Позицията на Костов за Ирак - решителна нерешителност

Националната сигурност е като развитото социалистическо общество - всички говорят за нея, но никога не е съвсем ясно за какво точно става дума. Тази неопределеност е свързана и с друго общо качество - лесно може да се използва за сплашване на населението. Има една категория политици, които много обичат да плашат гражданите. "Само БСП може да осигури мирен преход, ако не гласувате за нас, ще стане като в Румъния" - това е тяхната позната формула. Доган много ги обича тези фрази. Една освежаваща характеристика на Рокерската партия е, че се опитва да не плаши хората, както Лилов и Младенов обичаха да правят навремето. Бойко Борисов, който не знае, че е чиновник, а не политик, също обича да плаши хората и мечтае за изходни визи. Този навик е вкоренен у българина и най-често се демонстрира край чешмите в градинките от ужасени майки, които крещят абсурдното твърдение:" Не пий студена вода! Ще хванеш ангина!"

Една възможна българска позиция спрямо иракската криза е точна такава -

народът да бъде сплашен.

Иван Костов я заема в статията си за Ирак, публикувана в "Сега". Основната теза на бившия министър председател е: "Войната е опасно нещо, хората трябва да се страхуват и много да внимават и да не взимат прибързани решения, а ако е възможно, най-добре въобще да не взимат решения."

Надали някой ще отрече, че с войната шега не бива. Две неща обаче в тази статия изискват уточнение - плашещият тон и аргументите на сплашването.

Българското участие във войната с Ирак би било почти символично. Дали България твърдо ще застане в подкрепа на войната, или с пламнали от благонравен свян бузи ще се увие в полите си и ще каже: ами не знам, още не съм решила, военното участие на страната е вероятно да бъде едно и също. Ужасът на майката, коятo чака синът ѝ да се върне от окопите на Първата световна война, е неуместен, особено за българския войник, за който няма вероятност да застане лице в лице с иракски войник. Що се отнася до преките икономически последствия за България, абсурдно е да се твърди, че подкрепата на военните действия носи икономически риск за страната. Войната носи риск, но българската позиция спрямо нея - едва ли. Единственото, което може да се твърди с известна увереност, е, че подкрепата на военните действия дава някакъв

шанс, но не и гаранция България да си върне иракските дългове.

Странно е как бившият премиер с лекота изхожда от презумпцията, че всяко решение на българското правителство по отношение на Ирак трябва да се ръководи единствено от това как да се намалят негативите за страната. Няма ли аргументи, свързани с външнополитическата ориентация на България, с оценката на управлението на Саддам Хюсеин, с международното право, с морала или дори просто с позитивния прагматичен интерес на България? Може ли национална политика да се гради на твърдението: деца, тая работа не е за вас, ще вземете да направите някоя беля?!

Аргументите на това убеждение са също странни. Те сплашват с очевидно неверни твърдения от типа на "Призивите (на Саддам)... могат да тласнат в опасна посока религиозните чувства на над 12 на сто от нашите сънародници, които са мюсюлмани."

Тези мюсюлмани са преди всичко турци,

а Турция подкрепя действията срещу Ирак и ще предостави територията си за целите на военните действия. При това поради непосредственото си съседство и огромните маси кюрдско население в граничните райони Турция има реални, а не измислени основания да се притеснява за националната си сигурност.

По същия начин стои и въпросът с твърдението, че "фактор за днешната предпазливост на Франция и Германия са техните мюсюлмански малцинства". Голямата част от това малцинство в Германия е също турско. Действителни фактори не са дори споменати - като например разбираемите антивоенни настроения на Германия след Втората световна война, които превръщат всяко решение за военно участие на страната в мъчителна национална драма. Или пък традиционната антибританска и антиамериканска нагласа на Франция и фактът, че след през 1966 година Де Гол дори оттегли страната си от НАТО или дори това, че Ширак е изключително ревнив към популярността на Блеър и би направил всичко възможно, за да затрудни неговото безметежно външнополитическо съществуване. В крайна сметка обаче и двете страни ще подкрепят (макар и с всичките си резерви) военната намеса.

Да се твърди, че "България е на геополитическата граница на разпространение на крайния ислямски фундаментализъм", е или непознаване на географията, или на историята. Българо-турската граница е не повече граница на крайния ислямски фундаментализъм, отколкото е англо-уелската граница. Да се твърди, че "ако от България е поискана военна подкрепа и тя не я е дала, ще загубим... поканата си за членство в НАТО", е също подход на примитивно сплашване. Да се изтъква като аргумент за българската резервираност това, че "България... е обучавала терористи и ги е въоръжавала (и че) в представите на тези терористи ще станем освен врагове и предатели", е позиция просто лишена от елементарно национално достойнство.

По тази логика Лондон трябва да застане твърдо на страната на Саддам и Осама, защото Англия е обилно населена с доказани и заподозрени ислямски терористи. Това, че правителството "заедно с партньорите си от ДПС... трябва да убедят българските мюсюлмани, че конфликтът със Саддам не е религиозен", е друго своеволно сплашване.

Без съмнение българското правителство трябва активно да разясни позицията си на гражданите и да направи всичко възможно българинът да формира своя образована позиция по въпроса. Необходим е и дебат. Затова Костов е прав, въпреки че дебатът започна малко преди неговия назидателен призив. В интерес на истината обаче не мога да не спомена речта на Симеон пред Атлантическия клуб. Неотдавна писах, че царското безмълвие ражда хаос в страната, а позицията, която сегашният премиер изрази непосредствено след 11 септември (Америка е далече), беше срам за страната. С речта си сега той неочаквано артикулирано заяви поне някаква позиция. Това обаче съвсем не е достатъчно - Симеон трябва уверено и постоянно да говори, и то не само, за да си упражнява българския.

Сериозният проблем обаче не е в това дали статията на Иван Костов е добре написана и дали аргументите ѝ са достатъчно сериозни. По-интересна е прозиращата в статията политическа нагласа на решителна нерешителност.

Знам, че това звучи абсурдно. И е. Но е също реална мощна сила в българската политика. В новата българска история има, разбира се, и примери на смело поведение, поведение, което отначало на някои им изглежда налудничаво, но после те кара да се гордееш и асоциираш с него. Такова беше например ранното признаване на Македония от правителството на Филип Димитров. Ако тогава българското правителство беше тръгнало по пътя на сплашване в интерес на националната сигурност, вероятно Македония още нямаше да е призната от България (както не е съвсем призната от Гърция). Друг пример е наглостта, с която сегашният външен министър заяви пред парламента преди повече от десет години, че България трябва да се кандидатира за член на НАТО, прокарването на реституцията, изгонването на Майкъл Чорни и сие, отварянето на досиетата. Това са все действия, продиктувани от убеждение, а не от страх или загриженост за това как да се намалят негативите за страната.

Случаите на категорично мъжествено

противопоставяне срещу вземане на позитивни решения

обаче сякаш преобладават: "Ние сме абсолютно твърдо и безкомпромисно решени да не допускаме неизгодна продажба на БТК!". Резултатът е, че БТК още не е приватизирана и както вървят световните пазари в момента, след още една година фирмата няма да струва нищо. "Ние няма да допуснем продажба на "Булгартабак", която е против интересите на България!" Полека-лека "Булгартабак" от фирма, която държеше 17% от руския пазар, ще се превърне в квартална цигарена фабрика или, както някой я нарече, социален фонд. "Твърдо сме решени да не взимаме решение за АЕЦ "Козлодуй!" и т. н., и т. н. - решителната нерешителност властва над българския политически живот.

България първо трябва да реши дали ще гради политика на основата на интерес и принципи или на страх и далавера и тогава, след като реши проблема с националната си несигурност, ще ѝ е по-лесно да се оправи и с въпросите на националната си сигурност.

Още от България

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?