиките на публичността, но не от нейната сфера. Публичната сфера остава населена със състоянията, характерни за частния човек. Те са силно психо-сетивни и в много ниска степен гражданско-критически. За разлика от човека от частната сфера, гражданинът – тази силно идеализирана фигура, без която модерната публичност не би била възможна – присъства в полето на публичните дела през една засилена активност по критическо наблюдение над общите дела и проектиране на нови политики.

Високата динамика на съвременната либерално-демократична публичност се дължи главно на този проективно-критически процес. Чрез него публичният свят живее дискурсивно, като среща на аргументи, които си оспорват правото да обосновават и подготвят бъдещи политики, тоест решения засягащи общността. Действието на този дискурсивен механизъм прави всички проекти за съдбата на националната общност временни. Те постоянно се оценяват, преоценяват, отхвърлят и заменят с нови. Ефектът на популизма е свързан със степени на затихване на критико-дискурсивните обмени за сметка на засилено присъствие в публичния свят на неартикулирани, непосредствени, някак естествен-сетивни състояния, характерни за частния човек. Обстоятелството, че популизмът предполага масовост само означава, че публичната сфера е масово населена с такива нагласи.

Грандиозните примери на популизъм през европейския 20-ти век най-пълно се осъществиха в събития, които Лондонската харта от 1945 година нарича престъпления срещу човечеството. Хитлер, Мусолини, Сталин са знаковите фигури на популизъм в неистови мащаби. Зад тези епохални казуси също е скрита драстична промяна в границата публично-частно, без която граница идеалът за либерално-демократична модерност не е възможна. На първо място, става дума за обща характеристика на средата, която се трансформира цялостно, а не за отделни политически стратегии или организации. На второ, имаме картина на спонтанно формирана масовост, която винаги дава основания на подозрението за популистка тенденция. На трето, подмяната на либерално-демократична публичност с масово движение означава, че публичността се формира не през критическа дискурсивност, а през непосредствените тревоги, страхове, опасения, въжделения, омрази, възбуди, и пр. състояния на човека от частната сфера. И, на четвърто, общността не се конституира, а се “струпва”, “насипва” като вътрешно недиференцирана сплав-масив от подобни състояния. Публичният свят започва да се държи като колосален агрегат на частни психо-соматични състояния. Оттук нататък има разнообразни сценарии за развитие. При по-злокачествените варианти тази трансформация продължава, струпването, агрегатът се обвързва с някакъв мит - например мита за хиляда-годишния Райх - и се подчинява на неговия тежък императив. В по-невинните ориенталско-разсеяни версии, каквато е българската, този процес спира до различни степени на раздробяване на социалната тъкан, разпад на общностите, поява на нестабилни групи, дезориентация и висока мобилност, честа смяна на нагласи към сферата на политическото, флуидни електорати, стаено очакване “нещо да се случи”, и пр.

Ако периодът от 1990 година до днес трябва да се вмести в синтетична формула, която да пояснява и неговото политическо естество, то в тази формула централна ще бъде

идеята за граждански устроена публичност

Пробуденият гражданин, измаменият гражданин, разбунтуваният гражданин, представеният гражданин, и т. н. са характерните герои на 1990-те години. Фигурата на гражданина и пространството на гражданската среда са свързани с усилие и риск, които се поемат при излизане от частната сфера и навлизане в публичния свят. Усилието на 1990-те е пряко, често дори театрално наблюдаемо: човек излиза навън, заявява себе си, отхвърля десетилетни репресивни схеми, заговаря за бъдещето, обявява проекта си, налага, изисква, и пр. Така възниква новата българска публичност. В тези актове няма нищо естествено, те не са, така да се каже, в природата на хората. Това е и характерна инвестиция, да преминеш от естествено човешкото и неговата аморфност към граждански организираното и неговата критично-проективна активност.

Значителни групи хора през 1990-те се оказват в това състояние на отделяне от естеството и инерцията, заставане в центъра на кризите и мислене през проекта за нова общност и нова публичност. Публичният контекст на 1990-те пое тези характеристики, те станаха определения на средата, а не на индивидуални героични актове. Светът на 1990-те, при всички вътрешни обрати, които преживя, бе граждански напрегнат, рисков и критично-проективен. Благодарение на това в него се откроиха фундаментални проблеми на бъдещето на общността, а оттам и стратегически избори за решаването им.

Между 2001 и 2005 година тази базова характеристика на контекста е трансформирана, и това е достатъчно основание да говорим за нов цикъл.

Цикълът на популизма започва 2001 година

по един кротък начин.

Откъм видимата си страна той е свързан с монархическата персона и създаването на политическо движение около Кобурга. Изражения на тази тенденция са натрошеният синтаксис, отказът от говорене, призивите да се върши работа, вместо да се приказва, подмяната на усложнения политически аргумент с призив за доверие към себе си, лансиране на питагорейски формули на благоденствието с пророческо позоваване на N-стотин дни, всичко това огряно в аурата на благостта и съчувствието. Но тези белези дават подвеждаща персонификация и подменят сериозния въпрос за трансформацията на средата. В този план персоната на монарха е само сигнал, че гражданската публичност постепенно е изместена.

Да се припознава обаче монарха като автор на публичен процес крайно нереалистично; всъщност отношението е тъкмо обратното. Публичният свят на България сам приема да се върне към едно състояние, в което усилието и рискът да поддържа активни граждански перспективи затихват. Не отделни политически организации, а самото пространство на проективно-критическата публичност се трансформира. Бавно и без сътресения, в това пространство нахлуват масиви от пред-дискурсивни, неартикулирани, отвъд-аргументативни, силно психологизирани и телесни състояния, в крайна сметка, състояния на човека от частната сфера. Те не преминават през филтъра на критически изострената комуникация на аргументите, а попадат непосредствено в централните зони на публичността, в които се формират големите политики на общността.

В периода 2001-2005 автентичният популистки ефектът на монарха-премиер започна да се умножава не на по-ниски социални нива, а директно в политическата сфера. Днес има поне  два видима примера за системно влияние над средата. От една страна, в тази нова ситуация

станаха възможни две безпрецедентни политически кариери

- на В. Сидеров и на Б. Борисов. От друга, възникна коалиционният Бегемот, който държи конституционно мнозинство в парламента. Двата сюжета са не само нови, но и сходни. Както техният произход, така и тяхната легитимност са проблематични в либерално-демократична перспектива. Преди всичко дискурсивно-критическата публичност не би допуснала масивът от противоречия, който те носят, да пребивава трайно в публичната сфера. Но стават напълно естествени в публична сфера, устроена като игра на популистки тенденции.

Новият популизъм не е елемент от PR-а или маркетинга на политическите организации. Той не е тактическо умение, което се упражнява под ясен план и идея за цели. Характерно за него е, че е еманципиран от организационните стратегии и е разпръснат в самата публична среда. Петнадесет години след началото на демократичния преход публичната сфера у нас е оформена в критично висока степен като сфера на взаимодействие на популистки тенденции. Българският политически процес сам ще изясни през следващите години дали схващанията за политическото не трябва да се коригират и съобразят с тази промяна в средата. По-точно - дали популизмът няма да се окаже трайната нова форма на политическото. Подценяването на тази възможност е характерен дефект на демократично-реформаторската общност у нас.

Подминаването на популизма и неговото неразбиране се коренят в погрешното схващане, че популизъм и демокрация са по принцип в нетърпими отношения.

Всъщност популизмът изобщо не противоречи на демокрацията

Тъкмо напротив, той не би бил възможен без условието на масовата демокрация. Без преодоляване на множество подобни предразсъдъци остава непонятно как на избори самата среда изисква Царят, Костов, Азис и Сидеров да бъдат признати за претенденти от един порядък; как решаващи на избори стават бързо движещи се електорати-номади; как монарх може да стане герой на социалистически конгрес; как у нас не центърът е популистки, а популистката публичност усилва значението на центъра; как да съдиш Сидеров е безплатен PR за аматьор в популистки мюзикъл, и др.

За аналитичната общност ще бъдат интересни въпросите около дълбинната социалност, която лежи в основата на популистката публичност. Това е значително поле на неотговорени, дори на неповдигнати въпроси. В това поле ще трябва да се влезе решително, но без ценностни предразсъдъци. Да се приема популизмът като зло, което трябва да се премахне, е светла идея. Но така популизмът е видян само като дефицит, липса, отсъствие, тоест чисто негативно. Вътрешната му структура, произходът, границите и факторите, които го изграждат, ще останат неразбрани. Тогава и идеята да се противостои на популистката трансформация на публичността ще остане мъглява идея, а акциите в тази насока, ще се правят дезориентирано. Нещо, на което популистки устроения публичен свят разчита.


[1] Център за либерални стратегии, Институт Отворено общество - София и техни партньори от САЩ организират конференция с широко международно участие за съвременния популизъм през май 2006 година. Двете организации подготвят поредица дискусии и публикации, посветени на феномена на популизма.

Още по темата
Още от