Последен шанс за НАТО

Колко навреди войната в Ирак на НАТО?

Много американци са убедени, че щом алиансът не може да се справи набързо с такъв очебийно зловещ режим като този на Саддам Хюсеин, ползата от него е малка. Най-драматичната илюстрация за тезата, че НАТО е излишна, бе ветото, наложено през март от Белгия, Франция и Германия върху военното планиране за защитата на една страна-членка - Турция, в случай на война с Ирак. Ефектът бе осезателен и за бившите членове на Варшавския договор, които или вече са приети, или се надяват да станат членове на пакта.

Щом Франция и Германия са готови да зарежат Турция, дали няма да наложат вето и върху крехките контрамерки на НАТО за помощ на прохождащите демокрации в Източна Европа в случай на криза?

Подобен френско-германски сепаратизъм е особено застрашителен за новоприетите членове, понеже те са помолени да се откажат от голяма част от универсалните си отбранителни способности, за да участват със специализирани умения. Затова те са особено зависими от колективните гаранции за сигурност.

Френско-германският подход укрепи убеждението на много американци, че многостранните организации са прекалено тромави и бюрократични. В техните очи турският случай потвърждава поуките от кампанията в Косово през 1999 година. Никога повече, заричат се те, няма да осигуряваме основната сила за военна операция, която трябва да бъде одобрена от всичките членове на клуба. Много по-добре е да се действа с по-малки, по-неофициални коалиции на желаещите, пример за които е англомериканското партньорство в Ирак.

Подобно отношение се забелязваше и преди спора за Ирак. След 11 септември, когато НАТО за първи път прибегна до Член пети, който тълкува атаката срещу една страна като атака срещу всички, НАТО бе последното, за което се сетиха американските власти. В разгара на трансатлантическата солидарност, прeдизвикана от смъртта на хилядите хора в Ню Йорк и Вашингтон, негласната позиция на американците беше: Не се натискайте, ако имаме нужда, ние ще ви потърсим.

Макар че подходът на американската администрация е разбираем при текущите обстоятелства, дали е най-разумната дългосрочна политика - и за нея, и за истинските ѝ приятели в Европа? Въпреки недостатъците си, НАТО остава най-добрият начин за разпростиране на американското политическо и военно влияние над Европа. Тя остава логичното средище за онези европейски бюрократи, заинтересувани да поддържат добри трансатлантически отношения.

Пренебрежителният подход на администрацията към НАТО само помага на онези европейци, които искат организацията да отмре - защото желаят да намалее американското влияние върху континента. Заради своето нетърпение към къртовската дипломатическа работа, американците сами се ощетяват.

За разлика от годините на управлението на Рейгън например, сега почти не бяха използвани механизмите за взимане на решения в НАТО, за да се наложи американското гледище за Ирак.

Мнозина американци биха казали, че подобни дипломатически усилия са обречени на провал при сегашното настроение на французите и германците. Но структурите на НАТО са достатъчно гъвкави, за да могат да се заобиколят подобни пречки. Именно така след френското вето върху помощта за Турция въпросът бе прехвърлен от Северноатлантическия съвет /в който Франция е член/ в Комитета за военно планиране /където Франиция не членува, откакто Де Гол я изтегли от военната структура на пакта през 1966 година/.

Странно, но именно Ирак може въпреки всичко да се окаже катализаторът за ново възраждане на алианса. НАТО доказа, че е повече от способна да изпълни мандатите на ООН в Косово и в Македония. Може да стори същото в Ирак, като образува /ако единодушието сред членовете се окаже недостижимо/ коалиция на желаещите под чадъра на алианса. Въпреки разочарованията напоследък, НАТО все още поражда по-голямо доверие у Америка, отколкото която и да е друга международна организация.

Привлекателността на такъв вариант се състои в това, че би могъл да бъде одобрен от ООН, без да бъде ръководен от нея. За европейците предимството на НАТО би било, че представлява очевидно връщане на Америка към по-многостранен подход.

В дългосрочна перспектива обаче не може да има заместител за по-големи европейски разходи за обща отбрана. Американсиките разходи през 2003 година възлизат на общо 380 милиарда - над два пъти повече от останалите страни от НАТО, взети заедно. Никой не очаква скоро европейците да се изравнят със силата на Америка , но американците са прави да настояват поне за известна степен на взаимна заменяемост в такива относително нискотехнологични сфери като транспорта и логистиката.

Следващият голям тест е срещата на министрите на отбраната от НАТО през юни, когато те трябва да решат дали да ще бъдат изпълнени шестте точки, съгласувани в Прага миналата година и най-вече решението за закупуване на съюзническа наземна радарна система. Ако планът се осъществи, по-голямата част от парите ще бъдат изразходвани в Европа, а не в Америка. Ако не, Вашингтон с пълно право ще се чуди дали Европа ще може да действа занапред, дори в собствен интерес.

По БТА

Още от Свят

Какво се крие зад истерията с "отнемането и продаването на деца"?