Правото на религиозните общности в България

Относно предстоящото решение на Европейския съд в Страсбург по дело 412/03 и 35677/04

Г-н Беров, доколко е важен и актуален юридическият отрасъл „Право на религиозните общности” в България?

Той е изключително важен за България, макар проблематиката за религиозните права и свободи да не представлява в момента приоритетен интерес на фона на социално-битовите проблеми, с които се сблъскват ежедневно българските граждани. Но предстоящото решение на Съда в Страсбург ще отвори възможност за широка дискусия не само в България, а за пореден път на европейско ниво.

Много от европейските политици имат непълна представа за състоянието на правораздаването и правозащитата в България и считат, че след 1 януари 2007 г., когато родината ни стана пълноправен член на ЕС, голяма част от проблемите са решени. Съществуват обаче достатъчно факти, които доказват обратното. В ЕС ще трябва да се разгледа сериозно необходимостта от преки и постоянни общоевропейски органи за наблюдение или контрол на проблемните места в законодателството на онези държави членки, в които по определени показатели не се предлага достатъчна сигурност и възможност за нормален и равноправен религиозен живот на гражданите.

Една от важните теми за европейска България е правото на религиозните общности, включващо и правоотношенията държава-църкви. Интересно е да се знае, че в почти всички държави на ЕС римокатолическата и протестантските църкви имат в своето вътрешно право, юрисдикция, посредством които определят междуцърковни отношения и отношенията си с държавата. Държавата и църквите се явяват две страни на ясно дефинирани договорни отношения. В това е основният смисъл на секуларизма. В България моделът за взаимодействие на религиозните общности с държавата се оформи чрез Закон – от една страна, поради липса на традиция за договаряне между държавата България и конфесиите, а от друга вероятно поради недостатъчната воля за подобно уреждане. Разбира се, спорно е кой вариант би бил по-практичен, но едва ли скоро ще се преразгледа подобен въпрос от законодателите.

Подходът на държавата към религиозните общности определя по правило нейната цялостна политическа насоченост. Начинът, по който нейните ръководни органи и служители се отнасят към собственото си вероизповедание, но и преди всичко към другите религиозни общности, определя дали тази държава се класифицира като либерална демокрация или е нетолерантна, фундаменталистична и дори радикално брутална политическа система. Прочее, това рефлектира директно върху обществото, върху сдруженията на граждани, върху семействата и отделната личност, независимо, дали държавата по статукво е секуларна, дали определена религия е държавна, официална, традиционна и т.н.

Според сведения от Страсбург, съдебното решение ще е в полза на алтернативния Български православен синод. Наказанието срещу България ще възлиза по неофициални данни над един милион евро – с която сума се компенсират репресиите, отнетото имущество и нанесените щети от БПЦ и българското правителство през 2004-2005 г. Доколко е обвързващо предстоящото решение на Страсбург за България и доколко то ще се отрази на статуквото на БПЦ? Може ли Република България да не го изпълни и какви ще бъдат последиците?

Първо, решението ще има огромен отглас и ще представлява пореден европейски прецедент след двете решения за ислямското вероизповедание в България - най- вече за това, че църковната автономия на която и да е деноминация в секуларната европейска държава е ненакърнима. А стойността на обезщетенията вероятно ще надхвърли сумите, присъждани изобщо в историята на съда, за да може да се покаже точно и ясно, че подобни държавни действия са абсолютно противоконституционни и незаконосъобразни. Т.е. това решение ще има отново назидателен и превантивен характер.

Второ, Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., която е правното основание за съществуването на Европейският съд за правата на човека в Страсбург, е ратифицирана и от Република България със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г. Според чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. И те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Следователно Конвенцията е част от вътрешното ни право, дори нещо повече, тя има предимство в случай на разминаване на нейните норми с националната ни правна система.

Трето, чл. 46 на Конвенцията урежда задължителната сила и изпълнение на решенията на Съда в Страсбург. Според неговата ал. 1. Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения на съда по всяко дело, по което те са страна. А съобразно ал. 2. окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.

Може да се обобщи, че всяко окончателно решение от Страсбург, по което Република България е страна, е обвързващо - и следва да се изпълни. Това е на теория. Ако органи на българската държава не изпълнят евентуално осъдително решение на Европейския съд, самата държава няма да спази конституционните си разпоредби, което би бил един правен абсурд, макар последното на практика да е възможно, точно поради липсата на реална правова държава у нас. Последиците от такъв акт биха били сериозни и ще предизвикат най-вече политически отзвук на европейско ниво. А това би дало подходящ повод, най-накрая ЕС да помисли за постоянен и пряк контролиращ орган срещу злоупотреби по законодателството, за който вече споменах в началото.

Това безпрецедентно до момента високо обезщетение ще плати обаче българският данъкоплатец, а не БПЦ. Справедливо ли е българските данъкоплатци да плащат подобни обезщетения по осъдителни решения, особено ако не са членове на официалната БПЦ?

Този въпрос е изключително важен, същевременно подвеждащ, поради две причини. Първата е, че случаят се отнася до конкретен вътрешнорелигиозен проблем и не засяга на пръв поглед директно всички български граждани. Втората е поради политическите опити на държавата за посткомунистическо държавно институционализиране и политическо инструментализиране на БПЦ по модела на съветското и постсъветското православие.

По първата причина следва да се отбележи, че най-вече е засегната православната християнска общност. По-важно е обаче, как неправославният данъкоплатец би следвало да реагира, когато за него са логични следните факти: Проблемът, който се решава, засяга постулираното като традиционно вероизповедание. По официална статистика това са 82% от религиозните хора у нас. Останалите 18%, както и атеистите, които също не са малко и са една основна част от посочените високи проценти православни християни, вероятно биха могли да заведат искове и да потърсят отговорност от надлежните държавни органи затова, че огромни суми трябва да бъдат заплащани като обезщетения поради политическо и държавническо късогледство и некомпетентност при решаването на спора в разцепилия се клир на БПЦ.

Тук не бива да пренебрегваме факта, че консолидираният законопроект от 2002 г. за вероизповеданията не беше изпратен за предварителна експертиза в Страсбург. А през 2002 г. вече се знаеше, че България има сериозни шансове да бъде приета в ЕС. Уви, вносителите на тогавашния законопроект са били достатъчно убедени в себе си тогава, за да създадат един закон, с който нарушават равновесието между религиозните общности, създавайки също пряк повод за негативно отношение на другите конфесии към БПЦ, поради различното и третиране в Закона за вероизповеданията. В резултат избождат очи, вместо да изпишат вежди. Трябва да се има предвид и недоволството на множеството деноминации, които считат закона в голямата му част за репресивен. Интересно е, дали вносителите на проектозакона изобщо са помислили, че ще трябва да поемат надлежната отговорност за недостатъците от своята работа след едно подобно дело шест години по-късно и кой ще им я поиска.

От друга страна, както колега юрист спомена в разговор по темата – необходимо е по принцип българските данъкоплатци да плащат, защото по този начин те си вземат поука за следващите избори. В голяма степен тази идея е резонна.

По втората причина трябва да се каже следното. При все че Република България е секуларна държава (Реш. КС №2/1998 г, точка 16 от мотивите) и колкото и православието да се третира като традиционно (чл. 13, ал. 3 К и чл. 10, ал. 1, изр.1 ЗВ), и колкото важно, макар и неуместно да е преписано от Реш. КС №2/1998 г, актуалното му значение за държавния живот (според чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗВ) - което според същото решение се изразява най-вече в системата от официални празници, (цитат!) всички неделни дни, Нова година, Възкресение Христово, Рождество Христово - то не е „с конституционен статут на официално изповедание”, каквото Св. Синод има в представите си според реш. 13, т. 3 от ІV. Църковно-народен събор от юли 1997 г.

Съгласно основният ни закон, Конституцията, чл. 13, ал. 2 К и чл. 4, ал. 1, изр. 2 ЗВ, съществува разделение между църква и държава. Затова трябва да си зададем въпроса, дали политици и архиереи на всички Синоди са осъзнали, че вътрешните проблеми на църквите и религиозните общности в България подлежат само и единствено на вътрешно-църковно уреждане (и тук е основният смисъл на църковното право като профил) и че не следва те да получават държавноправно уреждане, защото:

1. Вероизповеданията са свободни (чл. 13, ал.1 К и чл. 4, ал.1, изр. 1 ЗВ) и в самоуправлението им не бива да се намесва и

2. трябва да се създава търпимост и уважение (чл. 4, ал. 3 ЗВ).

Всъщност последното е основен елемент на дефиницията на секуларната държава и във всички случаи трябва да е конституционно и законосъобразно ясно – и разбрано. По принцип считам, че определени органи (от законодателството и правораздаването) трябва да поемат отговорността в този случай и да се замислят върху “европейското” качество на работата си. Става дума не само за религиозно-правната тематика, а въобще. Обезпокоителен е например фактът, че Европейският съд в Страсбург достига до различни от тези на родните съдилища становища. Факт, ясно сочещ, че съществуват много практически проблеми на българското нормотворчество и правосъдие. В същия смисъл за качеството на закодателството е и изказването на настоящия министър на правосъдието Тачева в МедияпулБГ.

Според един от вносителите на законопроекта за вероизповеданията през 2002 г., България трябва да е готова да плати всяка цена, за да се пази единството и авторитета на Българската православна църква. Според него “трябва да сме готови морално като православни християни да платим за подобно решение, за да запазим онова, което ни е съхранило като нация, ако допуснем, че страната ни бъде осъдена в Страсбург.”

Ето Ви par excellence призив за национализацията и профанизацията на Българска Православна Църква. Всяка цена трябва да плаща не България, а всички усилия по решаване на въпроса, без профанизацията на църковни проблеми от стана на държавата, трябваше да положат вярващите православни. Тук става въпрос за грешка на държавни органи, които политически се вмесиха във вътрешната автономия на БПЦ. А и самият клир допусна последното. Подобно изявляние на политик, дори в качеството му на частно лице като по-горе цитираното граничи с клерикален популизъм и противоречи на принципа, заложен и в чл. 4, ал. 1 Закон за Вероизповеданията от самите вносители, че вероизповеданията са равнопоставени, а и на чл.10, ал. 3, че традиционността на православието не бива да се ползува от привилегии. И ако тези думи идват наистина от вносителя на законопроекта, то ясно е, защо и в самия закон все пак традиционността на православието продължава да бъде в неясна граница с равнопоставеността на вероизповеданията. Да не говорим за „актуалното значение за държавния живот”, както е заложено в чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗВ.

Какви очаквания можем да имаме за конкретната сума, която Република България трябва да изплаща? По неофициални данни тя ще бъде над един милион евро, каква е вашата информация?

Към момента може да се спекулира. Евентуалното осъдително решение на Европейския съд ще присъди, държавата България да плати обезщетение в размер, за който вероятно може да се спомене сумата половин милион евро общо. Тя е съобразена с жалбата и ще се определи по справедливост, съгласно състоятелността и. Но пак казвам, че това засега е въпрос още на предположения, а не на аритметика. Много интересен материал изнесе по темата за наказанията срещу България МедияпулБГ под заглавие “България е платила 1.5 млн. лв. по дела в Страсбург”. Но заглавието леко подвежда, защото назовава една сума, а не сочи периода, за който Република България е платила сумата за тези обезщетения. А той е седемгодишен. Ако се ориентираме по изявленията в пресата за сумата по настоящия казус, която жалботодателите са поставили за евентуално помирение, тогава ще установим, че сумата, която ще плати българският данъкоплатец само е този слуяай е близка до вече изплатените за последните седем години обезщетения. При всички случаи сумата няма да е никак малка.

Обаче самият факт, както бе споменато и в пресата, че българските държавни органи са правили извънсъдебни споразумения с други вероизповедания, когато са имали претенции в рамките на някакви разумни суми или искания, отваря една друга голяма тема за размисъл. Т.е., става вече дума, че държавните органи се замислят върху правилността на решенията си, които доведоха до сезирането на Европейския съд. Друг въпрос е, дали има такова желание от страна на жалбоподателите.

За кого ще са последиците от решението в Страсбург?

Най-вече за вярващите православни - и те ще са пагубни. Българските православни християни са в най-неизгодно положение, защото с политическото профанизиране на Българската православна църква, което продължава и до днес, самата институция става отблъскваща. Като православен християнин ще кажа, че българските православни християни се нуждаем от огромна смелост за реформи и от голямо търпение, защото реформите ще изискват време.

Знаем, как Моисей е водил Израел четиредесет години, докато се помине и последният, роден в робство. Цяло едно поколение. Като се има предвид, че средната възраст на клира в Св. Синод към 1 януари 2008 г. е около 74 г., остава само още четвърт век до преминаването на това поколение. Този отрязък от време след четвърт век можем да наречем трансформационен период за справяне с колаборационистичното минало в Българската православна църква с държавата – по време на комунизма и в посткомунистическия преход. Какво означава един четвърт век за Христовата църква като цяло, тук говоря за всички християнски деноминации и особено в нашия казус за българското православие? Прашинка от вечността.

Основният проблем за БПЦ остава закърняването на душеспасителната задача на християнството – такава всъщност към настоящия момент клирът не си поставя. Той се е институционализирал до пълна стагнация и се е отдалечил окончателно от реалните проблеми и въпроси на съвременния християнин.

Българите напускат православието поради неадекватността на клира на БПЦ, за който душеспасението и душегрижието са последна задача понастоящем. На клира на БПЦ липсва връзката със съвременността, липсва му и връзката с библейските изисквания за братолюбие и душегрижие. За разлика от онова християнство, което е напуснало късносредновековната си летаргия, т.е. реформирало се е, върнало се е към корените си, това е основният приоритет днес. И тогава е напълно естествено, че православните християни преминават в нови църковни структури, включително в други деноминации на Християнството, след като не виждат възможности за реформи в своята, след като са изоставени от клира си или той злоупотребява с тяхното доверие, третирайки ги като маса номинални членове, в услуга за собственото оцеляване - и нищо отвъд тази функция, с която официалният клир е натоварил “мирянството”.

Допълнително, не ми е известно до момента някой от архиереите в официалния синод на БПЦ да е поел отговорността си лично и да се е покаял за миналото си, за обвързването с тоталитарната държава, за което фактите вече са добре известни. Така че, пагубни ще са последиците за вярващите извън клира на БПЦ, за “миряните”. Не допускам, обаче, че Синодът се интересува сериозно от този въпрос - ако някой от архиереите беше загрижен, щеше отдавна да се покае и да се оттегли от ръководната си функция. Както това стана в съседни на България държави. При това не само поради високата си възраст, а от гледна точка, че със самото си присъствие в управителното тяло на БПЦ предизвиква отблъскването на вярващите от пълноценно членство в БПЦ.

Разбира се, неправославните български християни, както и нехристиянските религии и атеистите у нас, вместо с данъците си да получат надлежна социална придобивка, например, ще трябва буквално да платят за грешките на държавните органи. Казусът е обаче и възможност, нов повод държавните органи да съзнаят, че не може определени проблеми да се решават прибързано и неадекватно, и че намеса на държавата в църковни проблеми и въпроси е абсолютно недопустимо и има съответните сериозни последици в ЕС.

Ще последва ли преосмисляне проблемите в българското православие, свързани с клира, ще станем ли свидетели на институционалната и синодалната автономност на разновидните групи български православни християни след решението на Страсбург?

Немислимо е в условията на свобода, демокрация, плурализъм и отделеност на църква от държавата юридически по силата на държавното право да бъдат решавани вътрешноведомствени спорове на една религиозна общност, които имат канонически и дисциплинарни измерения. Подобен подход наподобява на онзи на император Юстиниян и на действията на много други владетели и църковни лидери – от една друга епоха - от Средновековието. Само за Средновековието е нормално пренасянето на църковното в светското право и обратно. Но не за ранното християнство, не и за християнството след Реформацията, а най-малко за условията на 21 век.

Въпреки че съществува голяма разлика между личностите на Симеон Сакскоборготски и византийските императори, на практика в България на 21 век едно българско правителство взе решение легитимно и подобаващо само за средновековна Европа. Тази връзка говори много за състоянието на българската политическа система. Всички спорове по легитимността на клира на БПЦ пред светските инстанции дотолкова дискредитираха православната църква, че ще са необходими дълги години на катарзис и възстановяване на доверието в способността на БПЦ да функционира без намесата и услугите и зависимостта на държавната власт. Проблемите на БПЦ няма да се решат с края на делото от Страсбург. Не можа да ги реши и Закона за вероизповеданията. Ако си спомняте, той получи етикета, че е „закон, който слага край на разкола в Българската православна църква” – нещо, което на практика се случи през 2004 г. Законът сложи с текста си край на разкола, но като всъщност задуши БПЦ и опциите за необходими посткомунистически реформи от самата и за самата нея. Например, достатъчно е да си представим сегашния Устав на БПЦ, за който съвсем ясно е доказано, как е бил натрапен от БКП и службите. Последният се спазва избирателно, точно тогава, когато на някои митрополити е изгодно. Не мисля, че и през идния месец май, по време на предстоящия Църковно-народен събор ще се достигне до приемането на нов устав, който да отговаря на времето и съвременните задачи на БПЦ.

Разбира се, не е ясно какво ще се случи след оповестяването на решението от Страсбург – би могло да се окаже, че законът дори с този си текст не е изпълнил целта си. В тази връзка трябва да спомена и друго. Често слушаме и четем в медиите, както и сега по казуса, че един закон, който досега не е претърпял промени, безспорно получава положителна атестация. Не мога да се съглася с подобни твърдения. Един законодателен акт не бива да се атестира от обстоятелствата, дали е бил променян или не, а повече от това, дали практически е успял да допринесе за целта, с която е бил изготвен и приет.

Ако оставим настрана целта за прекратяването на разкола, която не би следвало да е официална държавна законодателна политика, както вече стана ясно, трябва да търсим целта в предимствата спрямо предишния закон за изповеданията от 1949 г. И тук например, виждаме подобрения, но аз не ги смятам за напълно достатъчни. А и само да сравняваме със закон от 1949 г. е напълно несъответстващо на стремежа на България да завърши някога трансформационните си процеси. Ще взема за пример само едно сравнение, за да видим, че и новият закон не може да се справи с духовната нищета, до която ни докараха годините до 1989 г. Едно от нещата, които Законът за Изповеданията от 1949 г. забраняваше с чл. 21 (отменен през 1991 г.), беше откриването на болнични, сиропиталищни и др. социални заведения от вероизповеданията. Сегашният Закон за Вероизповеданията от 2002 г. съдържа цяла глава пета относно лечбни, социални и образователни дейности на вероизповеданията. Нека всеки сам се замисли, колко такива е успяла например БПЦ да отвори и с какъв успех за изминалите пет години от приемането на Закона за Вероизповеданията.

Допълнително, нормативното и правоприложното му съдържание имат недостатъци, които се премълчават. Така че, бих се въздържал да атестирам сегашния закон за вероизповеданията като положителен. Не само, че е необходимо Законът за Вероизповеданията да се новелира, но е необходимо да бъде приет съвършено нов закон – с ясна терминология, изчерпателни мотиви, отговарящ на изискванията на източниците на европейското право. Тук ще спомена само липсващата досега формула: „диалог между релгиозните общности и държавата”, основан на взаимно ползотворно сътрудничество за решаване на обществени проблеми според Декларация 11 от Договора в Амстердам.

И е желателно предварително изпращане за експертиза в Съвета на Европа. Ако все пак някой желае да го праща и в Москва, за да попрепишем я преамбюл, а някоя разпоредба за антиклерикализъм (както се е случвало) ще има проблем, понеже според чл. 26 от Закона за номративните актове, в сила от 1 януари 2008 г., при изготвяне на законопроект се спазват принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност, което предпоставя да се цитира точно кое откъде е преписано. Отделен и много сериозен въпрос представляват също допълненията и промените в чл. 13, ал. 1, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията.

Да завърша с въпроса за проблемите на БПЦ – БПЦ е в криза и проблемите ѝ няма да ги реши никой друг, освен самите православни християни. Тук имаме две страни в БПЦ, които се нуждаят от преосмисляне на идентичността си и задачите си. От една страна това са църковниците, клирът. Който трябва да осъзнае мястото, ролята си и да осъзнае поведението за бъдещето, да се покае искрено и с делата си понастоящем да се разграничи от греховете на безбожното минало. Известно е, че в православната църква не съществува догмат за непогрешимост. На практика православни архиереи го въвеждат, като се държат в подобен средновековно-монархически стил и показват, че не се чувстват отговорни. Тук трябва да си припомним, че покойният римокатолически папа, обвинен в еретизъм от най-младия православен “Владика”, изрече на няколко пъти през понтификата си “mea culpa”, въпреки догмата за непогрешимост. А от другата са неклирикалните православни християни, “миряните”. Които трябва да разберат, че именно те са основната движеща сила на църквата си – и че точно тази сила има голям реформистки ресурс, да намерят силата, чрез конструктивна критика и умерени действия да покажат грешките на клира на БПЦ и грешките на държавата спрямо православието и цялото българско християнство. Гласът на българските православни християни може да бъде не само тих и безполезен глас на пасивна маса, а мощен масов глас за необходимите промени в БПЦ. Имам надежда, че Бог в цялата си премъдрост ще даде необходимата сила и на двете страни.

Интервюто в сп. Point of view