Поруганият гроб на Стамболов

Вестта, че пак са посегнали на гроба на Стефан Стамболов на Централните гробища в София и че случилото се съвпада с годишнината от неговото убийство – 18 юли 1895 г. – няма как да не навежда на размисли. Вероятно мотивът е битов – открадването на бронзовия му бюст – което не прави случилото се по-малко прискърбно или по-малко отвратително. Почитта към покойниците и поддържането на тези "места на паметта", каквито са гробищните паркове, е белег за цивилизоваността на едно общество.

У нас пък поругаването на гробове и тяхната занемара е честа практика. И в това има нещо травматично, което предполага анализ. Сякаш по формулата на Хегел за трагичното ние дотолкова не искаме "да съвпаднем със събитието" – с онова, което е било или е – че отчаяно искаме да сме, като заличим предшестващото ни. Ала историята не засяга единствено другите, тя е наследство, неизбежно лягащо на плещите ни. И тъкмо неразбирането на този факт се разразява (пак по Хегел) като трагедия. 

Ала да се върнем към поругания гроб на Стамболов. Има нещо кобно в съдбата на този български държавник, превръщаща го в маркер на най-новата ни история. Той, сподвижникът на Левски и Ботев, е сред най-младите хъшове и умира немислимо млад, само на 41 години. Обикновено биографите пишат размисли за човека и неговото време. Стефан Стамболов е самото свое време. При него тази дистанция не съществува. Сякаш у него се набелязва ускорението на българската съдба. Той се откроява на фона на онова преломно време и категорично се намесва в него.  

Съдбата му е повече от особена. Историческият ни пантеон е така конструиран, че в него най-ярко се открояват мъчениците и предателите. Първите загиват преди нова България и са осияни от саможертвата си, вторите са сред "юдите" на несвободата, боящи се и опарили се от нея. Стефан Стамболов  е изключение. Той релефно се откроява, сам по себе си, винаги в черно или бяло. Едни го въздигат до небесата, други правят всичко възможно изцяло да го очернят.

Ако бе загинал през 1975-1876 г., той щеше да е безспорен сред първите, сред мъчениците и борците за национално освобождение. Той обаче оцелява. Живее още две десетилетия, а в последните десет години от живота си (1885-1895) сам – и то еднолично – държи юздите на България. Не му го прощават. Обявяват го за "тиранин" и "диктатор". Някои от обвиненията са основателни. Трябва да признаем, че той управлява самоволно, не само с позволени, но и с доста непозволени средства. Разгонва опозиционната преса, прогонва опонентите си, държи страната под контрол с шайки от сопаджии; безмилостен е към русофилите, към политическите си противници и довчерашни свои приятели, чиито смъртни присъди подписва като регент.

Ала и времето е такова, крайно и доста отвратително, ще възразят горещите му защитници. Вярно е, но едното не изключва другото. Показателни са дори сънищата му. В дневника си разказва как все сънува, че се обръща с файтона и виси над пропаст, на косъм от бездната. И все се пита – защо голяма Русия иска да затрие малка България. Кроят как да го убият, разминава се на косъм при убийството на Христо Белчев, в отговор той развихря вълна от насилие.

Парадоксалното е, че удържа на натиска на руския император Александър III, а бива свален от княз Фердинанд, когото сам е довел. Делото по убийството му, по чудо намерено през 1993 г., казва ясно кои са физическите му убийци – Боне Георгиев, Халю (Михаил) Ставрев, Талю (Атанас) Цветанов, Наум Тюфекчиев. Но не казва кои са поръчителите зад гърба им.

За отсечените му ръце и посечената му с ятаган глава се знае. Видно е и по скулптурата му в центъра на София, в градинката на "Кристал". Може би по-малко се знае защо е бил посечен така – по главата и по ръцете. Убийците са имали информация, че носи метална ризница под дрехите си.

По-малко известни са обстоятелствата по кончината и погребението му. А те са доста нелицеприятни и в светлината на последното поругаване на гроба му си струва да бъдат разказани. Знаем подробностите от кореспонденциите на журналиста Рихард фон Мах, кореспондент на "Кьолнише цайтунг", негов личен приятел. Ето свидетелството му:

В събота, 20 юлий 1895 г. опечалените се събраха в траурния дом; салонът, коридорът и приемните стаи бяха препълнени; в трапезарията бе поставен ковчегът със смъртника. Трупът на Стамболов е облечен във фрак, раните по падналата малко назад глава се разпознават, тесни, червени линии по слепите очи, над дясното око, над корена на носа, тесни като ръба на ножа и все пак убийствени… На една маса край трупа стои стъклено блюдо, то съдържа разсечените, обезобразените ръце, които някога направляваха съдбините на България, като стари ръкавици плуваха те в спирта.

Отвън се събират хора, разказва фон Мах, тълпата шуми. Оказва се, че винтовете на колелата на погребалната колесница са били развити. По заповед на военния министър Рачо Петров на офицерите от българската армия е забранено да участват в погребалното шествие. Само трима полковници идват да се простят със Стамболов и сетне си тръгват. Носи се слух, че се подготвя посмъртна разправа с тленните му останки. Зад ковчега се осмеляват да застанат малцина. Отпред е близкият му приятел Димитър Петков, зад него са г-жа Стамболова и г-жа Муткурова, сестрата на Стамболов. След тях върви дипломатическото тяло, с изключение на белгийския представител. Зад дипломатическите представители са охранителите им с револвери на пояса. Австро-унгарските гавази даже носят карабини.

На улица "Раковски" (на мястото на днешния НАТФИЗ), там, където е бил съсечен Стамболов, шествието спира. Чуват се викове. Хвърлена е бяла кутия, разнасят се възгласи: "Динамит!". Хората се втурват да бягат. Мъже и жени падат едни връз други, изкъртени са оградите на съседни къщи. Мнозина от сподвижниците на Стамболов са с револвери в ръце. Дипломатите са разпръснати. От съседна улица излиза жандармерийски ескадрон и оттук насетне той конвоира шествието. Сякаш става дума не за погребение, а за опит за държавен преврат. Обяснението на фон Мах:

Организаторите на смута имаха намерение да произведат впечатлението, като че убийството е било дело на народно отмъщение и като че гневът срещу Стамболова е тъй силен и тъй всеобщ, щото никое правителство не би могло да го запре.

Ала най-отвратителното предстои. Процесията наближава катедралния храм, но вместо камбанен звън, се носи чалга (дрезгава музика според хроникьора). Млади шайкаджии надуват всевъзможни инструменти. Въжетата на камбаните са изрязани, въоръжени лица са попречили да се заменят с нови. Полицията присъства, но бездейства. Както често става в България.

На Централните гробища шествието се натъква на ново брожение. Служат се панихиди на гробовете на екзекутираните от Стамболов съзаклятници – на капитан Коста Паница, Светослав Миларов и останалите. И в смъртта се търси противопоставяне. Оттам се разнасят хули към Стамболов, вдовицата и близките му. Гледката е ужасяваща. Хвърлят камъни по децата му, пратени са хлапета да ругаят вдовицата му. Пийнали зяпачи си подават от отсрещния парцел шишета с ракия и публично говорят как ще осквернят тялото му. Фон Мах свидетелства:

Още преди последните опечалени да са си тръгнали от погребението му, неколцина от тях, като "диваци около кладата", играха хоро край гроба му. Още докато качваха г-жа Стамболова на файтона, други омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия. Така беше погребан Стефан Стамболов.

И това пак не е всичко. От горния край на Централните гробища се задава друга тълпа, носеща дървета и въжета. Обсъждат как да изровят тялото му и да го обесят посмъртно. Сякаш смъртта не заличава нищо. Омразата продължава. Австроунгарският консул слиза от файтона си и се връща на гробището. Той заявява на началника на жандармерийския ескадрон, че ще го държи лично отговорен за това варварство, за което утре ще изпрати нота в двореца. По това време Фердинанд е избрал да не бъде в страната, заминал е на лечение в чужбина.

Поставят денонощна охрана на гроба на Стамболов, но след известно време, разбира се, я снемат.

Година по-късно издигнатата от вдовицата гробница е взривена.

Гробът на Стамболов многократно е оскверняван.

Двамата му синове – Коста и Стефан – кретат едвам-едвам в годините на комунизма и си отиват в края на 60-те години. Не оставят преки потомци.

Спомням си как в началото на 80-те години се заговори, че гробното място на Стамболов е изцяло буренясало, дори оригиналният кръст бил изчезнал.

Сякаш, за да стане ясно колко малко дели съществуващото от забравата. А историята е тъкмо възпоминание. Дори и да изчезне кръстът на гроба, остава кръстът на гробищната църква. Дори да се заличи гробът, остава паметта за човека. Някой помни.

Странното обаче е, когато омразата се съвместява с немарата. Което не отменя питането: как помним? Или защо забравяме.