Позорната тайна на Европа: в България държат деца зад "решетките"

Позорната тайна на Европа: в България държат деца зад "решетките"
Месеци след като ББС излъчи филма "Забравените деца на България", окачествен от нашите власти като "антибългарска кампания", а след това същите управници отчетоха напредък в институциите за деца, журналистката Роза Монктън от британския вестник "Таймс" разкрива в свой репортаж ужасяващото лице на домовете у нас. Под заглавие "Гузно пазената тайна на Европа: децата "затворници" в България" тя описва жестоката действителност, с която се е сблъскала при посещението си на домове за деца в неравностойно положение.

Първото нещо, което те удря, е миризмата - мръсни пелени, неизмити бебета, гниеща плът. След това те удря тишината - зловеща, неестествена тишина, тишината на бебета, които са загубили надежда, че някога някой ще ги погали, ще ги прегърне и утеши. Ужасяващата тишина на недохранени и необичани деца, очакващи смъртта.

Бях в институция за деца на възраст до три години в България и се криех зад едно детско креватче, за да не ме види дежурната "сестра", която се намираше през три стаи от мен, но можеше да наблюдава всички помещения през прозорци в междинните стени. Единственото, което се виждаше от моето място, бяха решетки, редуващи се чак до стаята за наблюдение. Решетки, които държаха тези деца в затвор заради единственото им престъпление, че са се родили. Що за Европа е това, щом обрича невинни бебета и деца на такъв живот - живот, лишен от всякаква надежда?

Нещастното дете, зад чието креватче се криех, имаше хидроцефалия. Беше извърнало подутата си глава на една страна. Момиченцето в съседното креватче беше толкова болезнено слабо, че изглеждаше направо плоско - като фигурка, изрязана от картон.

Крачетата на следващото бяха вързани едно за друго, а върху тях беше метнат стар калъф за възглавница. Напипах огромна подутина на едно от усуканите му като вретена крачета.

Децата в това отделение са лишени от общуване с хора. Хранят ги легнали по гръб, а пелените им сменят само когато пристигнат чисти. Никой не им продумва, затова нито едно от тях не може да говори. Така живеят и така умират.

През последните няколко месеца посетих осем институции в България и бях поразена от пълната липса на човечност. Светът на бебетата не съществува за тези деца.

В Западна Европа изпращат децата в специални домове, защото са жертви на тормоз, или защото родителите им не се грижат добре за тях, докато в други части на Европа, особено в бившите комунистически страни децата се настаняват в домове, защото са изоставени, или имат недъзи. В Източна Европа все още е широкоразпространено схващането, че най-добрият начин за решаване на проблема с децата в неравностойно положение е те да бъдат откъснати от семействата си и отделени от обществото.

И така притокът на деца към националната система от институции продължава и много родители са принуждавани да предават своите бебета още при раждането им, ако се установи недъг. България е втората държава с най-голям процент институционализирани деца в неравностойно положение в Европа (на първо място е Русия).

В друго специализирано заведение ме разведе руса жена като Крюела де Вил, на високи тънки токчета, с тежък грим и с папка под мишница. Спираше до всеки прозорец и си поглеждаше списъка, грабваше химикалката, която стоеше втъкната зад ухото ѝ, и отбелязваше: "това е с церебрална парализа, това е с висока степен на инвалидност, това е със синдром на Даун, това не знам. . .".

Поисках да вляза в една от стаите и взех на ръце най-близкото дете - жив скелет. И знаете ли какъв беше проблемът му? Беше сляпо. Просто сляпо. Но сега умираше от глад, клатеше се и си блъскаше главата в рамката на креватчето си. При друго посещение попитах директорката, която беше и педиатър, за едно момиче със синдрома на Даун - защо е там. "Има синдром на Даун и ще умре". Казах ѝ, че това не е вярно, че тези деца могат да живеят пълноценен живот. Тя ме попита гневно "вие лекар ли сте?". "Не, но съм майка на дете със синдрома на Даун", отговорих аз. "Но не сте лекар, значи не разбирате. . . Няма полза от тия деца. Не е трябвало да се раждат", гласеше отговорът.

Работя за благотворителна организация, наречена "Изоставените деца на България". Нашата цел е да образоваме управляващите, лекарите, акушерките и родителите, да сложим край на институционализирането и да построим групи от малки къщички, в които да се настанят децата. Защото, за разлика от Румъния, която отбеляза голям напредък в подобряването на своите институции и показа, че има готовност и желание за промяна, България продължава да отхвърля критиките.

Правителството не вижда особена необходимост от промяна, нито пък беше подложено на същия натиск като Румъния, когато България още не беше членка на Европейския съюз и реформата в детските институции беше задължително условие за присъединяване.

Един от проблемите на страните от бившия Източен блок е, че там, където държавата е гарантирала всички морални ценности, обществото се е обезчовечило. Идеята за благотворителност, за социална отговорност, за грижа за другите, е унищожена.

Болногледачите изглежда не допускат, че имат нещо общо с тези деца, а именно, че всички те са човешки същества. В домовете за умиращи в Индия можеш да видиш доброволци, които носят храна, почистват или просто си говорят с пациентите по 24 часа в денонощието. Дори в най-бедните домове има усещане за цел, за живот и надежда.

На този фон бездушието и зловещата тишина в домовете в Източна Европа е още по-стряскаща. Тези деца са гузно пазената тайна на Европа, скрита от света. Трябва да говорим за тях, да извадим на светло целия проблем. Имаме нужда от координирана европейска стратегия, която да действа по най-високите нива на властта. Със стриктно изпълняван десетгодишен план можем да направим така, че много от тези позорни домове да бъдат затворени.

За целта планът трябва да включва социална реформа, предоставяне на услуги за общността на децата с увреждания, грижата за тях да се превърне в професия, да се въведaт законови облекчения за осиновяването, да се построят групи от малки къщички за болните деца и най-важното - да се оказва по-голяма подкрепа на родителите им след раждането.

Над 96 процента от институционализираните деца в Европа имат поне един жив родител.

Необходима е помощ, за да се убедят родителите, че могат да се справят.

Твърде късно е да се помогне на много от децата, затворени в институциите - техният живот вече е непоправимо осакатен. Можем обаче да прекратим практиката децата да постъпват в тези заведения. Трябват ни програми за ранна намеса в болниците и родилните домове. Трябва да накараме хората да им пука. Ако ти си от хората, които преравят стоките в супермаркета, за да не купят бройлер, отгледан в птицеферма, помисли за момент за тези деца, които не се радват на по-добро отношение!

*По БТА

Още от България