Посмъртната слава на Димитър Пешев

Преди трийсет години, на 20 февруари 1973 г., Димитър Пешев умира след третия си инфаркт. По онова време вече малцина знаят каква роля е играел той някога в България. След това като че ли изпада в пълно забвение. Едва книгата на Габриеле Нисим "Човекът, който спря Хитлер" му дава онова място в историята, което заслужава.

Постигнатото от Пешев и неговите сънародници през 1943 година е звезден миг, който има отражение и върху ерата на тоталитаризма. Пешев е личност, вълнуваща в чисто човешки аспект. Съгласно езика на Библията и на днешния Израел той бил праведник. Хора като него са необходими, за да не се отчае човек от човечеството. Приживе Пешев получава твърде малка благодарност за гражданската си доблест.

В живота му има удивителни възходи и падения. Най-напред вълната на успеха издига Пешев до парламентарния връх. С прочутото си, подписано от общо 43 депутати писмо от 13 март 1943 г. до премиер-министъра Богдан Филов той

попречва на депортирането на 47 000 български евреи.

Поради това обаче загубва поста си на заместник-председател на Народното събрание. Ала все още не е достигнал най-ниската точка в своя живот. Тепърва комунистите ще го унижават и разжалват. Те го арестуват и го осъждат на 15 години затвор.

Вратите на затвора се отварят за него само след 13 месеца, но той цял живот си остава белязан от преживяванията в килията и по време на процеса. За него, юриста, "Народният съд" бил ужас от начало до край. Никога не успял да изличи от паметта си как след произнасяне на присъдата осъдените на смърт били отвеждани, без да могат да се сбогуват с близките си.

Новите властници не оставят на Пешев нищо, освен живота му. Те му отнемат жилището заедно с мебелите, отнемат му всякаква възможност да работи и не му отпускат пенсия. Много от приятелите му са разстреляни, емигрирали или пък се отричат от него. Комунистите дори си присвояват спасяването на евреите и като връх на всичко започват да обмислят

предлагането на Тодор Живков за Нобелова награда за мир.

През последните 27 години от живота си Пешев е един Никой, осъден на бездействие, пенсионер без пенсия. За щастие успява да се подслони при семейството на сестра си. От 1965 г. израелски евреи му изпращат всеки месец отначало по 40, после по 50 долара.

В живота му обаче вече няма никаква надежда. Не вижда шанс страната скоро да придобие отново онези свободи, които е имала някога. През 1956 г. въстанието в Будапеща е смазано, през 1968 г. страните от Варшавския договор слагат край на реформаторския комунизъм в Чехословакия. Пешев чете "Работническо дело" и не може да сподели открито какво мисли за неговите статии, а именно - нищо. Разхожда се в "Парка на свободата", насаме с мислите си. Всяка година на 1 февруари ходи в близката черква "Свети Седмочисленици", за да почете паметта на разстреляните от Народния съд. Никога обаче не се оплаква. Част от величието му се състои в това, че не фамилиарничи с комунистите, не се отрича от своите идеали, за да бъде приет милостиво от новите господари.

Някаква тайнственост цари около Пешев в последните му години. Пред роднини, съседи, познати и непознати той неизменно се показва от най-добрата си страна, грижливо облечен, винаги с вратовръзка, любезен и отзивчив, но не позволява никому да надникне в мислите му. С никого не споделя как се справя със съдбата си.

Днес Пешев е почитан не само в България, но и в Израел, САЩ, Италия, Франция и Германия. Той не е толкова познат като Раул Валенберг или Оскар Шиндлер. Безспорно е обаче кой е допринесъл най-много за спасяването на евреите. Заслугата за популярността на Шиндлер се пада най-вече на внушителния филм на Стивън Спилбърг. Но дали на една личност се посвещава филм или не, не може да бъде критерий за стойността за човека.

Разбира се, през 1943 година Пешев не бил сам. Заедно с него още 42 от 160-те депутати са подписали съдбовното писмо. Освен това голям брой видни личности, а също и обикновени граждани надигнали глас срещу депортациите. Митрополит Стефан и митрополит Кирил недвусмислено заклеймили акциите срещу евреите.

Чужденците биха разбрали Пешев по-добре, ако знаят, че

управлението на Борис ІІІ е било по-скоро авторитарно,

отколкото монархофашистко.При кой фашистки режим е имало избори, както в България след 1938 година? При кой фашистки режим е можело депортирането на евреите да бъде спряно с мирни средства? Ако Германия беше само толкова "фашистка", колкото уж е била България, то на света щяха да му бъдат спестени много нещастия. В действителност България, бидейки в обсега на власт на Хитлер, успява да си запази удивително много права и свободи.

Борис ІІІ, когото днес критикуват заради колебливостта му и най-вече заради

пасивността му по отношение на тракийските и македонските евреи,

въпреки всичко има заслуга за това, че България не е станала фашистка държава. В драмата около спасяването на евреите нему била отредена трудна, може би най-трудната роля, защото той в крайна сметка трябвало да защитава политиката си пред един холеричен Хитлер и неговите несговорчиви придворни. Очевидно Пешев и Борис ІІІ не са се различавали твърде много, що се отнася до техните цели - различавали са се обаче по своя характер. Пешел бил безкомпромисен, след като веднъж сметнел, че нещо е правилно и необходимо. И трябвало да плати висока цена за това.