Правилно ли е след атентатите в Париж да се говори за "война"?

След атентатите в Париж е погрешно да се говори за "война" и да се призовава към участие на НАТО, предупреждава анализ на Стефано Силвестри, който е главен редактор на списанието "Международни отношения" и научен съветник в Института за международни отношения (ИАИ) - един от най-влиятелните мозъчни тръстове в Италия, който през тези дни отбелязва своята 50-годишнина. БТА публикува в понеделник пълния текст на този анализ.

Най-използваната дума е "война". Сигурни ли сме обаче, че това е точната дума? Освен това, какво всъщност искаме да кажем?

За "война" срещу тероризма говорихме и след нападението на Ал Каида на 11 септември 2001 г., като се стигна дотам, че съюзниците предложиха на Съединените щати солидарност по силата на член 5 от Вашингтонския (Североатлантическия) договор за мобилизация на НАТО. Тогава американците предпочетоха да следват други пътища за тяхна ответна атака срещу Ал Каида и правителството на талибаните в Афганистан, което даваше убежище на терористите и им оказваше поддръжка. НАТО се намеси там по-късно, за да осъществи процес на стабилизация и изграждане на държава, който все още е под въпрос.

Турция поиска солидарността на НАТО въз основа на член 5 за противодействие на терористичните нападения - не само на "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛС) и на Ал Каида - но и на включените в разчетите на Анкара кюрди от ПКК (Работническа партия на Кюрдистан, смятана за марксистко-ленинска, терористична и националистическа организация - бел. кор.), а косвено и срещу правителството на Башар Асад в Сирия. Съюзниците изразиха солидарност, но не предприеха колективна мобилизация.

Все още никой не е споменал официално член 5 и НАТО, като ответ на терористичните нападения в Париж, но много гласове се надигнаха в подкрепа на превръщането на войната срещу ИДИЛ в задача на НАТО. Не е ясно дали такава отговорност на алианса трябва да обхваща само Ирак или също така Сирия и, накрая, други територии, контролирани от филиали на ИДИЛ, като Либия, Синайския полуостров, Йемен, Нигерия и още някои.

Двете лица на тероризма

Проблемът има две лица - вътрешно и международно. Те са свързани, но си остават много различни и автономни. От една страна са терористите, които удариха Франция и утре могат да ударят други държави - европейски или не. Тези терористи представляват голям проблем за вътрешната сигурност, но не са заплаха от военен тип.

Те се вдъхновяват от ИДИЛ, но някои са автономни, а тяхната вербовка е обикновено дело на проповедници и "лоши учители", които са се установили в Европа, макар че се подхранват от призиви и лозунги в Интернет, изготвени и разпространявани от пропагандната централа на ИДИЛ. С известна доза пресиленост и при желание да следваме логиката на "войната", можем да ги определим като "пета колона". Борбата срещу тях изисква интензивни разследващи и разузнавателни действия, както и мощна контрапропаганда и обществена мобилизация, най-вече сред етническите и религиозни общности, от които произхождат.

Формати на съюзническите коалиции, подходящи за постигането на нашите цели
От другата страна е ИДИЛ и териториите, контролирани от нейните банди и техните филиали. В тези случаи е необходима военна намеса, за да им бъде отнета инициативата и контрола върху територията. Това би могло да се превърне в задача на НАТО, но само при условие, че въвеждането на алианса няма да усложни политическото и стратегическото управление на операциите, вместо да го улесни, както това (улесняване) със сигурност ще бъде постигнато на чисто оперативно и тактическо ниво.

С други думи, трябва да се направи оценка на коалиционния формат, който смятаме за най-подходящ за постигане на нашите цели, и въз основа на нея да се вземе решение относно ролята и отговорностите на НАТО. Така например, кои ще бъдат нашите регионални съюзници? Налице са даже прекалено много кандидати - от Турция, Иран, Саудитска Арабия, Израел, Египет и Русия, редом с кюрдите от различно политическо и религиозно потекло, до правителството в Багдад и множеството сирийски фракции. Много от тях са несъвместими помежду си, всеки има своите приоритети и цели, различни от тези на останалите, а често пъти различни и от нашите.

Ясна е необходимостта от упражняване на тежък военен натиск върху ИДИЛ, за да се изтрие нейният сегашен имидж на "победителка", който стимулира международните ѝ вербовки, и да се постигне възможно най-голям срив на нейния военен, финансов и пропагандистки потенциал. Също така обаче е ясно, че това може да се постигне успешно само посредством гарантиране на реалистичен и стабилен контрол на поетапно "освобождаваните" територии. Изтласкването на противника от тези територии е първата необходима стъпка, докато втората е да се попречи на неговото завръщане и тук решаващ става изборът на съюзници, тъй като никой не мисли да възстановява колониалната система.

Разговорът на тема "война" може да създаде опростенчески и погрешни представи. Така например, някои смятат, че евентуална съюзническа намеса в Сирия и Ирак ще бъде аналогична на съюзническите действия срещу Германия през Втората световна война, завършили с разделянето ѝ на територии, които бяха поставени под опеката на някоя от победилите сили. Това доведе до бързото създаване на две Германии - западна демократична и източна комунистическа - които след падането на Берлинската стена и на комунистическия блок стигнаха до окончателно обединение.

Борба с разбойничество, а не война

По силата на тази хипотеза, както стана и в бившата югославска федерация, след приключване на военните операции ще се върви към отдаване на части от територии под самоуправлението на доминиращи в съответния регион фракции или етнически групи, евентуално под направляващия контрол на ООН или на съюзниците. Сегашната обстановка обаче е много различна от споменатите примери и дори в Европа сме свидетели на проблемите, които рискува да предизвика растящата фрагментация на национални държави, като се започне от Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и се стигне до Испания. Нека ги умножим по сто и да видим какво ще стане в целия Близък изток и в Африка. Кой смята, че ще може да управлява подобен процес?

В крайна сметка, наистина ли искаме да окичим с достойнство, определяйки ги като легитимен враг, тези терористи и банди от кръвожадни убийци, които не зачитат нито законите на войната, нито хуманните повели на собствената си религия? Нима трябва да отправим на ИДИЛ официална декларация за обявена война, вместо да проведем мускулна и решителна международна полицейска операция и да сложим край на контрола върху широки територии от страна на разбойнически банди?

Това е борба с разбойничество, а не война.