Посткомунистическа суматоха - І

Посткомунизмът се оказа странно за живеене време – нито толкова страшно, колкото си го представяха преди това комунистите, нито толкова щастливо, на каквото се надяваха антикомунистите.

Повечето от останалото мнозинство наблюдаваха с намаляващо любопитство ставащото, защото не вярваха, че то засяга съществено живота им. Да победиш или да оцелееш в това състезание, наречено живот, бе тяхното лишено от политически предпочитания верую.

Най-младите и амбициозните виждат в посткомунизма свободна за излитане писта или поне свободни за преминаване граници, без задължение да се върнеш. На най-екзалтираните протагонисти на прехода, особено в началото, им се привиждаше някакъв фатален Рубикон, отвъд който се задава системно зададено благополучие, а назад остават също така системно предопределените упадък и нищета.

За морално по-придирчивите, които по правило не са настроени за безмилостна борба, той се оказа неособено хигиеничен. За други значително се разшириха възможностите за себеизява и реализация.

А за едно намаляващо малцинство склонни към размисъл хора пък е прелюбопитен с неочакваността и непредвидимостта си процес за наблюдение и анализ, обещаващ познание за невидимото. Винаги има хора, които обичат да си задават въпроси и безкористно да търсят отговорите им. Тези хора, вярвам, че все още четат и за тях е предназначен настоящият текст.

Безспорното в цялата тази безупречна подреденост, която ни изглежда като невъобразима бъркотия, е това, че всички ние - поотделно и заедно с другите, извършваме едни или други действия и с изборите, които в тази връзка правим, съучастваме. Дори и когато от неувереност, безволие, страх, безотговорност или безсилие играем ролята на зрители и миманс.

Животът е гигантско кълбо от взаимоотношения, подредени по някакъв, дълбоко скрит за хората начин, който обаче не търпи произвол, нарушаващ фундаментални за поддържането му равновесия и баланси. Той със сигурност може да бъде унищожен, но не може да бъде изопачен, извратен, унижен и т.н. до степен да се разрушат въпросните баланси и равновесия. Стигне ли се дотам някога и някъде, животът неизбежно си отива, което представлява висш, абсолютен и окончателен отговор на несъвместимите с него насилие и произвол – морално, екологическо, политическо, физическо, психическо или някакво друго, заплашващо функционирането на неговите двигатели.

* * *

Вече изминаха 23 години, откакто всички българи бяха уведомени, че са свободни, че няма чл. Първи, че даже и Тодор Живков не е на власт. Какво стана през следващите 23 години, които са вече цяло едно поколение хора или почти половината от един средностатистически по продължителност съзнателен човешки живот.

Въпросите са много:

а) ние в България развиваме ли се през този период от време или не се развиваме,

б) ако отговорът е положителен, то в каква посока е развитието ни: към някакъв вид капитализъм, към някакъв вид социализъм, към някаква комбинация от капитализъм и социализъм или към нещо друго, още по-трудно за дефиниране,

в) ако не се развиваме, защо е така – защото не искаме, защото не можем и т.н., и т.н.

Моето мнение е, че ние се развиваме в посока към една изключително злополучна симбиоза от изроден капитализъм и деградирал социализъм.

Капитализмът ни несъмнено е изроден поради следните причини:

Нашата икономика е толкова "пазарна”, колкото кой да е от българските олигарси e забогатял от пазарна конкуренция, т.е. никак. За наше и европейско съжаление днес можем да кажем със сигурност, че евробюрокрацията ни призна официално за "функционираща пазарна икономика” по причини, в които отсъстваха икономически аргументи, а политическите съображения се оказаха недалновидни.

В нашия пазар се влиза лесно само когато държавна власт, чиновници и особено местни или секторни "икономически величия” (станали такива не на пазара, а с "разрешение” или "препоръка” от някого - сега или някога), благоволят да позволят. А те разрешават, ако и докато си им подчинен и ги обслужваш по подсказан от тях начин.

Конкурентоспособността в нашия пазар идва извън него. Първо, от фирмите майки в други страни, чийто поведение, имидж и бренд трудно могат да бъдат оспорени или дискредитирани от местните "пазарни величия”. Второ, от страна на българската държава – централна и местна, респективно от режисиращите нейните действия задкулисни сили, които в други страни се наричат сива, черна икономика или мафия, а у нас - "уважавани и влиятелни бизнесмени” или "най-големи данъкоплатци”. Който е протежиран от тях, печели "на пазара”, другите като правило губят.

От нашия пазар се излиза по начин, подобен на този при влизането – не по искане на кредиторите и с независимо решение на съда, а с "политически” (?) решения, с рекет, заплахи, със задкулисни "споразумения” и други подобни практики, отдалечаващи ни прекалено от стандартите на модерния капитализъм.

Социализмът ни пък е деградирал, за което говорят следни обстоятелства:

За социализъм у нас говорят най-много онези политически дейци и обществени активисти, които нямат никакви реални намерения да го въвеждат или възстановяват на практика.

Т.нар. "леви” или "ляво-център” партии, движения, коалиции и т.н. както самите те се обозначават, са всъщност социоконструкти на най-едрите български капиталисти, на новобългарската плутокрация, която всъщност се оказва най-често една едра клептокрация. Как и защо им вярват обикновени хора, та гласуват на избори за тях, си остава една от тайните не само на българския "преход”.

Голяма част от лявоориентираното българско население не е такова по идейни или религиозни причини, както е на някои други места по света, а по инерция, наследство, от завист към богатите, от слаб личностен потенциал, обуславящ потребност от закрила, от мързел, кариеризъм и/или от политически амбиции.

Можем да се досетим, че социализъм, построен от подобни хора, няма да е много вдъхновяващ и навярно ще прилича на живковия отпреди 89-та.

Нашите социалисти изобщо не обичат равенството, колкото и да развяват червените знамена. Те "играят” против капитализма само защото по този начин се надяват да се сдобият с привилегии, защити и власт, които ще ги направят по-важни, по-силни, по-заслужили и по-богати от останалите.

Нашият социализъм никога не е бил национално отговорен. Той бе "интернационален”, докато го имаше СССР, днес стана "европейски”, утре кой знае какъв би станал, но никога не е бил и няма да бъде "български”!

* * *

За да вникнем в логиката на посткомунистическата действителност, която трудно ни се разкрива и това ни подвежда да грешим, приемайки за удобство, че нея просто я няма, нека си представим обществото като мрежа от непрестанно взаимодействащи си субекти – индивиди, групи от индивиди, организации, групи от организации, държава, пазар и гражданско общество. За да функционира и се развива успешно едно общество, отношенията между посочените субекти трябва да са осигуряващи им взаимно полезно възпроизводство, т.е да са балансирани по линията "вход – изход” или "взел – дал”. Те също така трябва да са продуктивни, т.е. всяко взаимодействие да създава "добавена стойност” или синергичен ефект, надхвърлящ сумата от ефектите за всеки участващ субект поотделно.

Сред всички изброени субекти най-значими за системния анализ се считат последните три – държава, пазар и гражданско общество. Тъкмо в тяхната специфичност и взаимни влияния се крият голяма част от загадките на общественото функциониране и развитие, от които силно зависи личното ни усещане за щастие или нещастие.

* * *

Задължително е да се познават същностните характеристики на пазара, държавата и гражданското общество, независимо от особеностите на конкретното обществено устройство и от всевъзможни идеологически замърсявания, за да може впоследствие да се уточняват и различават фактическите социални действителности.

Пазарът е хладен и безпристрастен инструмент за задоволяване на частните – индивидуални, групови и организационни нужди от едни или други продукти и услуги. Той е напълно безразличен към всички други характеристики на купувача, извън неговата платежоспособност.

Дали си умен или глупав, добър или лош, бял или цветнокож, християнин или мюсюлманин, образован или прост, богат или беден, комунист или антикомунист и т.н., за пазара е без значение, стига да платиш цената. Той е въплъщение на икономическата рационалност и който изисква и очаква нещо различно или повече от него, ще остане разочарован. На пазара се сключват сделки, а не се раздава социална справедливост. Там няма нито симпатии, нито антипатии. Той е висша социалност, защото обвързва всеки с всички, но в него няма да откриете сантиментализма на абстрактното човеколюбие. На пазара господстват принципите на:

*свободата (на предлагането, на търсенето, на сделката, която е доброволна),

*симетричността (не можеш да вземеш, без да дадеш, нито пък да даваш, без да вземаш),

*равноправието (участниците в сделката имат равни права, колкото и да са различни по сила),

*заслужеността (важно е не колко си нуждаещ се, а какво предлагаш в замяна на това, от което се нуждаеш),

*синергията (пазарът не е игра с нулева сума, където печалбата на някои е равна на загубите на другите, както е в хазарта, а е игра с положителна сума, в която и всички участници в сделката печелят – иначе не биха играли),

*конкурентността (печели предлагащия по-добри условия, а не по-големия, по-важния или по-властния).

Поради своите безмилостност, неотменимите неравенства, които непрекъснато произвежда, както и заради дефектите, които съпътстват неговото реално функциониране, пазарът не се радва на всеобщи симпатии и периодично е подлаган на идеологически и политически репресии. 

Държавният механизъм има други характерни особености, твърде различни, а и противоположни, на пазарния. Той осигурява на хората т. нар. "публични” блага, за които се приема, че не могат или не трябва да бъдат предмет на покупко-продажба. Следователно, той е не по-малко нужен от пазарния механизъм. Този механизъм не се основава на свободата, а на властта, като преотстъпена от подвластните свобода, от което следва императивността на държавната воля и правото и да упражнява насилие, за да си осигури подчинение.

Отношенията с държавата са асиметрични по презумпция – правата на държавата се превръщат в задължения на гражданите, а възможностите на последните да влияят върху държавата се свеждат до два типа решения: да гласуваш или да напуснеш (самоизолираш или емигрираш), всяко от които поединично е с нищожна сила. И тъй като организираното групово противопоставяне е много трудно достижимо, от всичко казано следва, че оставена без контрол, държавата с основание ще гледа на потенциалните заплахи за себе си с пренебрежение.

Публичните блага, осигурявани от държавата, струват пари и то много пари, заради присъщите и "транзакционни разходи”, в които влизат и корупционните такси, които са с неприемливо голям размер за общества като нашето. За получаващите ги тези блага изглеждат "безплатни”, но това е илюзия. Тя се поражда от времевия марж между момента на плащане и момента на консумиране и от отсъствието на видима връзка между начина на плащане и начина на консумиране, т.е. от процедурния асинхрон при финансирането и при потребяването на благата.

Ползването на публични блага няма много общо със заслужеността, като можеш да даваш, без да вземаш, както и обратното – можеш да вземаш, без да даваш или поне няма пропорционалност между размера на вземането и размера на даването.

Тъкмо по тези причини възникват и се обосновават важни и ставащи все по-актуални идеи за това, че няма нищо по-дълготрайно ефикасно и по-полезно от охлаждане на държавния експанзионизъм и ограничаването му до иманентно присъщите ангажименти на държавната институция.

Става дума за такива публични блага като сигурност, законност и инфраструктура, както и за гъвкава и системно полезна регулация, включително и за стратегическо целенасочване на развитието. А участието и в сфери като здравеопазване, пенсии, образование, култура, спорт и др.под. трябва да се сведе до намаляващо във времето съучастие. В противен случай политици и администрация ще продължават да растят и богатеят, за сметка на плащащите повече от щедро за публични блага с ниско качество, граждани.

Гражданското общество е третият и последен възможен механизъм за осигуряване на обществена организация, в т.ч. и за набавяне на публични блага, най-вече на всички онези неща, които осигуряват ред и усещане за справедливост в обществения живот. Например блага като почтеност, приоритетност, плурализъм, информираност, социална защита и взаимопомощ, контрол над властимащите и над пазара. То е социоеволюционен конструкт, подобно на пазара и противно на държавата.

Силата, която гражданското общество използва, за да постигне своето и за да респектира другите социални субекти, се нарича обществено мнение. От една страна, то е мощен инструмент за натиск върху публичните власт и управление. От друга страна, то е деликатна, трудно уловима и коварна субстанция, податлива на манипулации и извънредно трудно прогнозируема. Тя прелъстява и зове към прелъстяване, изкушава и предизвиква към изкушение, обещава вярност на всекиго и го изоставя при първа възможност. Изобщо, нещо като мадам Хайди Флис и нейните холивудски момичета.

Това пък са причините на гражданското общество често да не се гледа с особено доверие и надежда.

* * *

Как изглеждат тези възлови социални субекти и техните взаимодействия в обществото, което наричаме посткомунистическо днес в България?

Къде сбъркахме и сбъркахме ли въобще, та се получи този фактически сурогат на пазар, от чиято несъстоятелност следват по неизбежност цял куп неблагополучия и злополуки навсякъде в живота?

Първо, следва да сме наясно, че когато се създават "автономни” пазарни субекти в една среда не само без, а и с от много години инкриминирана частна собственост, напълно обяснимо е те да бъдат политически продукт, защото няма как и откъде да се вземат наготово, неполитически такива. И ето как изведнъж капиталисти станаха бивши партийни секретари, държавно-партийна номенклатура, директори на държавни предприятия, ченгета, бандити, "леви”, "десни” и всякакви други политици и тяхното активно обкръжение, както и някои "оправни” хора извън упоменатите среди.

Това бе път, по който минахме не само ние, а и всички останали бивши соцстрани и си мисля, че той беше колкото несправедлив и неефективен, толкова и неизбежен.

Второ, най-лошото у нас дойде след това, когато все едно как формираните пазарни субекти, излязоха на пазара. Можеше да се заиграе условно честно и по правилата, спазвайки неблагоприличния и дълбоко циничен, но адекватен на описаните по-горе условия принцип "който краде, краде, на който му дадоха, дадоха, вече край с измамите и шашмите – има пазарно състезание, да спечели, който може и заслужава, а който не може - да загуби откраднатото или подареното му, като така същото би могло и да попадне в по-подходящи ръце”.

Но не би! И то не от стремеж към възмездие или от морално неудобство. Просто се оказа, че който е станал с "решение” капиталист, нито иска, нито може да бъде наистина такъв, а предпочита да стане "олигарх”, т.е. да се прави на капиталист под чадъра на държавната власт – централна и местна и със съдействието на готовата на всичко престъпност – със сини или бели якички, със сертификати за експерт-счетоводители, с банкови лицензи или с бухалки в ръцете, безскрупулни адвокати, подкупни и/или уплашени съдии и "държавни служители под прикритие”.

Всъщност, същото го искаше и самата държавна власт, защото на хората, които я представляват, това бе изгодно, колкото и то да бе в явен конфликт с институционалното ѝ предназначение.

И накрая, най-важното, трето - когато второто вече е допуснато, т.е. когато олигарсите са овладели държава и пазар, а отдолу се вижда единствено отчайваща безпомощност и примирение, реформите в политика, държавна администрация, съдебна система и т.н. стават невъзможни. Поне по стандартните за демокрацията процедури. Просто няма легален и легитимен властен ресурс и воля за подобни трансформации.

Новата българска държава и нейните действия са неразбираеми, непредвидими и непоследователни. Тя отблъсква с некомпетентността, неефикасността, корумпираността, безотговорността и безскрупулността на заетите в нейните структури изпълнители. Тя или въобще не осигурява на хората публичните блага, заради които те я издържат и понасят, или пък, когато все някак си го прави, това става крайно некачествено и прекалено скъпо в последна сметка за потребителите.

За мен държавата ни е поразена, и то в напреднал стадий от СУН (синдром на управленска недостатъчност) – придобита и наследена. Тя нито може, нито пък иска да върши онова, което другите държави по света вършат за своите граждани. Защото у нас огромното мнозинство от т. нар. "държавни мъже” (политици, депутати, министри, кметове, управители, магистрати и т.н.) се заемат с "тежкото бреме на народни водачи и съдници”, за да успеят лично те.

А "успехът” те го разбират като: господство над другите, задоволяване на славолюбието и разбира се - забогатяване, колкото е възможно повече и по-бързо от другите. Това са неща, очевидни за огромното мнозинство от хората, имали съдбата да се родят българи.

Гражданското ни общество, в най-добрия случай, все още е в зародиш, не се е институционализирало като автономно и съпоставимо по сила и влияние с държавата и пазара. Затова ми се струва, че въобще е твърде пресилено да се говори за него като значим фактор у нас. То най-често е казионно, доколкото е инициирано и/или финансирано от държавата, корпоративистко, доколкото е заченото по волята и с парите на олигарсите, зависимо от неясни, чужди интереси, когато цял куп NGO се издържат от трудно идентифицируеми финансови центрове.

Като цяло то е незабележимо и безсилно. Следователно на него не може да се гледа като на генератор на автентично и влиятелно общественото мнение. Тъкмо поради тези причини нашето гражданско общество е без съмнение най-слабото място в разглеждания триъгълник.

Надеждата е в електронните информационни пространства, но ефикасността им зависи силно от комуникативността, толерантността, диалогичността, както и от културата и морала на участниците във виртуалните общности, а в това отношение нещата у нас не ми изглеждат окуражителни.

И така, в тъканта на обществената кохезия намираме: слабо гражданско общество, изроден пазар, безконтролна и неефективна държава.

(Следва продължение)

________________________________

Проф. Светослав Ставрев е преподавател по публична администрация и бизнес мениджмънт в УНСС, СУ "Св. Климент Охридски", ПУ "Паисий Хилендарски" и Европейския колеж по икономика и управление.