Празната империя на Русия

Дотук със "зоната на привилегированите интереси" на Русия и тревогите, които тя буди у Запада. Тази фраза бе изречена от руския президент Дмитрий Медведев след войната с Грузия през 2008 г., когато руската риторика стана направо креслива. Но събитията от последните две седмици в Беларус и Киргизстан принудиха Русия да си свери часовника с реалността и показаха колко кухи са неоимпериалистическите ѝ амбиции към държавите, които някога образуваха Съветския съюз.

Русия отдавна се стреми да държи Запада вън от задния си двор. Сега, когато Америка и ЕС са заети със собствените си проблеми, желанието ѝ е отчасти изпълнено. Но оставена на собствен ход, Русия не проявява почти никакво лидерство, визия или чувство на имперска отговорност в "зоната", която си бе оградила.

Новото спречкване с Беларус за газа извади на показ крехкостта на зачатъчния митнически съюз между Русия, Казахстан и Беларус, лансиран от Москва като ядро на нов, доминиран от Русия икономически блок. Кървавите погроми в Киргизстан доказаха, че Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) - постсъветски военен алианс между Русия, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан, Беларус и Армения - е химера.

В спора с Беларус тази седмица Русия започна да спира газовите доставки на предполагаемо най-близкия си съюзник с твърдения за дълг от 200 млн. долара. Дългът възникна заради решението на Беларус да плаща по миналогодишните цени от 150 долара за 1000 куб.м. газ, игнорирайки повишението на цените от "Газпром".

Своенравният президент на Беларус Алексанър Лукашенко повиши залога, като разпореди ограничаване на транзита на газ към ЕС с аргумента, че и за него са натрупани задължения. На 24 юни "Газпром" възстанови доставките в пълен обем, но Беларус не оттегли претенциите си.

Това не е първият газов спор между Русия и Беларус и няма да бъде последният. Но както твърди Фьодор Лукянов, редактор за Русия на сп. "Global Affairs", този път раздорът има политически привкус. Независимо от своя авторитаризъм и антиамериканизъм, беларуският президент Александър Лукашенко е презиран от руските официални представители за това, че не спазва обещанията си и протака сключването на споразумения. Той ловко успя да измъкне големи субсидии от Русия, като същевременно използва това, за да я скара с ЕС.

Миналата година Лукашенко отказа да признае независимостта на Южна Осетия и Абхазия - двете отцепнически територии, за които Русия воюваше с Грузия. В отговор на това Русия забрани вноса на млечни продукти от Беларус. Неотдавна беларуският президент даде убежище на Курманбек Бакиев - авторитарния лидер на Киргизстан, когото Москва ненавижда.

Лукашенко освен това саботира минтическия съюз с Казахстан и Русия, настоявайки Русия да премахне митата си върху износа на петрол и нефтопродукти, което би позволило на Беларус да ги купува по вътрешните цени на Русия и да ги реекспортира с печалба. (Засега Русия не желае да включва петрола в митническия съюз.) Ответната реакция на Русия бе да посегне към любимото си оръжие: газовото кранче.

В отношенията със своите съседи Русия разчиташе предимно на принудата. По такъв начин тя реагира на свалянето на Бакиев и на последвалите погроми в Киргизстан. Кремъл не пророни сълзи за Бакиев, когото смята за алчен и двуличен. Миналата година той измъкна 2 милиарда долара помощи от Русия срещу обещанието да закрие американската военновъздушна база, за което руснаците настояваха. Но Бакиев просто вдигна наема на американците и им позволи да останат.

Сами си решавайте проблемите

По-рано този месец, когато киргизите влязоха в сблъсък с узбексото малцинство в южния киргизки град Ош, а временното правителство молеше Русия за военна помощ, Кремъл наблюдаваше събитията безучастно. За външния свят случилото се бе отдавна чакана от Русия възможност да покаже, че може да въведе ред в задния си двор. За Русия обаче това бе кошмар, който събуди спомена за съветската намеса в Афганистан през 1980-те години. Официалната позиция на Русия беше, че не може да се намесва във вътрешните работи на Киргизстан (позиция, която не се връзва с руската война срещу Грузия).

Всъщност Русия нямаше нито капацитета, нито волята за такава интервенция. Както отбелязва експертът по руските въоръжени сили Александър Голц, руската армия, която се състои главно от неопитни срочнослужещи и е белязана от "дедовщина" (издевателства на старите бойни над новобранците), не е подготвена за подобна мироопазваща операция. Освен това "съюзниците" на Русия в ОДКС и особено съседните Казахстан и Узбекистан не желаят да създават прецедент с руски войски, слагащи ред във вътрешните работи на съседна държава.

Руската интервенция би била непопулярна и сред самите руснаци. Ксенофобията към работниците имигранти от Централна Азия и спомените за Афганистан биха направили руските жертви в Киргизстан неприемливи за повечето руснаци.

И все пак, ако Русия е била права да не изпраща войски в Киргизстан, то беше грешка да настоява, че тази страна е част от зоната на привилегированите ѝ интереси.

Когато преди 20 години в Ош избухнаха етнически сблъсъци, Михаил Горбачов изпрати там съветски войски. Днешното ръководство на Кремъл, въпреки носталгията си по съветската епоха, не чувства подобен ангажимент. По думите на Голц от руската реакция към Киргизстан пролича, че "босовете в Москва имитират имперски амбиции по същия начин, по който имитират и демокрация".