Популизъм и политически анализ

Популизъм и политически анализ

Публичният свят преиграва с употребата на метафората “популизъм”. Безразборното позоваване на “популизъм” е сигурен начин един силен код към разбиране на настоящата социална и политическа ситуация да бъде доведен до смисловата празнота, характерна отдавна за изрази като “демократичен преход” или “европейски избор”.

Рискът “популизъм” да стане клише се засилва и поради двойнственост, свързана със самия израз. От една страна, той е твърде неясен и сериозната политическа социология не го употребява. От друга, социалното знание в последните 30-40 години е пренаселено с разнообразни употреби на думата популизъм. Това оформя и дилема: дали понятието е просто теоретически неопределено и затова негодно за обяснението на събития и процеси; или, обратно, дава шанс за обновяване на езика на наблюдение и анализ на политическата сфера? В тази дилема се вижда и задачата на аналитичното разсъждение, на дискусията и на всякаква теоретична рефлексия от тук нататък. От начина, по който ще се употребява метафората “популизъм” зависи изцяло дали тя ще обяснява събития в политическия процес или ще стане поредното клише. Предвид тази трудност и тази дилема следва да се разграничават три употреби, съответно три различни значения на “популизъм”.

Популизмът като тактически ход

Първата употреба е най-близка до всекидневния рефлекс за значение на думите. В нея популизмът се мисли като тактически ход, външен маниер или техника на политическо поведение, като политически PR или маркетинг. Тя е най-тривиална и най-честа, но е редно да се маркира, защото това е най-непосредственото разбиране за популизма. Във всекидневната публична реч, особено в медиите или парламента, това е обичайно название и етикет за типове поведения, зад които се крие някакво лицемерие или хитроватост. Нетравиални следствия възникват едва, когато това разбиране за популизъм се подчини на една радикално полит-технологическа идеята за маркетингова партия или партия-фирма. Такава стратегическа идея залага на допускането, че изборният процес има характеристики от порядъка на фондовия пазар. Но, за да бъде възможна и успешна стратегията на една партия-фирма, трябва да са налице определени условия в контекста. Такава политическа технология предполага специфична структура на средата, в противен случай ще се окаже безполезна. Такъв би бил случаят през 90-те и особено ранния преход, когато гражданската възбуда не би дала големи шансове на един потребителско-пазарен възглед за политическия процес.

Популизмът като идеология

При втората употреба популизмът се мисли като идеология. Разгърнат като идеология, популизмът има ред нормативни характеристики: настоява на едни неща и отрича други. Например в дилемата модерно-традиционно популизмът по-скоро апелира към традиционни форми, в които открива изконни ценности. В дилемата градско-аграрно би се увлякъл по митологизация на селски ценности, движения, комуни. В опозицията институции-общество би бил на страната на общественото срещу абстрактно-държавното. Вътре в самото обществено, в известната опозиция между общество-общност, популизмът апелира към автентичната, изконната общност, например на “българите” от хилядолетия насам, или на “арииците” (немския Райх е именно идея общност). В опозицията процедура-ценност популизмът е на страната на ценността; той говори за ценности и ненавижда процедурите (отново: хилядолетният Рай е идея за общност на ценности, а не на правни норми и процедури). В алтернативата на системно/сложно и примитив/неразчленено, популизмът е идеология на опростяването, която се опира на митологически примитив, например “природната селска мъдрост” или “изконната толерантност на българина”. В опозицията бъдеще/проект, от една страна, и минало/носталгия, от друга по-скоро е обърнат към минало и носталгия (разбира се, като политически проект минало-носталгия е ориентация към бъдеще). В двойката ние-те популизмът лесно построява образа на чуждия и има ксенофобски уклон. Популизмът е силно антиинтелектуален и моралистичен. Той има склонност към деполитизация в името на национални свръх-ценности (разбира се, всеки апел за над-политичност или деполитизация е политически апел). В двойката елит-народ, народът е постулиран като свръх-ценност, докато елитът е безнадеждно провален и корумпиран. И т.н.

Този подход към популизма и съответната употреба на понятието са ценни и необходими. Но и те имат недостатък, сходен с този на технологичния възглед. Те също не дават много сведения по какъв начин един популистки тласък се оказва масиран и успешен. Остава неясна и характерната възможност популизмът да използва ресурси от всички партии, да ги пренарежда произволно и еклектично и да застане срещу самите партии и цялата система на представителство.

Популизмът като ситуация

При третата употреба популизмът се разбира като ситуация. Думата ситуация е от порядъка на среда, контекст, свят, епоха, пространство, езикова игра, или дух на времето (Zeitgeist по хегелианския израз на Кас Муде), и т. н. При популизма разбиран като ситуация отиваме отвъд PR-стратегии и политически технологии, но също и платформи, идеологии или партийни организации. Популисткото се проектира върху средата, която започва да се организира цялостно като игра на популистки тенденции, систематически да произвежда популизъм, да заглушава рационално-промислените съобщения и да осигурява висока чуваемост на популистки послания. Едва тогава се вижда, че популизмът като ситуация е условие за успех на популизма като технология или идеология. Вижда се също как известните популистки персонажи, Кобургготски, Борисов и Сидеров, са само сенки вътре в структурата на самата среда, фигури, които стъпват на вече подготвената сцена на популистката публичност.

Начин на структуриране на публичността

Мисленето за популизма като начин на структуриране на публичността има следните особености и следствия:

Първо, при такава употреба, популизмът става аперсонален системен фактор на средата. Факторът популизъм е вътре в самата ситуационна структура, преди в нея да се оформят отделните политически позиции. Така той влияе на цялото пространство на публично-политически отношения. Сигналът за тази формираща роля идва от бруталните макросъбития в политическия процес и по-конкретно трусовете в системата на представителство от 2001 година до днес. Фактът на връщане на монарха, създаването на НДСВ и вземането на абсолютно мнозинство в кампания от два месеца говорят за цялостна трансформация на политическата сфера, а не за фокуси, манипулации, негативни и протестни вотове, субективни заблуди и пр., които си остават изрази на хилавата анализаторска мисъл и нищо не обясняват.

Второ, такава употреба на популизмът дава нова формулировка на политическото. Когато популизмът се разгърне в характеристика на контекста, политическата сфера се изгражда като конфликт на различни популизми. Драстичното следствие е, че всички, които се занимават с електорално значима политика са популисти; а тези, които не са, не се занимават с политика, а с нещо друго. Като всяка ексцентрична или нетривиална хипотеза и тази, разбира се, е уязвима пред проверката на фактите. Важни обаче са тенденцията и перспективата. При такава тенденция самата среда дава високи шансове на едни и ниски на други, тоест предварително разпределя нивата на успех на политическите оферти по начин, който изглежда странен в контекста на класическата идея за представителство в ляво-дясна схема. И това предварително разпределение на шансовете, това, нека го кажем по-фатално, предопределение, е работа, която самата среда извършва зад гърба и без ясното разбиране на политическите играчи. Докато не се разбира тази скрита работа на популистката ситуация, нахлуването на TV-шоуто “Атака” в парламента с 300,000 гласа остава мистерия. Ще остане мистериозно и събитието от 2001 година, когато свръх-политикът на 90-те Иван Костов се готви за битка с посъвзелите се леви сили, а сцената сама го катапултира с помощта на детето-цар от Мадрид. Такива странности  започват да получават някакво обяснение през популизма като устройство на средата.

Трето, популизмът дава ключ, код за позитивен анализаторски език в ситуация след преход. В медиите често се чуват безсмислени размени на реплики като “преходът свърши” срещу “не, преходът не е свършил”. Това доникъде не води, но ще продължава, до момента в който не започне да се употребява позитивната терминология на пост-преходните ситуации. Популизмът е именно такъв термин, той остава маргинален в класическата ситуация на преход, но има растяща обяснителна сила днес.

Четвърто, популизмът като ситуация дава възможност да се разбере упадъкът на традиционните либерално демократични деления и главно разглобената граматика на ляво-дясното в България. Дясно няма, но няма и точно ляво. Лявото се е утаило в един заблатен център, в който има лепкави отношения с етно-монополна партия и монархо-либерална неопределеност. Това е класически идентификационен проблем за левицата, тоест момент, в който въпросът “Кои сме ние?” предизвиква световъртеж. При това положение на потъване в центъра, обвинението, че дясното се е сринало, не е много точно.

Срива се традиционната либерално-демократична организация на политическото и се изчерпва валидността на ляво-дясната алтернатива от епохата на преход. Популисткото като ситуация открива възможност да се видят жизнените цикли на ляво-дясното деление, специфичният им смисъл и структура в преход, анихилацията им в края на 90-те, изобщо границите на тяхната специфична форма от епохата на демократичния преход. А оттук и възможностите им за възникване в нова форма, т.е. пътят към нормализиране на либерално-демократичния ред в пост-преходен период.

Пето, популизмът на контекста, а не на партии и персони, е възможност да се преведе на позитивен език прословутата “криза на представителството”, един друг особено безполезен израз. В публичния свят се говори за криза на представителство, но не се разбира как кризата може да продължи цяла епоха и как ние пребиваваме трайно в кризата. Това, че наричаш едно състояние криза и че си критичен към кризата не променя факта, че продължаваш да не разбираш какво се е случило. Всъщност, ако представителството е във всеобхватна и перманентна криза, това не следва да се нарича криза. Криза е състояние, от което се вижда излизане. Пред анализаторската общност стои нерешена тази задача, да намери положителния език за описание и обяснение на кризата на представителство. Към момента тя се мисли като природно събитие, тоест като бедствие.

Ако приемем перспективата на популизма като ситуация, общността на анализаторите, както и стратезите на традиционните либерално-демократични партии трябва да решават поне три важни задачи:

На първо място, квалификацията “популизъм” е дава само начална ориентация за анализа, който трябва да разчлени тази ситуация, да види вътрешната ѝ структура, факторите, които определят играта на популистките тенденции.

На второ, вътре в разчленената ситуация трябва да се типологизират популистките визии, да се отделят характерните опции и сценарии, да се стигне до измеримост на техните шансове, в крайна сметка да се прецени по-ясно какви форми имат предимства пред други.

Накрая, най-съществената задача пред всеки анализ е да види хоризонта на устойчивост на популизма като ситуация и възможностите за излизане от нея. Всяка стратегия за въздействие, обаче, трябва да отчита, че ще бъде развита и ще се прилага не отвън, а отвътре на популистката ситуация. В което е и действителното предизвикателство пред политически мислещите.

Статията е развита върху основата на изказване на конференцията „Новият популизъм” в Боровец, 24-25 февруари 2006 година.

Още от