Пражки сценарий за радиото

Вече не е трудно човек да повярва в съществуването на паралелните светове. Времето наистина ще се окаже само концепция. Случващото се в Прага в началото на януари се повтаря с удивителна последователност в началото на февруари в София. Поне така изглежда за тези, които наблюдават отстрани. Пример - колега - словашки журналист - ме помоли да му разкажа какво точно става с радиото в София и с удивителна точност успяваше да довърши всички мои изречения - въпреки цялата моя упоритост, че нещата са различни. "Да, каза той, различни са само за окото на участващия, но не и за окото на наблюдаващия".

Има съвпадания, които наистина са, какво да ви кажа, особени.
Вчерашната декларация на работещите в радиото много напомня декларацията 2000 думи на чешките телевизионни работници. Желанието за бунт на всички в България вероятно изглежда несериозно. Точно така несериозно изглеждаше всичко и за чехите до
митинга на Вацлавске намести в началото на януари
НСРТ се държи точно толкова неадекватно колкото чешкият Съвет за телевизия, въпреки че е съставен от ерудирани, възпитани и културни хора. Председател на чешкия съвет за телевизия например беше Мирослав Мареш, асистент в катедрата по политология на Масариковия университет, редактор в списание Политика и редактор в списанието Сревноевропейски политически изследвания. В съвета имаше още такива достойни хора като Марцела Храбинцова - член на чешкия ПЕН-клуб и на съюза на чешките писатели. Тя заяви след избора на Ходач за генерален директор на чешката телевизия, че се е чувствала в известен смисъл употребена (тя беше гласувала против). Същите думи - кажете, че не е особено съвпадение - използва вчера и Светлана Божилова. Бих могла да продължа по линията на паралелните повторения и да предположа, че както Милош Райхтер, другият гласувал против Ходач, подаде оставка от съвета, така ще направи - да речем - Георги Лозанов. Нещата ще стават все по-напрегнати, НСРТ - все по-неадекватен и вероятно президентът ще се наложи да каже нещо за спазването на буквата на закона, но не и на духа на закона (както направи Хавел). Западните кореспонденти ще се чудят как да обяснят за какво става дума, а италианският "Ла република" отново може да напише, че за италианците да протестираш срещу избора на директор на обществена медия е мистерия равна на тази да протестираш срещу лунното затъмнение.
Защо обаче се случва едно и също?
Защо се повтарят с налудничава упоритост едни и същи неща?
Струва ми се, че хората навсякъде в Източна Европа чак сега започват да си дават сметка, че нещата са отишли твърде далеч. И че проблемът е много по-дълбок от познатото " политиците са такива", "политическият натиск е такъв". Защото - нали този натиск в крайна сметка винаги се прави от хора и върху хора? Следователно във всички нас (или повечето) има нещо, което прави натиска възможен и успешен. Няма логично обяснение - защо например чешкият Съвет за телевизия - отново припомням - съставен от професионалисти от целия социален спектър - няколко пъти вече взима политически решения и доведе до напускането на двама генерални директори на телевизията за последните две години. Този съвет взе и едностранно страната на Владимир Железни - шефа на частната телевизия НОВА - в спора с американската компания СМЕ, когато преди година Железни прекрати договора с тях. Тоест - това, че в съвета има хора с доказани биографии - не му попречи да взима едностранни и подозрителни - от гледна точка на обществото - решения. Следователно - проблемът е на друго място.
И ми се струва, че ще става още по-сложен за обяснение. Защото един от най-вредните навици на всички нас, изглежда, е
скриването зад етикети и табелки като доказани биографии
и доказано минало, слагането на равенство между моженето на едно нещо и моженето на друго нещо. Ходач например наистина е бил добър журналист в ББС, но като шеф в новините на чешката телевизия се е провалил. Моженето на едно нещо не означава, че можеш и друго. Новата динамика на времето не понася биографиите. Биографията - какъв си бил вчера - не може да бъде алиби за това какво ще бъдеш утре. Има един постоянен източноевропейски навик от миналото да се отиде направо в бъдещето, и затова настоящето навсякъде оставя вкуса на набързо сготвена манджа, в която винаги липсва едно и също нещо - любовта на готвача.
Нещата наистина отидоха твърде далеч и наистина са еднакви - като изключим разликата в заплатите и отдалечеността в километри от Брюксел. Но въпросът, който още не сме се научили да си задаваме е: коя от част от нас е позволила това и защо.